Вестителят на бурята

Петдесет

Нещо в него се беше променило. Бръчки ли имаше под очите му? Или така му се струваше заради синините по цялото му лице? Не изглеждаше ли някак остарял? Уейлиън не успяваше да установи промяната, но каквато и да беше тя отвън, не можеше да се сравнява с промените отвътре. Повръща чернилка почти цяла нощ и чувстваше червата си като завързани на възел. А ако добавим гадния вкус в устата и пулсирането в челюстта, щеше да излезе, че магията не си струва главоболията.

Той се наведе към огледалото и дръпна почернелия клепач под окото си. Спуканите капиляри вече започваха да се разнасят, но това беше малка утеха.

Не знаеше дали този му вид е резултат от срутването на платформата или от нещо по-зловещо. Знаеше обаче, че проникването през Воала си има своята цена; всички магьосници понасяха последствията от мощта си, но не беше очаквал нещо подобно.

Пулсирането в челюстта му ставаше все по-силно и Уейлиън натисна с език един от кътниците си. Той се раздвижи във венеца и Уейлиън усети вкус на кръв.

Зъбът излезе много лесно.

Нямаше болка, но го заболя от загубата, когато го изплю в купата с вода. Гледаше как зъбът потъва на дъното и се чуква в него със звън, оставяйки алена следа.

Ако караше с това темпо, щеше да влезе в Кастата беззъб като старец.

Вратата на стаята му се отвори и тя влезе. Вече беше свикнал и не подскачаше с писък при появата ѝ, а и този път тя не го хвана да се пипа под завивките.

— Уейлиън, трябваш ми.

Разбира се. Явно има слугинска работа за вършене.

— Да, магистра. Идвам веднага.

Очакваше Гелредида да излезе и да го чака нетърпеливо в края на някой коридор, но тя пристъпи навътре в стаята и затвори вратата.

Уейлиън внезапно се почувства уязвим. Беше гол до кръста, но не само заради това. Не беше свикнал с подобна интимност.

— Как си?

Моля? Никога не ме е питала как съм. Как да отговоря на такъв въпрос, по дяволите?

— Добре съм, магистра.

Тя се озърна към купата с порозовялата вода, в която лежеше зъбът му.

— Явно не си добре.

— Нищо работа. Това е само… — Просто един проклет зъб падна от проклетата ми уста.

— Ще ти дам компрес за това. Прилошаването ще отмине с времето. Справи се много добре, Уейлиън. Трябва да се гордееш, показа големи заложби. Знаех, че не съм сбъркала с теб.

Той само кимна. Не го биваше да приема похвали, а похвали от Гелредида — съвсем.

Магистрата се наведе към него и почти заговорнически, сякаш чувстваше неудобство, прошепна в ухото му:

— Нали знаеш, че тя не страда.

Това пък откъде дойде?

Разбира се, той знаеше за какво говори тя. Герди беше умряла в Параклиса на таласъмите. Заклана като животно. Уейлиън упорито се опитваше да не мисли за това, но по цяла нощ лежеше буден и го виждаше пред очите си: Брам с ножа, черната рана се разпростира по гърдите ѝ.

— Зная, магистра. Само че… не знам. Ще ми се да бяхме…

— Направили нещо повече? Направихме всичко възможно. Не бива да изпитваш вина. Ти действа смело. Стори всичко да спасиш момичето. Само един човек е виновен за смъртта ѝ и той беше наказан, а ужасното бедствие е избегнато. Затова трябва да си горд със себе си.

— Да, магистра.

Чу думите и ги осъзна, но продължаваше да мисли, че има вина. Рембрам му беше приятел, а той не бе успял да прогледне зад фасадата. Не беше забелязал знаците. Ако се беше усетил по-рано, Герди щеше да е жива.

— Най-добре да не споменаваме все още за това проявление на способностите ти. Вероятно ще имам нужда от теб идните месеци, а ако се разбере, че си показал някакъв талант, може да бъдеш… възпрепятстван.

Какво?

— Възпрепятстван ли, магистра?

— Да. Затова нека си остане между нас.

— Както кажете, магистра — нямаше представа какво има предвид тя под „възпрепятстван“ и не беше сигурен, че иска да разбира.

— Много добре. Ще се срещнем в Залата на огнището, когато си готов.

Гелредида излезе, но — о, богове! — преди това му се усмихна. Не, не беше възможно. Беше се объркал.

Той изплакна устата си и изплю кръв. После навлече кафявата роба.

Когато тръгна по коридорите, откри, че срамът от последните дни е изчезнал. Чираците, чиито погледи се опитваше да избегне и от чиито подигравки се срамуваше, сега като че ли го гледаха иначе. С уважение? Или дори с малко възхита?

Явно новините бяха обиколили Кулата.

Магистра Гелредида го чакаше в преддверието на Залата на огнището. Когато той приближи, тя не му се смръщи, нямаше безмълвен укор. Само тръгна към огромните бронзови врати. Металните гривни вече бяха на китките ѝ, когато Рицарите на гарвана отвориха вратите, зад които ги чакаха архигосподарите, седнали зад амвоните си.

Уейлиън и господарката му застанаха пред най-великите магьосници на света, но Уейлиън не бе изпълнен с трепет. Предишния път се чувстваше не на място, в твърде дълбоки за него води, но сега беше сред равни.

За жалост те не усещаха нещата така.

Отначало никой не заговори, но личеше, че Дренан Фолдс чака възможност да започне атаката си. Очите му — едното бяло, а другото леденосиньо — се взираха надолу с неприкрита ярост.

— Магия! — изрева той, не можа да се сдържи повече. — По улиците на града! Портите на Параклиса на таласъмите са останали отворени! Наши Рицари на гарвана са били убити. Имаш много да обясняваш, Гелредида.

Тя посрещна този изблик с презрение.

— Мисля, че ви предупредих, Фолдс. Всички знаехте, но никой не помогна. Е, почти никой. Ако не беше съдействието на архигосподаря Лаиус, градът сега щеше да е изпълнен с… не ми се мисли за това.

— Участвал си в това, Неро? — Фолдс обърна гнева си към мъжа вляво от себе си. — Помогнал си за тази лудост?

Лаиус само сви рамене.

— Архигосподарят Лаиус реши, че е разумно да ми помогне — каза Гелредида. — А и аз не му оставих голям избор. Ако ще крещиш на някого, Дренан, крещи на мен.

Дренан Фолдс се извърна пак към нея с почервеняло от гняв лице.

— Да крещя ли? Би трябвало да те накажем сурово. Да практикуваш магия по улиците като някаква вещица… Трябва да те…

— Внимавай, Дренан — рече тя. — Просто внимавай.

Уейлиън очакваше този коментар да го разгневи още повече, но прикритата заплаха на Гелредида като че ли му подряза крилата.

Хойлен Краби се наведе напред.

— Мисля, че архигосподарят Фолдс просто показва гнева си. Времената са трудни за всички, магистра. Сигурен съм, че няма нужда да обсъждаме повече това. Въпреки безразсъдния начин, по който сте действали, все пак е избегната потенциална катастрофа.

Дренан Фолдс се разгневи от тези думи, но замълча.

— А какво става с предстоящата катастрофа? — попита Гелредида. — Какво реши Огнището относно инвазията на Амон Туга?

Като че ли никой нямаше желание да отговори. Честта се падна на крехкия Кранок Маргил.

— Не можем да противодействаме на елхарима. Силата, необходима да удържим армията нашественици, ще ни струва твърде скъпо. Всички знаем каква беше цената за Портата на Бакхаус, не можем да я заплатим отново.

Портата на Бакхаус? Какво общо имаше тук Портата на Бакхаус? Каква цена?

Гелредида пристъпи напред. Уейлиън видя гнева, изписан на лицето ѝ, беше стиснала зъби.

— Няма доказателство, че Сладката мор е цената за Портата на Бакхаус. Няма как да го знаем. И ако не действаме сега, Свободните държави ще пострадат много повече, отколкото от чумата. Ще бъдем унищожени.

— Не можем да сме сигурни — рече Лусен Калвор, острите му черти изглеждаха по-властни от обикновено. — Хуртите може да плячкосват севера, но ги води елхарим. Народът на Ривърлендс е цивилизован. С тях може да се преговаря. Този Амон Туга няма да изпепели Свободните държави само за да ги гледа как горят. Явно е, че иска нещо повече от това да изравни града със земята.

— Ами ако го надценявате? — попита Гелредида. — Ако сте твърде големи оптимисти относно мотивите му? Тогава какво ще стане?

— Решението е взето — каза Кранок. — Не можем да направим друго.

Гелредида стисна юмруци.

— Не можете или не искате? Вие сте глупаци! Слепи глупаци! — изрева тя, а Уейлиън едва не отстъпи назад от силата на гнева ѝ.

Никой от архигосподарите не посмя да отговори на това.

Магистрата се обърна и ги остави да седят на амвоните си. Уейлиън побърза да я последна. Чуваше я как мърмори и проклина дори докато рицарите сваляха гривните от китките ѝ и тя пое по коридорите на Кулата.

Той имаше много въпроси, особено за Портата на Бакхаус и Сладката мор. Каква връзка имаше между тях? Но не посмя да пита, беше ясно, че магистрата не е в настроение за разговори.

Когато Гелредида стигна до стълбището към личните си покои, Уейлиън спря. Това беше нейното светилище. Явно искаше да остане насаме с мислите си.

— Идвай, Грим! — нареди тя и тръгна по витата стълба.

Той я последва с трепет. Тя беше влизала в неговата стая, а ето че сега той щеше да влезе в нейната. Нагазваше в непроучени води и предполагаше, че морето ще е бурно.

Не беше сигурен какво е очаквал да види, но определено не и гола, аскетична стая. Когато дойде в Кулата, имаше много слухове за това, което Червената вещица крие в покоите си. Твърдяха, че по мертеците се крият хомункули и други същества, които дразнят затворените в клетки демони по стените. Казваха, че в казаните ѝ денонощно врат отвари, които после тя изливала в безброй мускали и криела по покритите с паяжини лавици.

Истината се оказа съвсем различна.

Стаята на Гелредида беше голяма и просторна, осветявана от един-единствен кръгъл прозорец. Мебелите бяха от светло дърво, най-вероятно бряст, а не от мрачния тъмен дъб като в останалата част на Кулата. Във въздуха се носеше приятната миризма на лавандула.

Уейлиън нямаше много време да се наслади на подредбата, защото Гелредида грабна парче пергамент от една лавица и седна зад писалището си. Взе перото и започна да пише нещо, като не спираше да мърмори думи от рода на „идиоти“ и „късогледи глупаци“. Уейлиън не виждаше какво пише, но се възхити на деликатния ѝ почерк. За пръв път забеляза, че магистрата носи ръкавици в същия цвят като робата и сметна това за странно. Не я беше виждал с ръкавици.

— Можеш ли да яздиш, Уейлиън? — попита тя, без да откъсва поглед от пергамента.

— Ами…

— Можеш или не можеш?

Бе дошъл на кон от Анкаверн, но му беше за пръв път и бе едно от най-неприятните изживявания в краткия му живот.

— Мога, магистра.

— Добре. Намери си подходяща дреха, чака те дълъг път.

— Къде ще ходим, магистра?

— Казах, че теб те чака дълъг път. Аз имам работа тук.

Гелредида довърши писмото със замах, стана и се приближи до една висока лавица. Приклекна и плъзна ръце по долния рафт, докато едно тайно отделение не се отвори с тихо щракване. Вътре имаше восък и печат. Тя нагря края на пръчка черен восък на дебелата бяла свещ, която гореше на писалището.

— Завий писмото — нареди на Уейлиън и той нави пергамента възможно най-стегнато.

Тя капна восък върху него и го натисна с бронзовия печат.

После погледна мрачно Уейлиън. Нямаше упрек в очите ѝ, те гледаха строго, но без гняв.

— Ще отнесеш това в Силвъруол. Там има малка академия, предимно за писари и занаятчии. Ще намериш преподавател на име Крозиус Боуи. Покажи му това — тя размаха запечатания пергамент. — Той ще ти обясни къде да идеш после.

Уейлиън погледна писмото, после восъчния печат — изображение на излитащ дракон с вдигната за атака глава.

— Магистра, не разбирам.

— Градът има нужда от помощ, Уейлиън. Ти ще отнесеш нашата настойчива молба за помощ на единствените хора, които могат да ни я окажат.

— Ами ако не дойдат?

Тя се усмихна и извърна очи към едничкия си кръгъл прозорец.

— Ще дойдат, Уейлиън. Те винаги идват. Е, готов ли си за дългото пътуване?

— Да, магистра.

Не, не беше готов. Беше изплашен и се чувстваше безполезен и напълно неподготвен.

Но вероятно само времето щеше да покаже колко точно неподготвен е.