Вестителят на бурята

Четиридесет и три

Бяха строени в редици. Устите им бяха запушени, ръцете им бяха вързани с въже, а не с вериги, за да не се чува дрънчене, докато ги товарят на кораба през нощта. Децата бяха с майките си, така не се плашеха толкова. Мъжете бяха държани отделно, пазени от най-добрите хора, за да потушат всяко непокорство, ако някой е достатъчно глупав да опита да избяга. Мерик вече бе видял как пребиха един човек почти до смърт. Той още лежеше неподвижно в ъгъла на помещението. Може би беше мъртъв, може би щеше да оживее. Не се знаеше.

Какво те интересува? Ти си вълк, нали помниш? Парите за вълка, спокоен сън за овчаря. Не можеш да имаш и двете.

Погледна към скелето, издигнато до едната стена. Боло стоеше там, обграден от хората си. Личеше, че е доволен от себе си, отпиваше вино, хапваше грозде и се смееше с цяло гърло.

— Колко още? — попита Каира. Беше стояла безмълвна до Мерик почти цялата вечер, гледаше и чакаше. Очите ѝ не се откъсваха от тълпата нещастни, гладни и пребити хора. Мерик бе очаквал тя да се разплаче, но неумолимият воин го изненада. Сега изглеждаше само гневна. Той се надяваше да не се превърне в мишена на беса ѝ.

— Няма да трае още дълго — каза той. — Имаме малко време да ги натоварим до десетата камбана. Ще ги изведат и ще ги качат на кораба.

— А ние ще стоим и ще гледаме? — тя се обърна към него. В очите ѝ имаше гняв, беше стиснала челюст. Явно едва се сдържаше. Мерик трябваше да признае, че се поуплаши малко.

— Е, предполагам, че можем да си поискаме парите. Тогава ще се разкараме.

— А после ще ги предадем? Ще ни възнаградят ли водачите на Гилдията?

— Би трябвало. Но на твое място не бих изгарял от нетърпение да ги видя. Не винаги е добър знак. — Понякога е знак, че ще те накълцат на парчета.

— Просто искам това да приключи.

Тя стискаше юмруци и мускулите на ръцете и раменете ѝ бяха издути.

— Добре — Мерик вдигна ръка в опит да я успокои. Не искаше да я докосва обаче. Беше си научил урока. — Ще идем да си поискаме парите от Боло и ще се разкараме оттук.

Щом тръгнаха към скелето, Каира не сваляше очи от хората, които щяха да поемат на дългия си път. Мерик видя, че ги блъскат и смушкват като добитък, подкаран към пазара, и знаеше, че той е виновен. Той го беше направил възможно — цялата тази афера тежеше на неговата съвест.

Не, не беше така, тежеше на съвестта на хората, за които работеше. Той бе само наемник. И няма значение дали работиш за тиранин, или за светец. И да не беше той, някой друг нещастник щеше да свърши това за Гилдията.

Не беше виновен.

По-добре вълк, отколкото овчар.

Пазачите на Боло излязоха пред тях, когато наближиха скелето, но пиратът ги отпрати с жест. Усмихна се на Мерик като на стар приятел, на бизнес партньор.

Мерик се усмихна в отговор. По-добре вълк.

— Приятелю — рече Боло. — Радвам се да те видя, но уви, работата ни вече приключи.

— И всичко ли е наред? — попита Мерик, нетърпелив да се свършва.

— Разбира се. Всичко се движи по план. Но ти ми изглеждаш нервен. Нещо тревожи ли те?

— Мен ли? Добре съм. Не съм сигурен за тях обаче — и той посочи към редиците роби.

— Моля те, не се тревожи. Те ще идат на по-добро място. Към по-добро бъдеще. Тук са обречени на бедност и вероятно ще бъдат изклани от хуртите. Така е по-добре. По-добре за тях.

И за теб, разбира се.

— Затова ли са толкова покорни? Защото отиват към по-добър живот?

Боло се усмихна широко.

— Храна и подслон, как да устоят на такова изкушение? Когато предложиш хляб на мъж, чието семейство гладува, той ще те последва навсякъде.

— Дори към робство? — Внимавай, Райдър.

— Мисля, че разбираме робството съвсем различно. Тези хора ще се грижат за богатите на четири континента… повечето от тях.

А онези, които ще се озоват в бардаците и в ямите за бой до смърт?

— Сигурен съм, че ще са ти благодарни, щом стигнат там — Мерик огледа пазачите около тях, после се обърна към Каира. Тя беше втренчена с омраза в Боло — приличаше на побесняло куче.

Вероятно беше време да си ходят.

— Ако сме приключили, ще вземем парите от последното плащане и ще си вървим. Ако обичаш?

Боло се облегна на скелето и се усмихна.

— Да, обичам, приятелю — и изрита капака на един сандък. — С това сделката е приключена.

Мерик се вгледа в блещукащите монети. Какво ли можеше да стори с тях? Къде ли можеше да иде? Колко неща можеше да купи?

После се вгледа и в тълпата долу.

По-добре вълк. По-добре проклет вълк. Дори не си го помисляй!

Пристъпи към парите, но спря.

Но ти не си вълк. Никога не си бил. Не си и овчар, Мерик Райдър. Ти си най-обикновен страхливец. Страхливец, който пропиля богатството на родителите си и пак от страх се забърка с Гилдията.

Ти си един проклет страхливец!

Зърна едно лице сред тълпата, младо, невинно. Е, не задълго.

Вземай парите, страхливецо!

— Нещо не е наред ли? — попита Боло.

Вземай парите и тръгвай! Остави всичко това зад гърба си, както загърби и останалото, всяка отговорност, която си имал.

— Не съм страхливец — прошепна Мерик.

Боло се смръщи.

— Какво има, приятелю? Ето ти парите. Вземай ги и си върви.

Мерик го погледна, после се обърна към хората, които чакаха съдбата си.

— Аз… не мога — прошепна той.

Страхливец!

— Какво не можеш? — попита Боло, явно търпението му се изчерпваше. — Ето ги парите. Вземай ги или си тръгвай без тях. Ти избираш.

— Аз…

— Какво? — Боло вече се нервираше, барабанеше с пръсти по инкрустирания със скъпоценни камъни ефес на сабята си. — Какво ти става?

Мерик гледаше това смръщено красиво чело. Знаеше, че един ден и той може да е като него. Трябваше само да вземе тези пари и да поеме към новия си живот. Трябваше само да изостави тези невинни души да чакат мълчаливо съдбата си.

— Аз съм овчар — каза Мерик, сякаш изплю думите през стиснатите си зъби и посегна към хълбока си. — А ти си вълкът. — Пръстите му се свиха около дръжката на меча и го издърпаха от ножницата така бързо, че хората на Боло не успяха да реагират.

Очите на търговеца на роби се разшириха, когато осъзна какво става и че няма да извади оръжието си навреме. Отвори уста да каже нещо, но мечът се заби в гърлото му.

Двама пазачи се хвърлиха напред, но твърде късно. Не можеха да го спасят, само да отмъстят за него. Мерик се извъртя, острието му проблесна във въздуха със свистене и разпра гърлото на единия. После отби удара на другия и заби меча в гърдите му.

Щом те се свлякоха, Мерик отстъпи назад и погледна към Боло, който отчаяно стискаше гърлото си, за да спре кръвта. Опита да каже нещо, но не се чуха думи. Мерик гледаше като опиянен как кръвта му изтича.

Останалите петима се взираха в него с изумление, но след миг се окопитиха и посегнаха към мечовете. Отдолу се чу вик, предупреждение, сякаш хората бяха видели какво става.

Мерик погледна към пазачите на Боло и се усмихна.

— Давам ви шанс да живеете — рече той и изтръска кръвта от меча си, после изпробва баланса и захвата си. От години не беше изпитвал тази тръпка. Липсваше му. — Обучен съм в Колегиума на рода Тарнат, на шестдесет и шестте Принципа на бойното изкуство от самия лорд Мачариас. Убил съм дванадесет мъже… хм… — Погледна към трите трупа и добави: — … всъщност вече са петнадесет, в двубой, и съм в настроение да увелича бройката. Можете да избягате и да живеете или да останете и да умрете. Какво избирате?

Петимата като че ли се поколебаха и Мерик не знаеше какво да направи. Каира гледаше безмълвна. Или щеше да му помогне, или щеше да мине на страната на търговците на роби.

Скоро щеше да стане ясно.

Гигантът пристъпи напред. Мерик си спомни името му, Лаго, страховития помощник на Боло. Той се втренчи печално в мъртвия си господар, който лежеше сгърчен в локва от собствената си кръв, после вдигна очи към Мерик и лицето му се разкриви от гняв.

— Ти уби Боло Павитас, Господаря на робите на Четирите морета, принца на залива Кеидро. Върховния адмирал на Копринената флота и…

— Майната ти! — изкрещя Мерик. — Защо не ни го спестиш?

Лаго изрева и вдигна ятагана си. Мерик можеше да си представи какъв страх вдъхва у робите и що за ужас изпитват от него.

Но това не значеше нищо.

Той пристъпи напред и се превърна в мишена, преди да отскочи бързо встрани. Острието на Лаго се стовари надолу и се заби в скелето сред дъжд от трески точно когато мечът на Мерик се заби в мишницата на гиганта и потъна почти до дръжката. Огромният мъж не успя дори да извика.

Нямаше време за злорадство обаче. Щом видяха, че Лаго напада, останалите четирима се окопитиха и се втурнаха като един.

Но Мерик наистина беше обучен в Колегиума, където се бе бил с дузина наведнъж, все опитни бойци. Принципите на бойното изкуство бяха трудни за усвояване, но Мерик ги овладя още преди да навърши четиринадесет години.

Мечът му свистеше като обсебен от дух, намираше жадно целта и не знаеше милост, когато потъваше в плът и сечеше крайници. След няколко мига Мерик стоеше сред трупове.

Дишаше тежко. Макар че се движеше с грация и бързина, беше минало доста време, откакто бе тренирал тялото си, и не беше свикнал на такова усилие.

Каира го видя как се наклони назад и изпъна гръб. Още пазачи се стичаха по стълбите към скелето и не след дълго Мерик щеше да се изправи пред жадни за кръв убийци.

— С мен ли си? — попита я.

Защото ако не си, сигурно ще ми видят сметката.

Каира се взираше в него, докато мъжете приближаваха с викове. Тогава, точно когато Мерик реши, че трябва да бяга, тя се усмихна. Пристъпи елегантно като лъвица, взе меча на един от мъртвите и се обърна към пазачите.

Първият налетя с вик. Вероятно беше уверен в победата си, щом видя, че ще се бие с жена, но съжали за избора си, когато Каира завъртя меча с лекота и отсече ръката му от рамото.

— Ворена! — извика тя, подскочи високо и се приземи сред групата мъже. Двама полетяха от стълбите от силата на атаката ѝ, други бяха сварени неподготвени и се опитваха да се опазят от полудялата жена.

Мерик пристъпи да се включи в боя, но застина, смаян от гледката. Мечът на Каира минаваше леко през плътта, а лицето ѝ беше застинало в концентрация, без гняв, напълно овладяно.

След няколко мига мъжете вече крещяха за милост, но Каира не спираше. Тя скочи на перилата на стълбите и мечът ѝ разсече въжетата на първата група роби.

— Бягайте — извика им. Бяха все мъже и внезапната свобода сякаш вля сила в крайниците им. — Или си отмъстете. — Каира вдигна меча към останалите пазачи, които вече търсеха път за бягство.

Мерик се усмихна, когато видя, че робите избраха отмъщението.

На тяхно място и той би го избрал.

Това, което последва, беше много жестоко и кърваво, но той се насили да гледа. Защото отчасти беше виновен. Длъжен бе да гледа как пазачите бяха разкъсани с голи ръце или удушени с въжета.

Когато касапницата свърши, останалите роби също бяха освободени. Мерик гледаше как бащи се събират със семействата си. Каира се грижеше за ранените и хората се тълпяха да ѝ благодарят. Мерик усети малко завист, но тя го заслужаваше.

Той, от друга страна…

Въпреки трогателната гледка, усещаше горчивина. Проблемите му не бяха приключили — но сега едва ли можеше да ги избегне. Беше убил Боло, беше предал Гилдията и те нямаше да му го простят.

Но си спомни за сандъка на Боло…

Трупът на търговеца на роби беше обграден от телата на хората му. Сандъкът беше преобърнат на една страна и съдържанието му бе пръснато в краката на Боло.

Мерик коленичи, изправи сандъка и започна да загребва монети. Бяха изцапани с кръв, лепкави и черни в дланите му. Но нямаше значение, парите си бяха пари. Ще ги измие… и похарчи.

Той хвърли монетите в сандъка и загреба още. Този път кръвта беше повече и една монета залепна за дланта му.

— Мислиш ли, че това ще те спаси?

Мерик вдигна очи и видя Каира.

— Мисля, че ще помогне — отвърна той. — С радост ще ги разделя с теб. Боговете знаят, че си ги заслужихме.

Каира поклати глава, изглеждаше разочарована, почти наранена.

Почти.

— Други ги заслужават повече — рече тя.

— Кои други…? — Мерик погледна към множеството. — Чакай… о, не! Нали не мислиш…

Стига, вземай парите. И без това в целия си живот не си постъпвал правилно.

Отново погледна към семействата долу. Към жалостивите лица.

Мамка му!

Той се изправи и посочи сандъка сякаш обвинително…

— Добре тогава, вземай ги! Дано си доволна.

Каира взе сандъка и затвори капака.

— Повярвай ми — нямаше да те направят щастлив — рече тя, обърна се и тръгна по стълбата, за да раздаде монетите.

Не, няма да ме направят щастлив. Но поне щяха да ме опазят жив. За известно време.

И остана да гледа как… монетите… неговите монети… бяха раздадени ей така.