Вестителят на бурята

Двадесет и три

През последните няколко нощи Раг спа на твърд сламеник. Не беше особено удобно, но бе за предпочитане пред покрива на хана. Трябваше да признае обаче, че компанията не беше толкова добра, колкото старата ѝ група. Бърни хъркаше като ревящо магаре и Раг осъзна, че от часове се взира в олющения таван. Нямаше представа как на Крупс и Стераджлио не им пречи, но те спяха като пънове, а тя лежеше и слушаше.

Тримата мъже споделяха една стая в малка къща на две врати от Черния елен. Крупс бе казал, че ще е най-добре тя да се премести при тях, щом ще работят заедно. Раг се зачуди дали е добра идея да живее с трима мъже. Беше млада, но не хранеше илюзии какво може да ѝ се случи, ако някой от тях я хареса. Все пак желанието ѝ да се присъедини към Гилдията надделя. Щом се налагаше, щеше да го направи.

Стераджлио се взираше в нея от време на време. Мислеше си, че тя не забелязва, но Раг го виждаше с периферното си зрение. Той я плашеше — макар че не би го признала. Опитваше да го избягва или да не остава насаме с него. Бърни беше голям и страховит, но доста по-внимателен. Крупс, с красивото си лице и палава усмивка, я караше да се чувства като у дома си. Смигваше ѝ, смееше се, наричаше я „сладурано“ и това ѝ беше приятно. Хората рядко полагаха усилия да са мили с нея. Но с времето тя осъзна, че започва да харесва Крупс все повече.

Въпреки неудобството нощем, нямаше други оплаквания. Вече се чувстваше като част от бандата. Понякога Крупс и Бърни дори искаха мнението ѝ за разни неща — маловажни, но я караха да се чувства като равна, като една от тях.

Най-хубавото беше, че вече не се налагаше да краде дребни монети, за да се нахрани. Къщата имаше килер и Крупс правеше закуска всеки ден — яйца и шунка или наденички. На обед — хляб и сирене, и нещо готвено вечер. Раг никога не се беше хранила така добре. Няколко пъти се натъпка така, че едва не се разплака от болка и радост.

Не забравяше обаче и онези, които бе изоставила. Чирпи, Мигс и Тиджи ѝ липсваха, липсваше ѝ дори Фендер — но те бяха минало. Имаше нова банда, истинска, не просто някакви хлапета, които си опитват късмета по улиците.

Все пак дните минаваха, а нищо не се случваше и тя започна да се чуди за някои неща. Като че ли не правеха друго, освен да се размотават и пият. Стераджлио от време на време отваряше книга, Крупс изчезваше за малко от къщата, но иначе не се случваше нищо. Не че Раг се оплакваше. Те сигурно знаеха по-добре от нея.

След няколко дни обаче внезапно се активизираха.

— Добре, сладурано — каза Крупс. Раг тъкмо се беше събудила и слизаше по стълбите. Всички седяха и я чакаха. — Време е да свършим малко работа.

Крупс беше облечен модерно, не го беше виждала с такива дрехи. Носеше риза с широки ръкави, сатенена жилетка и подходящи бричове. На стола му висеше палто от същата материя. Беше пригладил косата си назад с някакъв балсам и миришеше чак противно сладко. Стераджлио също беше издокаран, но си смърдеше на стари чорапи. Бърни изглеждаше както винаги — потен и огромен.

— Къде отиваме? — попита Раг, като разтъркваше сънено очи.

— Ще разбереш съвсем скоро — отвърна Крупс. — Сега облечи това.

Той взе купчина ярка синя коприна и я хвърли към нея. Чак когато я хвана, Раг осъзна, че това е рокля.

Никога не беше обличала рокля и проклета да е, ако сега го направи. Особено тази, с която щеше да прилича на курва от улица „Вердант“.

— Вие сигурно се майтапите, ако си мислите, че ще облека това…

— Не се майтапим, сладурано. Ще трябва и да си срешеш косата.

Тя се втренчи в тях. Изглеждаха напълно сериозни.

Качи се отново горе и цяла вечност се бори с роклята, но накрая успя да различи кое е предницата и кое задната част. Добре че обувките бяха с равни подметки — не би могла да ходи на токовете, които носеха уличните момичета. Косата ѝ се оказа истинско предизвикателство — сплъстена и сплетена, но накрая някак я среса и слезе пак долу.

Крупс се усмихна.

— Сладурано! Изглеждаш…

— Да не си продумал — сопна му се тя, чувстваше се ужасно глупаво.

— Ще трябва да поработим по маниерите ѝ — обади се Стераджлио.

— Някой ще ми каже ли защо е всичко това? — тя посочи роклята, която висеше на нея като някакъв натруфен чаршаф.

— Всичко с времето си, сладурано. Засега само гледай да приличаш на възпитана млада дама.

Майната ви, искаше да каже тя, майната ѝ и на тая рокля, но си затвори устата. Вече се бе оплакала достатъчно.

— Добре, да вървим — каза Крупс и отвори вратата на къщата.

Раг и Стераджлио го последваха и тя попита дали и Бърни ще идва.

— За тая работа трябва малко деликатност, сладурано. Бърни не го бива в тези неща, затова засега ще остане тук.

Звучеше логично. Бърни беше деликатен като боен кон.

Тръгнаха на юг към центъра и Раг скоро осъзна къде отиват. Трябваше да си държи устата затворена, да не ги тормози с въпроси, но не можа да се спре.

— Отиваме в Квартала на короната — отбеляза тя.

— Много добре — отвърна Стераджлио. — Но защо не се съсредоточиш върху това да изглеждаш добре и да говориш по-малко?

Раг искаше да му отвърне нещо, но размисли — Крупс нямаше винаги да е наоколо, за да я защитава. Чудно как щяха да влязат в Квартала на короната, защото той беше обграден със стени. Вероятно скоро щеше да разбере.

При портите от ковано желязо Крупс им направи знак да спрат.

— Така, аз ще говоря. Щом влезем, опитайте да се държите съвсем естествено. Сякаш сте тукашни — погледна към Раг, явно смяташе, че за нея това ще е особено трудно. — Е… постарайте се.

И той тръгна към портата. Там се мотаеха трима от Зелените куртки, но когато видяха Крупс и останалите, застанаха нащрек. Раг реши, че с това играта ще приключи. Как изобщо щяха да влязат? Глупава идея; тя приличаше на богато момиче толкова, колкото крава прилича на теле.

— Какво има, приятел? — попита единият от Зелените куртки и посегна да стисне ръката на Крупс.

— Как я караш, Уестли? — отвърна Крупс.

Едно нещо не можеше да се отрече на Раг, беше бърза — забелязваше бързо и неприятностите, и монетите. Когато мъжете си здрависаха, тя видя златната корона, която мина от дланта на Крупс в ръката на Зелената куртка.

— Не се оплаквам, старче — отвърна Уестли, после отстъпи встрани и направи знак на другите двама. Желязната порта се отвори с изскърцване и им позволи да навлязат в онази част на града, в която Раг не беше стъпвала. Това беше Кварталът на короната, дом на богатите и привилегированите, и на повече съкровища, отколкото тя можеше да си представи… а си представяше много.

Крупс се ухили и мина през портата, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Раг спря на прага, знаеше, че не бива, че този квартал е забранен за нея. Не ѝ беше тук мястото — но Стераджлио я блъсна силно и тя пое с препъване след Крупс.

Щом влязоха, Раг започна да се диви на сградите, на чистите, облицовани с камък фасади, на сияещите прозорци… на това, че изобщо имаше прозорци. Тук-там алеите бяха обточени от окосена трева и лехи с цветя. Макар че цветовете им бяха повехнали заради наближаващата есен, за нея бяха красиви. Виждаше се и по някой храст, изкусно подрязан във формата на птица или еленче. Колко ли време е отнело да ги създадат? Имаше и нещо странно… Не го осъзна в началото, но тази част на града не смърдеше на гнила храна и лайна.

Улиците не бяха покрити с нечистотии: почти нямаше и боклучета. Раг се зачуди защо на толкова много място живеят така малко хора. Хора, които се носеха грациозно, не тромаво или пък ловко като хората в Доковете и Северната порта. Тези тук сякаш нямаха никакви грижи — разхождаха се безцелно с фините си дрехи, миришеха на парфюм и на екзотични масла… дори мъжете.

— Затвори си устата — прошепна ѝ Стераджлио. — Зяпнала си ги, сякаш се разхождат голи. Опитваме да се впишем, а ако се звериш така, ще привлечеш внимание. Все едно сме облекли магаре с рокля.

Раг се окопити. Имаха работа за вършене и тя нямаше да прецака всичко.

— Знаем ли къде отиваме? — попита Стераджлио, ставаше все по-напрегнат, докато вървяха по широките улици.

— Спокойно — отвърна Крупс. — Знам точно къде отиваме.

Беше ясно, че Стераджлио се чувства също толкова не на място, колкото и Раг. Той се смръщи и се озърна като ярка, която се оглежда за лисица.

Скоро стигнаха до широк, обточен с дървета площад. Великолепната морава в центъра му беше обградена от четири редици къщи, всяка защитена от желязна ограда с шипове.

— Ето тук е — каза Крупс и кимна към къщата в североизточния край на площада. — Домът на Барнус Джуно. Най-богатият търговец на подправки в Стийлхейвън.

Къщата беше на три етажа, но за разлика от подобните ѝ по размери сгради в другите части на града, стените ѝ бяха прави, а покривът — равен.

— Е, какво ще кажете? — обърна се Крупс към Стераджлио.

— Ще кажем, че всички прозорци на първия етаж са с решетки — отвърна той, като се взираше през широката зелена морава. — Отзад как е?

— Няма вход, залепена е за сградата на операта.

— Значи остават входната врата или вторият етаж.

Крупс кимна и попита:

— Е, сладурано, кое да бъде?

Раг се смръзна. Ето защо я бяха довели. Това беше нейната задача: да проникне в къщата на някакъв си търговец на подправки. Но как?

— Ами…

— Аз ще ви кажа — рече Стераджлио. — Това е само шибана загуба на време.

Крупс го изгледа мрачно и той тръгна през моравата, като мърмореше ругатни.

— Можеш да влезеш, нали, сладурано? — попита Крупс. Този път нежният му тон стана малко по-остър.

Раг трябваше да измисли нещо или да признае, че няма никаква представа как се прониква в къщи. А направеше ли го, край с Гилдията. Щеше да се върне на покрива на хана и отново да краде медни монети.

Усмихна му се и смигна, както той често правеше.

— Разбира се, че мога, сладур — каза тя подигравателно. Беше доволна и доста облекчена, когато блъфът ѝ мина и Крупс се усмихна.

— Добро момиче. Е, откъде ще влезеш — през вратата или през прозорец?

Тя отново погледна към къщата. Нямаше опит в отварянето на ключалки. Фендер се опита да ѝ покаже няколко пъти, но тя само изкриви едното лостче и счупи друго в ключалката. След това не ѝ позволяваше да припарва до инструментите му.

— По-лесно ще е през прозорец — каза тя, като се надяваше, че звучи компетентно.

— Добре. Това е добре. Знаем разположението и не би трябвало да има изненади през нощта. Просто се покатери на горния етаж, вмъкни се през някой прозорец, слез долу и ни отвори вратата. Лесна работа.

— А този Барнус Джуно със сигурност го няма, нали? — попита тя. Не искаше да влезе и да завари разгневен търговец да я чака със сатър.

— Той е в Копъргейт. Ще се върне след седмица. Вътре няма никого… освен кучето му, разбира се.

— Освен какво? — възкликна Раг, може би твърде високо.

Крупс се засмя.

— Лесно се хващаш, сладурано. Спокойно, няма нито куче, нито търговец. Само ти, ние и купчина монети, които ни чакат да ги заведем в новия им дом.

— И е сигурно, че Гилдията е наясно с това? — тя знаеше, че не бива да пита повече, но не се сдържа.

— Трябва да се научиш да се доверяваш — каза Крупс и положи ръка на рамото ѝ. — Да не сме луди да ограбим точно този тип без знанието на Гилдията? Бърни може да е тъп, а Стераджлио „безстрашен“, но аз не съм луд. Защо да си го причинявам?

Това звучеше логично. Никой не искаше да ядосва Гилдията, колкото и изгоден да беше ударът.

— Вие двамата разбрахте ли се вече? — попита Стераджлио, докато крачеше към тях по окосената морава.

— Да — отвърна Крупс. — Ще ни трябва кози крак за прозореца. Ти ще намериш, нали? — Раг нямаше представа какъв е този кози крак, но кимна.

— Е, значи всичко е ясно, да тръгваме — каза Стераджлио и пое към портата, без да чака да го последват.

Крупс и Раг забързаха след него. Сякаш самото място ги обвиняваше, уличаваше ги още преди да са започнали и трябваше скоро да се махнат оттук. Щом завиха зад един ъгъл, близо до портата, едва не налетяха на две натруфени дами.

Едната беше висока и слаба, със силно гримирано лице, но гримът не успяваше да скрие бръчките. Пудрата и помадата я караха да изглежда още по-стара и някак гротескна. Другата беше много по-ниска и почти толкова широка, колкото висока, а богатият ѝ бюст преливаше от деколтето на червената рокля.

Стераджлио отстъпи смръщен няколко крачки встрани, а Крупс излезе напред, преди жените да са реагирали.

— Моите извинения — каза той леко високомерно, но все пак очарователно. — В бързината едва не налетяхме на вас. Моля да ни извините.

Високата жена им хвърли презрителен поглед, но по-дребната ѝ пухкава приятелка бе забелязала Раг.

— О, виж ти? — каза тя и усмивката изду бузите ѝ като шкембе на пияница. — Колко мило. Каква красива рокля. Къде отиваш с татко си, миличка?

Раг се втренчи в нея. Жената твърдеше, че ужасното нещо, което носеше, е „красиво“, и това я обърка. Ако отвореше уста и заговореше като улично хлапе, всичко щеше да пропадне, затова само продължи да гледа тъпо.

— Опасявам се, че дъщеря ми не е добре с ума — каза Крупс и бързо я хвана за ръката. — Не е на себе си, откакто майка ѝ се спомина. С чичо ѝ…

— Каква ужасна трагедия! — Дебелата жена се наведе и прокара ръка през косата на Раг — слава на боговете, че беше сресана. Огромните гърди на жената едва не изпаднаха от роклята и Раг извърна глава с отвращение.

Високата пристъпи напред и сведе дългия си нос.

— Да, ужасна трагедия. Как казахте, че се казвате?

— Не сме казали — отвърна Крупс с усмивка.

Тя се вгледа в него с очакване.

Крупс изглеждаше затруднен. Въпреки чевръстия си език сега не знаеше какво да отвърне. Жената обаче беше опърничава: кажеше ли ѝ грешно име, щеше да извика Зелените куртки.

С периферното си зрение Раг видя, че Стераджлио посяга към нещо в ръкава на жакета си и в ръката му бавно се появи сребърно острие.

— Е, как се казвате…? — настояваше жената със сериозен тон. Нямаше да отстъпи, докато не изясни това. Дебелата ѝ приятелка спря да гали косата на Раг и се обърна подозрително към мъжете.

Стераджлио пристъпи напред.

— Майната ви, дърти глупачки! — изкрещя Раг с цяло гърло.

После се втурна покрай тях, блъсна се в Стераджлио и го избута към портата. В този миг всички се раздвижиха. Стераджлио тръгна напред, а Крупс забърза след него по лъскавите павета. Когато най-сетне се добраха до портата, тя още беше отворена и те забавиха крачка. Крупс се усмихна на Уесли и на другите двама от Зелените куртки.

— Това можеше да свърши зле — каза той ведро, когато поеха към къщата си.

Раг бе напълно съгласна с него и хвърли поглед към Стераджлио, който беше скрил ножа. Можеше да свърши адски зле.