Вестителят на бурята

Двадесет и пет

Кулата на платната беше древна сграда, построена от дялани камъни, добити от черните скали, които се простираха по крайбрежието. Тя се издигаше над стария залив с форма на полумесец, сам по себе си изобретателна конструкция, където спокойно можеха да акостират хиляда кораба. Макар и преживяло разцвета си, пристанището още беше оживен център за наемане на транспорт, и от него започваха безброй търговски маршрути из Мидралско море. Галеони, каравели, бригантини и всякакви други съдове прииждаха и потегляха от тук със стотици всеки ден. И именно от Кулата на платната цялото това движение се управляваше, контролираше и описваше до най-малката подробност.

Тъй като беше сграда с огромно значение, тя се охраняваше денонощно от Пристанищната стража, чийто знак с корона и котва гордо личеше на късите наметала, покриващи червените им нагръдници. Характерните им алебарди бяха дълги десет стъпки, а остриетата им приличаха на изпънати платна.

Никой не можеше да влиза в кулата, ако нямаше необходимото разрешение, камо ли да проникне до пристанищната администрация. А среща със самата началничка на пристанището трябваше да се поиска писмено и можеше да минат десетина дни, преди да получиш необходимото разрешение.

На Мерик Райдър му отне по-малко от час.

— Искате ли вино? — попита го тя. — Или нещо по-силно?

Началничката на пристанището стоеше до лакиран дъбов бюфет, в който имаше колекция от вино и силен алкохол, някои във фини стъклени бутилки, други в гарафи или бронзови съдове.

— Ще пия каквото и вие, Терез — отвърна Мерик и я озари с усмивката си.

Терез беше на средна възраст, твърде стара за вкуса му, но все още относително привлекателна. Косата ѝ посивяваше и беше изгубила донякъде блясъка си, а на лицето ѝ имаше по някоя и друга бръчица, но не прекалено. Годините начело на огромното пристанище на Стийлхейвън, което тя управляваше от коженото си кресло, бяха трупнали малко тлъстини на задника ѝ, но Мерик можеше да го понесе. Не възразяваше жените да са по-пищни.

— Значи нещо по-силно — рече Терез и наля две чаши златист ликьор от гарафа.

Приближи се, подаде му едната и седна на ръба на огромното си писалище.

— Е, какво мога да направя за вас… или вие можете да направите нещо за мен?

В очите ѝ се появи искрица и Мерик добре схвана предложението. С удоволствие би ѝ показал, с радост би я навел над писалището и би ѝ дал това, което си просеше, но се съмняваше, че така нещата ще потръгнат. Някои жени обичаха да се отдават на момента, но въпреки че Терез флиртуваше, той се съмняваше, че е една от тях. Писалището ѝ беше изрядно, счетоводните книги бяха прибрани по дати на лавиците, перата ѝ бяха подредени по големина до мастилницата. Нямаше разхвърляни свитъци, всичко си беше на мястото. Това му подсказа, че Терез е методична, овладяна и ако реши да я наведе над писалището, може и да изпита моментно удоволствие, но вероятно няма да получи каквото иска.

— Тук съм от името на трети лица — каза Мерик, след като отпи от ликьора. Беше силен и сладък. Дали Терез е такава, тепърва щеше да се разбере. — Те ценят бързината и ефикасността. Товарът им подлежи на разваляне, затова трябва да влезе и излезе от пристанището за една нощ. Тези лица са и много дискретни по отношение на плащането. Ще са особено щедри, ако решите да отговорите на нуждите им.

— Нима? — попита тя и отпи от чашата си. Когато я остави, на лицето ѝ се появи лека усмивка, нищо повече.

Добра е, помисли си Мерик. И със сигурност не за пръв път някой ѝ предлага подкуп.

Имаше два подхода. Или продължаваш да говориш и се надяваш, че нещо от казаното ще прозвучи разумно и нещо от предложеното ще се стори приемливо, или мълчиш и чакаш да направят своя ход, да ти намекнат за цената си.

Всички си имаха цена.

Кабинетът на Терез бе лишен от сантименталност, но мебелите бяха фино изработени и скъпи, на стената висеше гоблен, изобразяващ търговските маршрути в Мидралско море, който сигурно струваше цяло състояние, както и две картини на стари майстори, които дори Мерик разпозна, а не беше особен познавач на изкуството. Тази стая не беше обзаведена със заплата на началник на пристанище. Терез явно имаше и друг източник на доходи, който плащаше щедро. Мерик знаеше, че ако мълчи достатъчно дълго, тя ще покаже някак колко точно щедро.

— Как е питието? — попита Терез, когато тишината продължи сякаш цяла вечност.

Решителността ѝ се пропуква.

— Прекрасно е — отвърна Мерик.

— Та кого точно представлявате? — попита тя накрая.

— Какво значение има? — отвърна той и се ухили така, че тя да види белите му зъби.

Това му спечели усмивка в отговор.

После усмивката изчезна.

Терез остави чашата на писалището и се вгледа в него със стоманен поглед.

— Работя на това пристанище от двадесет години. — Внезапно Мерик се почувства като дете, мъмрено от дойката си. — Много от законите и наредбите, според които то се управлява, са въведени от мен. Една от тях касае наказанието за контрабанда, което в зависимост от въпросния товар, може да варира от загуба на пръсти до изкормване.

Нещата не вървяха, както очакваше. Мерик се наведе напред и остави чашата си до нейната.

— Разбирам. Изглежда, няма какво повече да обсъждаме.

Усмивката ѝ се върна.

— Бяхте толкова нетърпелив да ме видите, а сега бързате да си тръгнете? Постойте, момче, и нека ви кажа как стоят нещата — тя се изправи, мина зад писалището и се отпусна в креслото си така бавно, че кожата изскърца, сякаш я заболя.

Дойде време за бизнес.

— Ще ви струва по триста корони на кораб. Това ще ви гарантира място за акостиране за една нощ, пълна дискретност и ще останете извън счетоводните книги. Искам парите в аванс и щом ги получа, няма да се свързвате отново с мен, ясно ли е?

Абсолютно ясно.

— Съвсем ясно, Терез — отвърна Мерик и се усмихна омайно.

Този път тя не му отвърна.

— Е, ако няма друго, аз съм заета жена.

Тя се взираше в него, но Мерик вече беше схванал намека. Нямаше търпение да напусне кулата и миризмата на гнила риба.

Щом се озова на стълбите, се почувства въодушевен. Сърцето му препускаше, а на езика си още усещаше вкуса на силния ликьор. Сега имаше нужда от едно питие, за да отпразнува победата.

Но къде да иде?

В града имаше хиляда кръчми и Мерик беше пил в повечето от тях. Този случай обаче изискваше нещо специално — нищо не можеше да се сравни с празнуване сред приятели и той искаше да иде в познато място, където е добре дошъл. Имаше само едно такова… Кърканото куче!

Разбира се, последния път там се случи малък инцидент, защото го хванаха да мами на карти. Само по себе си това не беше кой знае какво, но мъжът, който го хвана, по-късно разбра и че Мерик е спал с жена му. Но със сигурност вече всички ще са забравили за това… нали така?

Когато стигна вратата на Кърканото куче, поспря. Дали беше добра идея? Ръката му посегна към дръжката на меча.

Само на това може да се разчита. Винаги.

Отвори вратата, като се подготви за гневна тирада и да избегне летящ към него стол, маса или дори по-лошо.

Но не се случи нищо такова.

— Райдър! Много време мина!

Мерик видя, че Ули, кръчмарят, му се хили зад тезгяха. Внимателно тръгна през помещението. Видя стария си приятел Олег да играе карти с Герлин в един ъгъл, кимна му и се усмихна. Олег вдигна шишкавата си ръка и му помаха, а Герлин само се смръщи. Герлин не го харесваше, така че едва ли трябваше да се очакват прегръдки и целувки.

Карл седеше в края на тезгяха и погледна косо Мерик. И това не беше изненадващо след случката с жена му, но не беше негова вината.

— Какво да бъде, Райдър? Както обикновено? — попита Ули.

Мерик не знаеше какво пие обикновено; пиеше ейл, вино, силен алкохол… каквото се предлага, но кой беше той, че да възразява на любимия си кръчмар?

— Абсолютно — отвърна. — И по едно за всичките ми приятели. — И плесна шепа медни монети на тезгяха. — Не ни дръж жадни, Ули. Пий и ти едно.

При обещанието за безплатна пиячка Олег и Герлин приключиха с картите и буквално се сблъскаха от бързане да стигнат до тезгяха. Олег се беше ухилил до уши, а Герлин все така се мръщеше.

— Райдър, старо куче такова — измуча Олег гръмогласно. — Къде се загуби напоследък?

— Ами къде ли не, Олег. Нали ме знаеш — ходя на разни места, виждам се с разни хора.

— По-скоро с жените на разни хора — отбеляза Карл и вдигна глава от чашата си, за да го изгледа с укор.

— Не исках да се стига дотам, стари приятелю — отвърна Мерик, като грабна една халба и му я подаде. Олег и Герлин също си взеха. — Станалото-станало. Стари приятели сме, нека пием за бъдещето и да не разсъждаваме за миналото.

— Аха, за бъдещето — повтори Олег и вдигна халбата си.

Герлин и Карл неохотно вдигнаха своите и всички, включително Карл, ги пресушиха с удоволствие.

Щом ги треснаха на тезгяха, Ули започна да ги пълни отново, а Мерик плесна Карл по рамото.

— Забрави, старче. Пий още едно — Ули беше напълнил халбите и Мерик бързо подаде едната на Карл.

— Да, още едно — извика Олег. — Не помня да е имало жена, която да не мога да забравя след една хубава пиячка. — Вдигна халбата си към тавана.

Мерик смръщи чело в опита да разгадае логиката на дебелия комарджия, но беше твърде рано за това и се задоволи с пресушаването на своята халба, а после настоя да я напълнят отново.

След четири рунда кръчмата вече беше доволно размазана и четиримата се смееха, припомняйки си старите времена. Хубаво беше да оставиш навън света, Гилдията и откачените търговци на роби и да пийнеш с приятели, без да се чувстваш заплашен.

Следобедът мина като в мъгла. Олег се смееше най-дълго и най-силно, но както винаги, колкото повече алкохол се лееше, толкова по-малко дразнещ ставаше той. Успяха дори да изтръгнат усмивка от Карл и Олег се оказа прав за онова със забравянето на жените. Герлин се опита да поддържа киселото си изражение, но Мерик накрая победи и сега всички се хилеха като момченца, и то на нищо конкретно.

Небето отвън започна да притъмнява, когато група пияни моряци нахлу в кръчмата и броят на клиентите за миг се удвои. Двама от тях сякаш си търсеха белята, защото няколко пъти нарекоха Олег „дебел шибаняк“, а Мерик — „нафукано конте“, но тук бяха прави. След два рунда ейл се укротиха и всички в кръчмата запяха с цяло гърло „Боцманът изгуби такелажа“, а след това и няколко куплета от „Моето куче копае дълбоки дупки“. Олег пееше частта с „пъхна белка в гащите си“ по-силно дори от моряците.

Сред цялото това вълнение Мерик осъзна, че не е пикал, откакто дойде в кръчмата — а беше изпил огромно количество. Затова тръгна към задния изход, като още се хилеше на Олег, на моряците и на живота по принцип.

Изпусна шумна въздишка, когато урината заплющя в канала. Винаги пикаеше като кон и извличаше огромно удоволствие от това — мнозина казваха, че било признак на добро здраве, и кой би го оспорил? Щом приключи, започна да завързва бричовете си и вдигна очи към луната, която се звереше насреща му тлъста и кървавочервена.

Луна на убийствата.

— Лош знак, нали, Райдър? — от изненада едва не защипа пениса си във възела на бричовете. — Червената луна е лошо предзнаменование.

Мерик се обърна с олюляване и присви очи да види човека в сумрака.

— Кой е? — извика той. — Предупреждавам те, въоръжен съм.

— Виждаме — една фигура излезе от сенките в уличката и Мерик усети как космите по тила му настръхват.

— Шанка! Радвам се да те видя!

— Сигурно — рече Шанка Лихваря.

Дългата му провиснала коса обрамчваше сурово ъгловато лице, което излъчваше единствено злоба и жестокост. Защо ли Мерик беше решил да заеме пари точно от него? Да не би да е бил откачил? Но защо всички заемаха пари от хора като Шанка — защото бяха отчаяни.

— Мислех да дойда да се видим, след като…

— Спести ми го, Райдър. Твърде късно е за тия глупости. Длъжник си ми, просрочи и е време да си платиш. По един или друг начин.

Мерик знаеше и без да проверява, че монетите в кесията му са изчезнали. Но те не бяха достатъчно да си покрие дълга и преди да плати пиенето на цялата кръчма.

— Ей, чакай малко, Шанка. Мога да платя. Движа една работа за Гилдията.

— Аха, и на мен така ми изглежда. Ако работеше за Гилдията, нямаше да пикаеш зад Кърканото куче. Щеше да бързаш да свършиш работата, за да ти платят… а ти да платиш на мен.

— Истина е — рече Мерик, по-отчаяно, отколкото му се искаше.

Сенките зад Шанка се раздвижиха и още две фигури пристъпиха напред, едри, опасни на вид копелета. Мерик хвърли поглед към вратата на кръчмата, но преди да се втурне натам, някой тръгна към него, някой огромен, когото не познаваше. Още един от хората на Шанка.

— Искам си парите или ще ти взема нещо, което не ти се ще да изгубиш. Какво ли да бъде?

— Ще си получиш парите, Шанка. Обещавам ти. Тъкмо приключвам работатааааааааа!

Най-близкият от хората на Шанка го удари в корема. Як удар, от който изтръпваш чак до пръстите на краката. Мерик се олюля, но не падна, а се запрепъва назад към стената, като нагази до глезените в разкаляната от пикня пръст.

Не му оставаше друго. Трябваше да научи тия копелета на това-онова. Да не си позволяват толкова.

Изправи се, колкото му беше възможно, сложи ръка на дръжката на меча, а с другата стисна ножницата.

— Мисля, че е честно да те предупредя, Шанка, че знам как да го използвам. Не ме предизвиквай или ще бъда принуден да го извадя. Учил съм в Колегиума на рода Тарнат, обучаван съм на шестдесет и шестте Принципа на бойното изкуство от самия лорд Мачариас. Убил съм дванадесет мъже в дуел и няма да ми дожалее, когато застана над окървавените ви трупове. Назад!

Хората на Шанка се спогледаха несигурно, но той явно не беше впечатлен, защото нареди:

— Счупете краката на копелето.

Биячите изоставиха всякакви колебания и се втурнаха да изпълнят командата.

Мерик измъкна меча или поне дръжката на меча. Острието остана заклещено във възтясната ножница и той стискаше само безполезно парче метал.

Гадняри!

Хората на Шанка се втурнаха към него, като първият едва сдържаше смеха си. Мерик запрати дръжката в лицето му и предприе възможно най-храбрия опит за бягство. Не измина и три крачки обаче, когато друг от биячите на Шанка заби юмрук в челюстта му.

Мерик се удари в стената и коленете му поддадоха. Още един юмрук в лицето и вече лежеше проснат на земята сред кална локва пикня.

Тогава те се развилняха, ритаха го, удряха го безмилостно. Той усети как едно от ребрата му изпука и се сви на топка, но тогава получи ритник в гърба. Изстена и опита да прикрие главата си, тялото и гърба си, но просто не му достигаха ръце, за да се предпази от ритниците и ударите, които валяха отгоре му. Носът му беше разбит. Устните — разцепени. Един зъб му се клатеше.

Мъжете го сграбчиха за ръцете, вдигнаха го и въпреки отеклите си клепачи Мерик видя как Шанка го гледа злобно иззад тъмните кичури на мазната си коса.

— Какво ти казах, малко копе…

Някакво раздвижване го накара да се обърне. Един от хората му се стовари по очи, сякаш го бяха ударили с брадва.

Мерик видя фигура в сенките, движеше се бързо и грациозно. Биячите на Шанка го пуснаха на опиканата земя и той се заслуша във виковете им на болка, в пукането на счупени кости и в тътена от стоварването на тела в прахта.

Сигурно бързо губеше съзнание. Може би бяха прекалили с ритниците по главата, защото, когато суматохата утихна и той вече потъваше в небитието, чу женски глас да изрича името му.

Ангел изрече името му.