Вестителят на бурята

Двадесет и седем

— Е, какво да правя сега? — не ѝ беше приятно да задава такъв въпрос, беше свикнала с контролирания живот и тази ситуация бе нова за нея.

— Предлагам да започнем със събуждането му — отвърна Лютиче. За нея това сякаш беше игра, въпреки че мъжът можеше да умре.

Каира знаеше, че човекът, който лежеше пред нея в Понито и цигулката, се казва Мерик Райдър. Тя направи всичко по силите си да се погрижи за него — не беше военен кърпач, но знаеше как да зашие и превърже рана. Главата му беше превързана, очите започваха да се подуват, носът му беше разбит, вероятно счупен, а устната му — сцепена на три места. За натъртванията по тялото не можа да направи нищо. Ако ребрата му бяха счупени, и без това нямаше да може да мърда. Каира се надяваше само Мерик Райдър да е по-корав, отколкото изглежда.

Точно сега той не ѝ изглеждаше никак корав.

— Ами ако умре? Какво ще стане?

— Тогава ще намерим друг начин да те внедрим в Гилдията. Райдър не е единственият ни коз.

Каира погледна към Мерик, видя как гърдите му се надигат и спадат, дишаше плитко, но равномерно. От това, което знаеше за него, се получаваше доста грозна картинка, но тя все пак го съжаляваше. Беше отгледана в Храма на есента, обучена като несравним боец, но и като защитник на слабите и безпомощните. Беше расла заедно с Дъщерите на Арлор, ордена, посветен на грижата за онези, които не могат сами да се грижат за себе си. Те бяха внимателни и опрощаващи, за да смекчават войнствения характер на щитоноските, и въпреки суровото си възпитание, Каира изпитваше състрадание към пребит почти до смърт човек, нищо че беше престъпник.

Лютиче обаче не показваше никакво състрадание.

— Ще се върна призори. Ако е умрял, ще изчакаме до мръкване и ще изхвърлим тялото му в Сторуей, а после ще накараме Палиен да ти даде друга задача. Дотогава… се разполагай тук с новия си приятел.

Тя смигна и тръгна към вратата.

— И ще ме оставиш тук с него? — Каира не беше възхитена от перспективата да се прави на болногледачка.

— Да, оставям те. Не се тревожи, мисля, че си в безопасност — тя посочи към пребития и превързан мъж, който лежеше безжизнено на леглото. — Или смяташ, че ще ти е трудно да се контролираш? Живяла си затворено в онзи манастир, без никакви мъже. Чувала съм за жени като теб.

Каира стисна юмруци. Лютиче стигаше твърде далеч, но тя успя да се овладее.

— Разкарай се.

Лютиче се усмихна, но бързо излезе от стаята. Дори тя осъзнаваше, че е опасно да предизвикваш Каира.

Щом вратата се затръшна, Мерик изстена, разкъсаните му устни се раздвижиха в опит да каже нещо. Каира натопи чиста кърпа в купа със студена вода и я сложи на устните му, като изстиска няколко капки в устата му. Това сякаш го успокои.

Тя искаше да се намеси по-рано. Искаше да обезвреди Шанка и хората му, преди да превърнат лицето на Мерик в каша, но Лютиче я удържа. Искаше Мерик да е благодарен и да не е в състояние да откаже помощта ѝ, но Каира не бе очаквала, че накрая ще се окаже полумъртъв. Когато започнаха да го бият, тя се задейства възможно най-бързо, но все пак закъсня. Единствената ѝ връзка с вътрешния кръг на Гилдията беше на ръба на смъртта и можеше да си отиде всеки миг.

Ако Мерик не ѝ помогнеше да изпълни мисията си, колко ли време щеше да ѝ отнеме да се добере до водачите на Гилдията? Докога щеше да стои в дивото — далеч от сестрите си и от живота, който познаваше? Месеци, дори години? Не, това беше немислимо.

Измъчваше се, че не може да направи нищо. Каира Стормфал би победила всеки човек или звяр, за да защити слабите и да изпълни волята на Ворена, но в това се чувстваше напълно безпомощна. Цялото ѝ бъдеще зависеше от мъж, който можеше да умре от раните си всеки миг.

Но това беше положението.

— Добре ли си? Изглеждаш ми притеснена.

Каира се стресна от слабия глас. Мерик я гледаше с насинените си очи, нацепените му устни се извиха в дяволита усмивка.

— Не, аз… — тя осъзна, че сигурно се е смръщила. — Ти си буден. — Разбира се, че е буден, що за глупости.

— Добро наблюдение — отвърна той и се размърда в опит да седне. Но само се смръщи от болка.

— Не се движи — каза тя и тръгна към него. Сложи ръка на гърдите му, за да го накара да легне, но той се опита да я отблъсне. Явно беше опърничав.

— Добре съм — отвърна Мерик и изкриви лице от болка. Каира му помогна да седне и нагласи възглавниците зад него. — Макар че се чувствам така, сякаш някой ме е ритал до смърт.

— Ритаха те — отвърна тя.

Той я погледна отново.

— Ти си моят ангел — усмивката спука струпея, който се беше образувал на устната му, и той пак се смръщи.

— Моля те, не говори — рече тя и посегна към купата с вода.

— Няма да повярваш колко хора са ми го казвали. Дори когато устните ми не са размазани като пръстите на сляп обущар — тя му подаде влажна кърпа, но той само се взираше в нея. — Имаш много красива усмивка.

Не беше осъзнала, че се усмихва.

Стегна се. Не беше тук, за да си бъбри с този човек — особено с човек, който се занимава с търговия на роби.

— Замълчи и вземи това — настоя Каира. Каза го категорично, като заповед и той схвана.

Докато навлажняваше кървящите си устни с кърпата, Мерик се взираше в нея с извити вежди.

— Е, коя си ти?

— Казвам се Каира… — Стормфал. Твоето име е Каира Стормфал. Но… вече не си Стормфал.

— Каира, имаш вечната ми благодарност. Навик ли ти е да спасяваш хора по улиците?

— Палиен ме изпрати да те пазя да не пострадаш.

— И почти успя — той се смръщи, защото помръдна в опит да се намести по-удобно. Накрая явно успя да открие положение, в което го болеше по-малко. — Бих казал, че вкусът му към охранители доста се е подобрил.

— Имаш късмет, че изобщо се намесих. — Макар че щеше да си по-голям късметлия, ако Лютиче ми беше позволила да действам по-рано.

— Скъпа, ясно е, че съм късметлия, задето изобщо се появи — той се усмихна.

Каира изведнъж се смути, защото осъзна, че се е втренчила в него. Изпита внезапно желание да го удари, но и да му върне усмивката — дори да му благодари за комплимента.

— Е, значи Палиен ми изпраща охранител? Колко предвидливо — Мерик се извърна и свали крака от леглото. Каира му помогна и той я погледна.

Пак онази усмивка. Така близо.

Каира отстъпи назад.

— Би ли ми донесла огледало, ангелче? Искам да огледам щетите — той посочи към разбитото си лице.

Каира се озърна из стаята. Тя ползваше огледало само когато проверяваше дали бронята ѝ стои добре преди церемонии, дали е лъсната до блясък, дали мечът е закачен на правилната височина, дали наметалото пада както трябва. Все пак видя едно ръчно огледало на лавицата и го подаде на Мерик. Той се поколеба, сякаш не беше сигурен, че иска да се види. После го вдигна пред лицето си и изражението му премина от отвращение през примирение до одобрение.

— Можеше да е и по-лошо.

— Няма да изглежда така зле, когато се измиеш — каза тя. Това малко го успокои. — Можеш ли да станеш?

— Има само един начин да разберем — Мерик остави огледалото на леглото и протегна ръце към нея за помощ.

Каира го издърпа на крака. Той издиша рязко през зъби, но успя да се задържи.

— Поне няма нищо счупено — отбеляза и направи треперлива крачка напред.

— Хубаво — отвърна тя, съзнавайки, че той не пуска ръката ѝ.

Мерик я погледна и пак се усмихна. Тя искаше да му се усмихне в отговор, но устоя на изкушението. Не беше тук да завързва приятелства, трябваше да се погрижи този човек да живее достатъчно дълго, за да може тя да приключи мисията си.

— Знаеш ли, имаш най-красивите очи — каза той. Въпреки всичко думите му звучаха искрено.

Отново ѝ се прииска да го удари.

— Трябва да лежиш и да почиваш. Утре ще продължиш със задачата си. — Тя отдръпна ръце от неговите и той потъна в леглото с тих стон.

— Не си от разговорливите, нали?

— Говоря, когато е необходимо — отвърна Каира, — а не за да създавам излишен шум.

— Спокойно де, просто се опитвам да се държа приятелски. — Той нагласи глава на възглавниците с въздишка.

Каира усети лека вина. Вероятно наистина искаше само да се сприятелят. Вероятно наистина мислеше, че е красива…

Той е злодей, търговец на хорското нещастие и щом премахнеш водачите на Гилдията, може да се наложи да премахнеш и него.

Изведнъж стаята ѝ се стори задушна. Миризмата на кръв и пот, макар и не непозната за нея, стана потискаща. Щом Мерик затвори очи, тя излезе в коридора да си поеме дъх. Въздухът тук не беше много по-добър, но поне не го споделяше с човек, когото вероятно щеше да се наложи да убие.

Когато се върна, Мерик хъркаше силно. Каира седна на един стол и зачака утрото.

Лютиче пристигна доста след зазоряване, но Мерик още спеше. За щастие хъркането му беше поутихнало, когато първите лъчи започнаха да проникват през единствения прозорец на стаята.

— Жив е, значи — отбеляза Лютиче, щом Мерик се размърда и отвори очи.

— Още един ангел — ухили се той. — Това сигурно е щастливият ми ден. Има ли шанс една от вас да изтича да ми донесе чаша вино?

— Край с дните на пиянство. Виж в какво си се превърнал — Лютиче го огледа критично и поклати глава. — Оттук насетне само вода.

— Вода? — сякаш му беше предложила да пие собствената си пикня. — Да не се опитваш да ме отровиш, жено? Всички знаят, че това, което се носи по Сторуей, не става дори за кучета и селяни.

— Свиквай. И ставай. Достатъчно лежа. Не ти се плаща да се търкаляш в леглото. Имаш работа.

Мерик се смръщи, но седна безропотно в леглото, после се изправи. Каира забеляза, че е доста по-стабилен. Или вечерта се беше преструвал, или се възстановяваше много бързо. Времето щеше да покаже.

— Само да отбележа — започна той, като опита да изтупа мръсните си и изцапани с кръв дрехи. — Изобщо не ми се плаща. Дълговете ми към Шанка още не са уредени, ако съдим по снощи, нали така?

— Работи се по въпроса — отвърна Лютиче.

— Работи се? — Мерик изглеждаше смаян. — Работи се? Виж ми шибаното лице. — И той се обърна да го изложи на показ.

Лютиче не се трогна.

— Щеше да е много, много по-зле, ако не бяхме ние. Спри да хленчиш като стара перачка. Обувай ботушите.

Мерик изсумтя, но започна да ги нахлузва.

Лютиче се обърна към Каира.

— Погрижи се да се почисти, после остани с него… неотлъчно! Не му позволявай дори да пикае сам.

Мерик явно нямаше нищо против, а суровият поглед на Каира го накара само да свие рамене и да се задълбочи в обуването на ботушите.

— Е, ако и двамата сте наясно какво се очаква от вас, аз ще тръгвам — Лютиче спря на прага. — И опитай да му намериш свестен меч. Последният не беше много читав. Не искаме такъв легендарен боец да вади безполезно оръжие, нали?

Тя смигна на Мерик и си тръгна, а той направи обиден жест зад гърба ѝ.

— Започва да не ми харесва тая жена — рече той. — Нещо в нея ми не ми вдъхва доверие.

Не знаеш и половината.

— Къде ще ходим сега? — попита Каира, за да сменят темата.

— Трябва да се почистя, очевидно. Да намеря свестни дрехи. Има една хубава кръчма в Доковете, мисля да се отбия. Добре дошла си да се присъединиш. Не пречи да те придружава красавица, докато се наливаш някъде.

— Но Лютиче каза…

— Лютиче да ми целуне задника… прощавай за израза. След като преживях толкова за последните пет дни, заслужавам едно питие.

— Не ти ли бяха достатъчно питиетата напоследък?

Той се смръщи.

— Какво? Да не си решила да отиваш при Дъщерите или нещо такова? Поживей си. Поразпусни косите — погледна късата ѝ коса. — Е, знаеш какво имам предвид.

— Ти имаш задача, а моята работа е да се погрижа да я изпълниш. Няма да има никакви отклонения. Никакво пиене, никакви кръчми. Нищо не бива да те разсейва.

Той я погледна озадачен.

— Нищо ли? Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

— И как точно ще…

Тя го сграбчи за косата и натисна силно пожълтяващата вече синина около едното му око. Мерик изскимтя като ранена улична котка и посегна да я спре, но тя удари ръцете му.

— Добре! Добре! — извика той. — Печелиш! — Падна на леглото и покри окото си ръка. — Няма нужда от насилие.

— Значи се разбрахме?

— Разбрах, че моят ангел се превърна в маниак. Започвам да разбирам и защо те е наел Палиен. — Погледна я засегнат и започна да развързва превръзката на главата си.

— Време е да тръгваме — рече Каира. Беше постигнала своето и бе показала, че знае как да се оправя с него.

Той послушно се изправи и тръгна към вратата, като накрая успя да свали окървавената превръзка и я хвърли на пода.

— Ще ми купиш нов меч — рече сприхаво, когато излезе след нея от стаята.

Каира се обърна да затвори вратата и едва потисна усмивката си.