Вестителят на бурята

Деветнадесет

Три дни ли минаха? Количеството повърнато по ризата му подсказваше, че са толкова. Три дни, откакто срещна Боло и му предложиха онези нещастни момичета. Той, разбира се, отказа — какво друго да направи? Не беше животно все пак. Нали?

Разбира се, че беше проклето животно, иначе защо ще ги върши такива. Това че не се възползва от момичетата, не го спря да хукне право към бардака на улица „Вердант“, за да си вземе своето там.

Мерик едва си спомняше последните две нощи, прекарани в пиянство и разгул. Помисли да провери кесията си, но знаеше, че ще е празна.

А това беше проблем. Дадоха му пълна кесия и му казаха да свърши работата. Знаеше, че с парите трябва да подкупи управата на пристанището и Зелените куртки, които патрулираха там. Но пък, честно казано, курвите и виното винаги си струваха.

Седна и се загледа в босите си крака и в отпуснатия си член, който висеше под ризата му напълно безполезен. Главата му се замая. Догади му се и легна отново на пухената възглавница. Искаше му се да лежи вечно така. Да забрави за света навън, да забрави за дълговете си, за работата, която трябваше да свърши. Да забрави за Бастиян и Фридрик, за Шанка и Боло, проклетия търговец на роби.

Те обаче нямаше да го забравят.

Насили се да седне, като потискаше гаденето и преглъщаше жлъчката. Постепенно стаята спря да се върти и той свали крака от леглото. Чия беше тази стая? На Лилит? Или на Меган? Нямаше значение — всички стаи на курви изглеждаха еднакво.

Навлече бричовете си и доста се затрудни, докато закопчае токата на колана. В стаята нямаше вода да се измие, нито чаша вино да си накваси гърлото, но така беше в бардаците: на влизане получаваш само усмивки, а на излизане няма кой дори да те напсува.

Тръгна тромаво по стълбите, без да обръща внимание на натъркалялите се по тях мъже. Не поглеждаше към другите клиенти, които също се опитваха да излязат незабелязано. Не че го беше срам. Идваше тук твърде често, за да се срамува. Напоследък май не се срамуваше от нищо, което вероятно бе и причината Бастиян и Фридрик да го изберат за тази работа.

На улицата беше студено и доста оживено за такъв ранен час. Някакъв търговец доста шумно предлагаше плодове от смърдяща сергия точно пред бардака, но Мерик нямаше пари за храна. А и ако не идеше скоро при Палиен, гладът щеше да е последният му проблем.

Спъна се няколко пъти, още изтощен от гуляя. Не че беше особено забавно — преспа на пияна глава с една-две жени, останалото време прекара в ступор. Все пак успя да изкара няколко дни, без да се тресе от страх. Подобна услуга не можеше да се заплати нито със сребро, нито със злато.

Някак успя да стигне до бордеите на Северната порта. Отрепките там сякаш очакваха появата му и се отдръпваха от пътя му.

Гилдията разполагаше със стотина сигурни къщи из целия град, а Мерик Райдър се радваше на привилегията да знае поне няколко от тях. Тази, в която щеше да се срещне с Палиен, не беше от най-хубавите. Беше триетажна, построена на ъгъла на улицата. На колко ката се спускаше надолу в мръсотията и каналите, Мерик не знаеше и не искаше да разбира.

Преди да почука, вратата се отвори с проскърцване и през пролуката надникна едър мъж. Мерик го позна — беше един от биячите, които го отърваха пред порутения параклис. Той помнеше лица, особено лицата на онези, които са го спасили от наръгване и после са го влачили за врата през целия град.

Мъжът не каза нищо, отвори вратата и му кимна да влезе.

Вътре беше достатъчно тъмно някой да се спотайва с нож в ръка, но Мерик вече бе минал през това в леговището на Боло, вече се бе изправил срещу тъмното — и оцеля. Пък и ако Гилдията го искаше мъртъв, щеше да лежи на улицата с размазана глава или да плава по Сторуей с прерязано гърло. Така че нямаше от какво да се страхува. Поне се надяваше.

Малка, осветена от свещ стая сякаш го приканваше в мрака. На прага ѝ обаче увереността му се изпари, защото видя Палиен.

Висок, слаб и атлетичен, с фризирана коса и напомадени мустаци, както винаги. Мерик го беше срещал няколко пъти и бе попадал под влиянието на чара му, което беше странно, защото обикновено той бе чаровникът. Опитът го беше научил обаче, че Палиен е много опасен, и тъкмо затова не очакваше тази среща с нетърпение.

— Къде беше цели три дни, по дяволите? — попита Палиен.

— Правих каквото ми поръчаха. Организирах прехвърлянето на стоката — не вървеше да обяснява как е профукал всички пари на Гилдията за евтино вино и курви.

— Значи не си мърсувал на улица „Вердант“? — веждите на Палиен отскочиха с цял инч нагоре.

— Ами…

— Не ми пука какво правиш, Райдър. Пука ми дали си се срещнал с Боло и дали си сключил сделката. А чакам цели три дни, за да разбера.

— Устроиха ми нещо като засада.

— Не ми пука! — гласът на Палиен стигна почти до тавана.

При вика му биячът до Мерик отстъпи цяла крачка назад, сякаш той бе провинилият се.

Сърцето на Мерик учести ритъма си. Май беше време да успокои Палиен.

— Всичко с Боло е наред. Сключих сделката. Дори пихме за това. — И после повърнах. — Опита се да предоговори цената, но му дадох да разбере, че не може да се будалка с мен… с теб. Вече е набавил някаква стока. — И тя е в доста окаяно състояние. — Казах му, че не е проблем да получи още.

Веждите на Палиен започнаха да се спускат надолу.

— Няма да е проблем да получи още — потвърди той. — Какво направи за подсигуряване на пристанището? Плати ли подкупите, или профука всичко?

— Всичко се нарежда отлично. — Донякъде. — Но парите, които ми даде за странични разходи, не могат да ги покрият. — Защото наистина ги профуках.

Палиен само го гледаше, сякаш не го беше чул.

Мерик имаше опит в това — да се взира в лицата на гадни копелета. Обикновено успяваше да избяга или да ги забаламоса някак, но сега нямаше къде да бяга и не успя да измисли никакво извинение, затова само се взираше в Палиен. Той го чакаше да се пречупи, да си признае, че парите още са в него или че ги е похарчил. Всъщност Мерик пари нямаше, а ако му кажеше, че ги е похарчил, щеше да си има неприятности.

А той много искаше да избегне неприятностите.

Въпреки студа в стаята по врата му плъзна струйка пот, която се стече под ризата. Нещо изтрещя зад него и той подскочи, но после с облекчение чу приглушени гласове, които отвлякоха вниманието на Палиен към вратата.

Влезе мъж с така плахо изражение, сякаш се страхуваше до смърт, че ги прекъсва. До него стоеше друг, не така висок, но много по-достолепен.

Беше чужденец от Изтока, най-вероятно дравистанец. Носеше копринени дрехи, а на главата си имаше кърпа, по обичая на източните кралства. На широчкия му кръст висеше къс меч, а на рамото — везана торба, която притискаше към себе си.

— Ами… той е тук — рече другият.

Веждите на Палиен отново поеха нагоре.

— Да, благодаря. И сам виждам, мамка му.

Отново се обърна към Мерик и посегна назад. Мерик се скова паникьосан. Реши, че Палиен посяга към меч, но това щеше да е доста глупаво от негова страна. Едва ли би било от полза.

За щастие Палиен грабна една кесия и му я хвърли.

— Най-добре да уредиш нещата. Ако ти трябват още, продай нещо, ама като те гледам, няма да вземеш много за задника си.

— Разбира се, тези съвсем ще ми стигнат.

— Разкарай се тогава. Както виждаш, имам важен гост.

Мерик не чака повече. Кимна на тримата мъже — само чужденецът отвърна — и си тръгна възможно най-бързо.

Щом се озова на улицата, се почувства по-добре. Махмурлукът му отминаваше. Чаша бира и малко месо с неясен произход от уличен продавач запълниха празнотата в стомаха му и утолиха жаждата. Мерик знаеше, че трябва да свърши работата, и от тази мисъл коремът така го присви, че никаква мръвка нямаше да помогне.

Парите бяха в кесията и подкупите трябваше да се платят. Най-здравословно беше да приключи с това, преди да се е изкушил да профука всичко отново. Започна от най-трудното.

Казармите на Стражата бяха в източната част на Скайхелм. В Квартала на короната Мерик бе добре известно лице — нали затова Гилдията го избра за тази задача.

Въведоха го в казармите. По това време на сутринта бяха приключили с тренировките и човекът, когото търсеше, беше насред плаца.

Капитан Гарет седеше до малка маса на също толкова малък стол. Беше почти смешно да видиш дългите му крака и огромния торс над тази крехка мебел. Или щеше да е смешно, ако Мерик не беше дошъл по толкова безчестна работа. Трябваше да прецени Гарет, да разбере дали неподкупният капитан е така почтен, колкото изглежда. Възрастният мъж не биваше да знае с какво точно се е захванал, но щеше да е добре, ако успее да го убеди да затваря от време на време очи.

— Не сме се виждали от доста време — рече Мерик, докато крачеше ухилен по плаца.

Гарет вдигна поглед от хляба и шунката и се усмихна в отговор.

— От твърде дълго — стана и протегна ръка на Мерик, който с радост я стисна. — Сядай — и посочи стола срещу своя. — Гладен ли си? Има и за двама ни.

— Само чай, ако още си пристрастен към онази ханшарска отвара.

Гарет се ухили, настани се и наля на Мерик от гърнето в центъра на масата.

— Съжалявам, но нямам вино. Знам, че си пристрастен към онази браеганска гадост.

— Чаят ще свърши работа.

— Ха! Тежка нощ? Не си се променил, нали, момко?

Нямаш си и представа, Гарет.

— Нали ме знаеш. А ти как си? Още си тук след толкова години — май ти харесва да се грижиш за кралския дворец.

Усмивката на Гарет помръкна.

— Това е дълг. И аз се гордея с него. Но не очаквам да го разбереш.

Гарет се ухили накриво и двамата отпиха от чашите. Те бяха порцеланови, внесени от Изтока, с изрисувани в синьо екзотични птици — изящество, което изглеждаше смешно в косматата ръка на капитана.

— Е, как я караш? — попита Гарет и се облегна в стола си. — Защото изглеждаш ужасно.

— Благодаря. По последната мода на Северната порта — Мерик изтупа реверите на мръсната си риза. — Точно ти ли ще правиш забележки за облеклото ми. Тая униформа е по-стара от мен.

— Но ми служи добре и съм горд с нея. Така горд, както когато я носех редом с баща ти — при това споменаване на баща му Мерик усети как чаят загорча в устата му. Гарет разбра грешката си. — Извинявай, момче. Зная какво ти е, но аз съм стар войник и съм служил много години с него. Жалко, че стана така.

— Жалко ли? Той ни изостави. Остави ни без нищо. Изчезна, без да каже и една проклета дума, и не го видяхме повече — Мерик знаеше, че не е дошъл да обсъжда личните си проблеми, но дори най-беглото споменаване на онова копеле, баща му, успяваше да го извади от нерви.

— Това не е честно, момче, и ти го знаеш. Никой не разбра какво стана с него, а и ви остави добро състояние. Аз също се грижех за теб. Жалко, че се стигна дотук.

Жалко ли? Това беше само едната гледна точка. След като майка му умря от чума, Мерик получи цяло състояние. Профука го само за две години.

Изгуби пари, но си спечели приятели от Гилдията, така че се оказа добра сделка накрая. Приятели психопати, които биха ти отрязали топките, докато те гледат в очите, си бяха голяма придобивка.

— Както и да е, стига за миналото — каза Мерик, нетърпелив да пристъпи към деловата част. — Ти как си? Сигурно сега ти е трудно. Не ви завиждам.

Гарет изведнъж стана мрачен.

— Нямаш представа, момче. Новините от север не са добри. Скоро ще има битка, клане, каквото не сме виждали от Портата на Бакхаус насам — Мерик знаеше легендите за нея още от дете. Гарет не би направил подобно сравнение с лека ръка. — Бъдещето на целите Свободни държави е на косъм и се случват ужасни неща. Сред Зелените куртки се говори, че някакъв магьосник се е развилнял. Магистрите казват, че няма защо да се тревожим, но тези долни копелета лъжат без никакъв свян. Инквизицията изгуби лейтенант миналата седмица — младия Петреус, и двама Рицари на кръвта. Намерили ги насечени в една задна уличка. Тръгнали да арестуват някакъв шпионин, но така и не се върнали. Петреус беше майстор на меча, а рицарите са воини ветерани. Едва ли са се дали лесно, но не е останала и следа от убиеца. Петреус дори не е имал шанс да извади меча си. Ясно е, че тук вилнее някакъв чужденец, както и магьосник убиец.

— Може да е един и същи човек — каза Мерик, макар да не се интересуваше особено от грижите на Гарет.

— Да, но не можем да му хванем дирите. Не ми достигат хора. Всички добри са на север и не се знае дали ще се върнат. А в града всеки ден прииждат бежанци. Някои са от Дрелдун, защото домовете им са опожарени, други са просто изплашени от нашествието и последствията от него. Ако крал Каел загуби… — Гарет отпи отново от чая. Беше казал достатъчно и не искаше да разсъждава над последствията, ако кралят не успее да спре хуртската орда.

Мерик внезапно се почувства неудобно. Беше дошъл да разбере дали Гарет ще приеме подкуп, дали този горд мъж, когото познаваше от дете, ще вземе пари, за да му позволи да продава роби.

Беше повече от ясно, че капитанът не е способен на подобно нещо.

— Явно имаш доста работа, стари приятелю, затова ще тръгвам. Благодаря за чая.

Трябваше да се махне от това място. Изобщо не биваше да идва — глупава грешка. Гарет му напомняше твърде много за миналото му, минало, което беше проиграл и никога нямаше да си върне.

Преди да си тръгне обаче, капитанът сложи ръка на неговата и се усмихна.

— Какво има, момче? Не би се появил така за нищо. Ако имаш проблем, кажи ми. Обещах на родителите ти…

— Зная — каза Мерик, внезапно обзет от паника. Не заслужаваше това. Ако Гарет разбереше какво се кани да прави, щеше да побеснее, щеше да умре от срам. — Но не ми дължиш нищо. Много вода изтече оттогава. Вече не съм дете, Гарет.

Старият войник се засмя.

— Знам, момко. Затова, ако имаш проблеми, ела при мен. Ако имаш нужда от помощ или от работа, аз съм насреща. В Стражата винаги ще има място за теб. Човек с твоите дарби ще ни е от полза.

Твоите дарби, значи! Защо всички винаги се интересуваха от дарбите му? Защо никой не го търсеше единствено заради удоволствието от компанията му?

— Благодаря за предложението — Мерик се изправи. Отчаяно искаше да си тръгне, но се постара да не покаже нетърпението си. — Но вече си имам работа.

Така ли беше? Работа, заради която можеха да го убият всеки момент.

Кимнаха си за довиждане, без любезности, без топли прегръдки.

Мерик отново се озова на улицата, дишаше тежко, главата му се маеше, повдигаше му се.

Каква тъпа идея! Що за идиот беше да си мисли, че може да подкупи стария Гарет, да го накара да предаде града си и своя крал. Ако досега Мерик Райдър не се бе смятал за коварно копеле, значи беше време да започне.

Беше време и за едно питие.