Вестителят на бурята

Двадесет и четири

Каира чака три дни в стаята. Бяха ѝ казали, че ще се свържат с нея, но първата нощ не дойде никой, втората — също. Собственикът на Понито и цигулката явно нямаше против престоя ѝ тук, носеше ѝ храна и не питаше нищо. А тя чакаше.

Междувременно се опитваше да поддържа във форма тялото и ума си, като използваше оскъдната обстановка. На леглото и гредите на тавана упражняваше мускулите си: петдесет набирания, сто лицеви опори и двеста коремни преси. Вдигна дървената маса на гръб и кляка с нея, докато бедрата ѝ не пламнаха. После започна разтягане, хващаше глезените си и се навеждаше така, че челото ѝ да докосне коленете, след това опираше длани в пода, а накрая изпъваше ръце зад тила си, за да достигнат другото рамо.

Нуждата да се поддържа силна и гъвкава не беше безсмислена. Тази задача щеше да е трудна и Каира нямаше представа какви умения ще ѝ потрябват.

Молеше се, за да изостри ума си. Ворена щеше да се грижи за нея, ако тя остане решителна и целеустремена. Нищо не биваше да я разсейва, нищо не биваше да се изпречва на пътя ѝ. Но не беше лесно да се съсредоточи на такова чуждо място и без присъствието на сестрите си. Щитоноските бяха орден, в който всички действаха като един, а без тях Каира трудно намираше силата, нужна за предстоящата задача.

Но обещанието беше дадено. Това беше нейното наказание за загубата на контрол. Каира щеше да изпълни мисията си, да изпълни дълга си и нищо нямаше да я спре.

На третия ден на вратата се почука.

Тя я открехна и се вгледа в мрака, очакваше да види човека за свръзка. Първо видя само тъмнина, но щом очите ѝ свикнаха със светлинката на едничката свещ на стената, забеляза някаква фигура.

— Ще ме поканиш ли вътре? — попита глас. Глас на млада жена. Това може би трябваше да ѝ подейства успокояващо, но тя беше обучавала много млади момичета, които бяха изключително опасни.

Все пак отстъпи назад и отвори вратата пред непознатата. Мускулите ѝ бяха напрегнати и готови за атака.

Момичето влезе. Беше слабичко и носеше наметало, което го скриваше цялото. Свали качулката и се усмихна.

— Как си? — попита сговорчиво, сякаш бяха стари приятелки и това бе в реда на нещата. Сякаш целият свят на Каира не се беше срутил около нея и тя не бе изпаднала в немилост, принудена да напусне дома си и да изпълни задача, за която не беше съвсем подготвена.

— Коя си ти? — попита Каира, не беше в настроение за любезности.

Момичето се усмихна още по-широко.

— Имам много имена, но можеш да ме наричаш Лютиче.

Лютиче ли? Що за име? Така старите сантиментални селяни кръщаваха най-хубавите си крави.

— Това някаква шега ли е?

Усмивката на момичето изгуби част от сиянието си.

— Ще разбереш, че се шегувам в много редки случаи. Този не е такъв. Е, ще те питам пак — как си, във форма ли си?

Разбира се, че съм във форма, аз съм Щитоноска на Ворена, защитник на слабите, праведен инструмент, наточен и закален в пламъците на битка, готов да удари враговете на моите богове и моя крал.

— Да.

— Отлично. Ще ти е нужно. Уредих една среща, на която сигурно ще се наложи да покажеш… способностите си.

Каира не хранеше илюзии какво означава това. Надяваше се само да не трябва да убива.

— И щом се докажа, как ще разбера какво да правя после?

Лютиче наклони глава, сякаш говореше на дете.

— Остави това на мен, мила. Не си блъскай главата с мислене. Върши онова, за което те бива.

Каира сви юмруци, устоявайки на изкушението да научи това момиченце на уважение, но усещаше, че съвсем скоро ще има възможност да излее гнева си.

— Ще тръгваме ли? — попита момичето и посочи вратата.

Каира облече наметалото си и я последва тихо.

Улиците не ѝ изглеждаха толкова мръсни, колкото когато напусна Храма на есента. Хората не ѝ се струваха толкова заплашителни, а курвите — не така жалки.

С нарастващо лошо предчувствие тя осъзна, че започва да свиква с нищетата, да се приспособява, и това я плашеше повече от всичко. В храма беше защитена от тези неща, някак оставаше недокосната от гнилата поквара на града, но сега, когато вървеше по улиците му, сред неговите забравени от боговете жители, шансът да стане като тях нарастваше.

Каира стисна зъби при тази мисъл. Никога не би позволила да бъде омърсена. Въпреки всичко още беше щитоноска, още бе избрана сестра на Ворена, ярък пламък в мрака, маяк за изгубените. Колкото и дълбоко да навлизаше сред тинята, никога нямаше да забрави това.

— Стигнахме — каза Лютиче.

Намираха се северно от оживения пазар за месо, от чиято воня на Каира ѝ се догади. Лютиче я поведе по уличка между две високи каменни сгради. Двама мъже чакаха на върха на стълбище. Кимнаха на Лютиче и огледаха Каира с подозрение и леко развеселени. В подножието на стълбите Лютиче отвори една прогнила врата и влезе в усойна изба.

Миризмата на влага връхлетя Каира и тя спря, за да изчака очите ѝ да свикнат с мрака. Успя да различи мъж, който седеше до маса с гръб към тях. До него имаше бутилка вино и бокал.

Лютиче и Каира зачакаха, докато той се угощаваше с месо и хляб и отпиваше от бокала.

Каира усещаше, че в тъмните ъгли на избата има още хора, които наблюдават и чакат. Беше нащрек, всеки мускул бе напрегнат до крайност, готова да удари при първия признак на опасност. Глас в главата ѝ пищеше, че нещо не е наред и се излага на ненужен риск, но тя потисна желанието да побегне.

Трябваше да мине през това, иначе нямаше да изпълни мисията си.

Най-сетне мъжът приключи с яденето, допи виното и избърса уста с парче плат. Облегна се в стола, като дишаше тежко, а после се обърна към двете жени.

— О, Лютиче — изпъшка той. — Винаги е удоволствие да те видя, скъпа. Кого си ни довела?

— Палиен, може ли да ти представя Каира? Бивша наемница, сега нещастно ненаета.

— О, да — Палиен се изправи и огледа оценяващо Каира. Беше слаб, въпреки очевидния си апетит, с гъста черна коса и огромни, извити около горната му устна мустаци. Очите му бяха малки, тъмни и със смущаващ поглед. — Много сме чували за теб. Определено изглеждаш подходяща.

Палиен прокара палец и показалец по мустаците си. Каира почти очакваше той да се приближи и да изпробва колко са стегнати бедрата ѝ, сякаш беше кобила за продан.

— Мислиш ли, че можем да я използваме? — попита Лютиче. Каира мразеше да говорят за нея така, но ѝ бе казано да мълчи. При тези обстоятелства вероятно това беше най-умното.

Палиен завъртя глава.

— Сигурно. Но има само един начин да разберем.

Изведнъж Каира усети присъствие до себе си. Не бе нужно да обръща глава, за да разбере, че е мъж… едър мъж. Беше се приближил, без да го усети — добра работа. Може би беше опасен. А когато той вдигна ръка и замахна с малка брадвичка, тя осъзна, че няма никакво „може би“.

Каира се наклони назад и брадвата профуча точно пред носа ѝ. Едва успя да се изправи и да се отдръпне отново, когато той замахна пак — този път към рамото, а накрая — към корема. Тя избегна ударите с три мълниеносни стъпки.

Той наистина беше огромен, с грозно, загрозено още повече от гримаса лице. Носът му беше чупен, а зъбите — избити, което означаваше, че доста се е бил по улиците.

Каира обаче не беше от улиците.

Тя беше роден воин, обучен в храм, посветен на всички бойни изкуства.

Той нямаше шанс.

Когато тръгна напред, вдигнал ръка за още един удар, Каира се приближи и се завъртя на пета. Притисна гръб към него, когато секирата полетя към рамото ѝ, сграбчи го за китката и я изви така, че счупи ръката в лакътя. Брадвата издрънча на пода, а мъжът изрева от болка. Каира продължаваше да извърта счупената му ръка и воят му ставаше все по-силен. Накрая тя заби крак в коляното му, а после длан — в челюстта. Мъжът замлъкна и се свлече на пода, но към нея от сенките вече налиташе друг.

Този мушкаше с ножа си към главата ѝ и Каира се отдръпна тъкмо навреме, за да избегне острието, но почувства как то разсече въздуха пред нея. Мъжът отстъпи за още един удар и тя го изрита бързо между краката. Той изскимтя като куче, изтърва ножа и стисна тестисите си с две ръце. Каира го сграбчи за косата и заби коляно в носа му. Главата му се отметна рязко и се удари в пода.

Каира се обърна тъкмо навреме, защото Палиен направи две бързи движения с ръка — явно даваше знак на двама от мъжете си да се приближат. Единият беше дребен и жилав, държеше извита къса сабя в едната си ръка и груб нож в другата. Вторият беше по-едър в раменете и стискаше дървена сопа.

Тези двамата действаха по-внимателно, кръжаха около нея и търсеха пролука в защитата ѝ.

Каира зачака. Все някога щяха да нападнат; беше въпрос на време. Остро вдишване издаде първата атака и единият от мъжете се втурна към нея, следван от по-дребния.

Тя избегна сопата и се извъртя от закривената сабя, но тя все пак проряза туниката ѝ. Каира отвърна с удар с длан в гърлото на дребния — колкото да го накара да отстъпи, без да го убие. Палиен нямаше да се зарадва, ако утрепе някой от хората му.

Сопата отново полетя към нея, но Каира я сграбчи с две ръце и я спря насред замаха. Нападателят имаше време само да сбърчи объркано чело, защото тя изтръгна сопата от хватката му, стовари я на главата му и той се свлече на пода.

Каира вдигна сопата тъкмо навреме, защото другият отново налиташе със закривената сабя. Острието се заби в сопата и се разхвърчаха трески, а острият му връх се заклини в дървото. Мъжът опита да го освободи, но то се бе забило здраво, а Каира нямаше намерение да пуска сопата. Мъжът изрева от безсилие, остави сабята и направи три бързи замаха с ножа, които Каира лесно отби.

С едно мълниеносно движение изтръгна ножа от ръката му. Той отвори уста да изпсува, но тя беше по-бърза — вдигна сопата, с още забитата в нея сабя, и я стовари върху челюстта му. Устата му се затвори рязко, зъбите прехапаха езика и от устата му шурна кръв, когато той политна назад и се стовари на пода.

Каира се огледа за друг нападател, но никой не се появи. Получи само бавни ръкопляскания от Палиен, който изглеждаше странно развеселен от лекотата, с която беше победила хората му.

— Впечатляващо — рече той. — Не си ме излъгала, Лютиче.

— Никога не лъжа, Палиен — отвърна тя, макар Каира да се съмняваше в това.

— Но какво да правим с теб? Твърде красива си да работиш като бияч, макар че ако те изпращаме да събираш парите от търговците, сигурно сами ще се натискат да ти плащат. Какво да те правим, какво?

— Аз имам предложение — рече Лютиче, като се приближи съвсем плътно до Палиен. Той явно нямаше нищо против. — Вероятно ще е най-добре да следи Райдър. Ще го пази, докато не приключи сделката с Боло, и ако се опита да изклинчи или да профука твърде много пари, тя ще го убеди да влезе в пътя. Райдър ще е много по-склонен да послуша жена, особено с такива очевидни умения.

Палиен вдигна вежди и се замисли. После кимна.

— Много добра идея. За такава красавица Райдър ще е готов на всичко. Сега си спомних защо те държа тук, скъпа моя — Лютиче се засмя. — Добре, мисля, че мога да оставя на теб да уредиш всичко. И опитай да ѝ намериш свестни дрехи. Прилича на бежанка.

Каира изслуша всичко това мълчаливо. Кръвта ѝ още кипеше от схватката, но се сдържа да не смачка Палиен заради обидата и да не напердаши Лютиче, докато не започне да моли за милост.

Засега просто щеше да чака благоприятния момент.

След като се сбогува с Палиен, Лютиче изведе Каира от избата, ухилена до уши.

— Изглеждаш доволна от себе си — каза ѝ Каира, когато се отдалечиха от къщата.

— Разбира се, че съм доволна. Постигнах повече, отколкото очаквах. Браво на теб, между другото. Представи се отлично.

Отлично ли? Каира не се гордееше особено с представянето си. Тя беше защитник на слабите и безпомощните — въпреки тръпката от схватката, не ѝ доставяше удоволствие да наранява хора, но пък беше наясно какво се очаква от нея.

— Затова съм тук, нали? Да служа като наемник, докато не се наложи да стана убиец.

Лютиче спря внезапно и я дръпна встрани, лицето ѝ беше помръкнало.

— Ти си тук да ми помогнеш да открием кой стои зад Гилдията, за да можем да я унищожим. Гилдията е жадна за богатство и власт: ако трябва, ще поробят всички невинни в Свободните държави, за да постигнат целта си. Ти си оръжие, Каира Стормфал, оръжие, което ще порази злото, заразило този град. Затова си отгледана.

— Но как ще изпълня целта ни така? Ще съм бавачка на слуга на Палиен. Как надзираването на някакъв дребен престъпник ще е полезно за мисията ми?

Лютиче отново се усмихна.

— Дребен престъпник ли? О, Мерик Райдър е много повече от това. Неговите връзки с Гилдията са стари и доста тесни. Освен това се вслушват в думите му. От месеци работя с Палиен и се опитвам да спечеля доверието му. Райдър получи настоящата си задача от водачите на Гилдията. Ако успее, най-вероятно ще го поздравят пак лично. Провали ли се, ще искат да бъде убит пред очите им. Ако му помагаш, ти ще си до него, когато се срещнат, за да получи наградата си, каквато и да е тя. Тогава ще имаш шанс да удариш.

— Ако този Райдър е толкова важен, защо има нужда от мен? Щом господарите на Гилдията го ценят, трябва да може да се грижи за себе си.

— Той още не знае, че има нужда от теб, но ще разбере. Спечелиш ли доверието му, ще си до него, когато настъпи моментът.

— И как ще спечеля доверието му?

Лютиче се засмя, хвана я за ръката като стара приятелка и я поведе по улиците.

— Остави това на мен.