Вестителят на бурята

Петдесет и едно

В историята на Стийлхейвън имаше сто двадесет и шест коронации. Гувернантката Нордейн бе преподавала на Джанеса за най-значимите крале и кралици от миналото, още от дните на кралете мечоносци, когато тевтонците представлявали няколко враждуващи помежду си племена, чак до основаването на Свободните държави. Разбира се, преди баща ѝ да обедини провинциите и градовете-държави в една нация, пак бе имало войни и претенденти за тевтонския трон, но Стийлхейвън не беше оставал без управляващ монарх — крал или кралица, които да властват над града и неговите хора.

Сега беше ред на Джанеса. Скоро щеше да стане кралица на Стийлхейвън и на Свободните държави, но точно в момента искаше само да спре да трепери.

Носеше разкошна рокля. Гувернантката ѝ ѝ помогна да избере материите, по една от всяка провинция — сатен от Браега, дантела от Стилморн, лен от Анкаверн и кожи от Валдор. В плата бяха пришити и брошки от всеки град-държава — медни гривни по ръкавите, желязо на кръста, сребърни листа по полите и стоманени вериги по деколтето. Въпреки тази мешавица от цветове и материи роклята беше много красива.

Нордейн се занимаваше с подгъва вече за десети път. Джанеса предполагаше, че е по-скоро от нерви, отколкото от прецизност. След толкова усилия подгъвът или трябваше вече да е оправен, или не подлежеше на оправяне.

— Достатъчно — рече Джанеса и веднага съжали, че заговори, защото се наложи да затвори веднага уста, за да потисне жлъчката, която се надигаше в гърлото ѝ.

Нордейн остави роклята и отстъпи назад. Джанеса видя сълзи в очите ѝ и съжали отново. Беше се държала зле с тази жена, която ѝ беше като майка, учеше я на етикет и се опитваше да я образова в традициите на държавата. Сега тези уроци бяха приключили и Нордейн не можеше да я научи на нищо повече. Джанеса трябваше вече сама да учи уроците си и сама да прави своите грешки.

Тя хвана Нордейн за ръката и се вгледаха една в друга. Гувернантката понечи да заговори, но само изхлипа. Преди Джанеса да я успокои, Одака влезе във вестибюла.

Не носеше някоя от робите, с които беше свикнала да го вижда. Сега беше с каменносива броня, стиснал шлема в сгъвката на лакътя си, а на колана му висеше извит меч.

— Ваше Височество — каза той с мрачно, но все така неразгадаемо изражение. — Те са готови.

Джанеса кимна и погледна за последно гувернантката, преди да тръгне към вратата. Двама от Стражата я чакаха, а самият Гарет стоеше до арката към огромната зала. Той ѝ се усмихна окуражително, когато тя излезе от преддверието, но това не я успокои.

Щом пристъпи в Залата на кралете, рицарите я обградиха. Последния път, когато влезе тук, залата беше празна, а сега бе изпълнена с големците на Свободните държави.

Джанеса видя как всички погледи се извръщат към нея, докато вървеше през тълпата. Херцог Гуидо Крийлер от Анкаверн ѝ се поклони пръв. Синът му Бартоломео го нямаше, явно не се интересуваше от коронацията, след като принцесата бе обявила, че не се нуждае от съпруг.

Младият лорд Кадран от Браега ѝ се усмихна невинно, обграден от лелите си. Наричаха ги Черните рози: ято надменни жени, които ламтяха за властта на момчето и го задушаваха с неискрената си обич.

Тук бяха и лорд-губернаторите Тиран и Аргус от Силвъруол и Копъргейт. Стояха един до друг, както бяха съседни и градовете им, но без съмнение използваха този изключителен случай да плетат заговорите си и да подклаждат алчността си.

Ето ги и баронеса Изабел и нейния син Леон. Разбира се, те се поклониха с безразличие, но Леон не успя да скрие презрителната си усмивка. Явно Магрида не приемаха добре отхвърлянето.

Джанеса впи поглед напред, без да забелязва никого. Гарет водеше и тя бе обградена от своите стражи, но не се чувстваше напълно в безопасност. Беше някак на показ пред погледите на непознати и роб на събития, които не можеше да контролира. Всичко, което бе жадувала да избегне, сега ѝ предстоеше и нямаше връщане назад. В ума ѝ за миг се появи лицето на Река, това нашарено с белези лице, но тя бързо го прогони. Ако мислеше за него, за живота, който си бяха обещали и никога нямаше да имат, сигурно щеше да се разплаче. Мнозина от събралите се тук щяха да се зарадват на сълзите ѝ, а тя нямаше да им достави това удоволствие.

До каменния трон стояха Върховният абат и майката игуменка — светите представители на Арлор и Ворена. Те щяха да водят церемонията. Те щяха да я коронясат за кралица и защитник на вярата.

Когато доближи трона, стражите пред нея спряха, обърнаха се един към друг и създадоха коридор от стомана, през който да премине. Джанеса спря. Знаеше, че мине ли през почетната стража, няма да има връщане назад: ще трябва да забрави миналото и любовта си. От този ден нататък щеше да милее единствено за Свободните държави и техния народ.

Озърна се назад за миг. Знаеше, че трябва да поддържа властната си осанка, но не устоя.

Одака, стоеше зад нея и препречваше пътя за бягство, пътя към свободата.

А дали искаше да избяга? Преди няколко дни за малко да го направи, когато Река ѝ предложи изход.

Одака я погледна безстрастно, но въпреки лишеното му от емоции изражение, Джанеса усети, че ако се обърне и избяга от залата, той няма да я спре.

Дори само тази мисъл ѝ даде сили. Знанието, че наистина има избор, направи решението по-лесно.

Тя се обърна и продължи към трона. Изкачи стълбите и застана пред Върховния абат и майката игуменка. Те пристъпиха към нея. Той държеше церемониалния меч Хелсбайн, а тя — короната, която баща ѝ беше носил тридесет и две години.

Джанеса коленичи пред Върховния абат и сведе глава, както я бяха научили Одака и гувернантката.

— Джанеса от рода Мастрагал — заговори Върховният абат, а гласът му се понесе силен и ясен из препълнената зала. — Ти си тук, за да получиш короната на Стийлхейвън. Ще заемеш ли мястото си на трона на Свободните държави, за да управляваш земите и народа им?

— Да — отвърна тя, опита се да го изрече властно.

— Ще бъдеш ли земният наместник на Арлор? — попита майката игуменка. — Ще бъдеш ли неговата божествена ръка на земята, за да защитаваш вярата и да изричаш волята му до последния си дъх?

— Да — отвърна Джанеса.

— Заклеваш ли се да пазиш мира в кралството, да се грижиш за народа си, за неговите земи и притежания, като не подклаждаш войни, не нахлуваш в чужди земи и не узурпираш чужди титли, под заплаха от божествената справедливост на Арлор?

— Заклевам се — отвърна Джанеса.

Майката игуменка постави стоманената корона на главата ѝ и Джанеса усети студа ѝ по кожата си.

— Тогава ти давам короната, за да управляваш своето кралство — рече майката игуменка.

— Аз ти давам меча, за да го защитаваш — каза Върховният абат и протегна меча към Джанеса, като коленичи заедно с майката игуменка пред нея.

Джанеса се изправи и пое Хелсбайн. Беше много тежък, на дръжката му имаше сложна позлата, а по острието бяха гравирани руни от дните на кралете мечоносци. За последно го беше видяла в ръцете на баща си, докато той лежеше на олтара преди погребението. Споменът заби в нея студените си зъби, но тя го прогони. Не беше време да мисли за подобни неща. Не беше време да мисли за миналото.

Това беше първият ден от нейното царуване.

Тя се обърна и вдигна меча. Видя вперените в нея очи. В някои имаше насмешка, в други възхищение, а в трети — съмнения.

Гарет се обърна към множеството, стражите направиха същото и той изрева:

— Кралица Джанеса Мастрагал, Суверен на Стийлхейвън в Свободните държави, Защитник на Тевтония и Пазител на Вярата на Арлор.

Всички коленичиха като един и повториха тържествено думите му. Джанеса си помисли, че те сигурно нагарчат в устите на повечето от хората тук, но от това само станаха по-сладки за нея.

Тя се възкачи на престола на баща си и никой от тях нямаше да ѝ го отнеме. Поне докато бе жива.

Гледаше ги коленичили пред нея, но знаеше, че това не е достатъчно. Внезапно смирението на благородниците ѝ се стори празно и кухо. Тя беше затворена тук, далеч от народа си… от хората, които имаха значение.

Заради заплахата за живота ѝ Одака беше решил да проведат церемонията само в двореца, но традицията изискваше кралете и кралиците на Стийлхейвън да бъдат приети и от жителите на града при своята коронация.

Да върви по дяволите сигурността. Това не беше само нейният славен ден, това беше денят, в който поданиците ѝ щяха да я приемат. Те трябваше да я видят, тя трябваше да покаже на града, че е тук, че е с тях и ще им служи до смърт.

— Одака — рече Джанеса, стиснала тежкия меч до себе си. — Сега ще изляза пред народа си.

Той се смръщи и тревога прекоси мрачното му лице, но само за миг — беше заменена от подчинението.

— Както заповядате, кралице моя.

Той се поклони и Джанеса едва не се усмихна. „Кралице моя.“ Прозвуча ѝ добре, сякаш винаги бе чакала да чуе тези думи.

Одака поведе стражите към изхода, а Джанеса дори не погледна към благородниците, които останаха на колене, когато тя напусна залата. Залата, от която излезе друга жена, не тази, която влезе в нея. Беше пристъпила вътре като плахо момиче, но я напускаше като зряла жена, като кралица.

Щом приближи предната част на двореца, чу тълпата. Хората бяха допуснати в Квартала на короната, чиито порти бяха широко отворени, за да могат всички да почетат коронясването на кралицата.

Градът се беше събрал и за да оплаче баща ѝ, хората прииждаха на вълни за погребението. Но онази тълпа беше нищо в сравнение с множеството, което я очакваше сега.

Одака отвори вратите на предния балкон на двореца, от който се разкриваше гледка към земите около Скайхелм и Квартала на короната. Те се бяха събрали пред огромните стоманени врати — богати и бедни, просяци и търговци, войници и слуги.

Всички бяха дошли, за да я видят с короната.

И когато тя се появи, те я забелязаха дори от толкова далече. Радостни викове се надигнаха над града, обгърнаха го в прегръдката си и я изпълниха с гордост и усещане за цел.

Когато оглушителните викове отекнаха над цял Стийлхейвън, Джанеса Мастрагал, кралица на Стийлхейвън и на Свободните държави, се надяваше Амон Туга да ги чува.

Щом идваше в града ѝ, за да убива, нека знаеше какво го чака.