Страхът на мъдреца (Част II)

83. Слепота

— … И така, Таборлин бил затворен дълбоко под земята — рече Мартен. — Оставили му само дрехите на гърба и малко парче свещ, с което да разпръсва мрака наоколо. Кралят магьосник планирал да остави Таборлин, докато гладът и жаждата отслабят волята му. Сайфус знаел, че ако Таборлин се закълне да му помогне, ще удържи на обещанието си, защото никога не нарушавал думата си.

Най-лошото обаче било, че Сайфус бил взел жезъла и меча на Таборлин, а без тях силата му била отслабена. Сайфус дори взел плаща му, който нямал определен цвят, но той хъмм… съжалявам. Но… ахммм. Хеспе, ще бъдеш ли така добра да ми подадеш меха?

Хеспе хвърли на Мартен меха с водата и той отпи голяма глътка.

— Така е по-добре. — Той прочисти гърлото си. — Докъде бях стигнал?

Бяхме в Елд от дванайсет дни и бяхме навлезли в постоянен ритъм. Мартен промени облога ни така, че да отразява нарасналите ни умения. В началото го направи десет към едно, а после петнайсет към едно като споразумението, което беше сключил с Дедан и Хеспе.

Познанията ми за езика на жестовете на адемците нарастваха и Темпи вече не беше за мен празна бяла страница. Докато изучавах езика на тялото му, пред мен бавно започна да се разкрива колоритният му образ.

Той беше внимателен и благороден човек. Дедан го беше раздразнил с неуместното си поведение. Адемецът обичаше шегите, макар че много от моите нямаха особен успех при него, а онези, които той се опитваше да каже, неизменно губеха смисъла си при превода.

Това не означава, че нещата между нас бяха идеални. От време на време все още го засягах и допусках гафове, които не осъзнавах дори и след като се бяха случили. Всеки ден подражавах на странния му танц и той демонстративно продължаваше да не ми обръща внимание.

— И така, Таборлин трябвало да избяга — продължи историята си Мартен. — Но когато огледал пещерата, не видял врата, нито прозорци. Бил заобиколен само от гладък, твърд камък. Ала Таборлин Великия знаел имената на всички неща и затова те му се подчинявали. Той казал на камъка: „Счупи се!“, и камъкът се счупил. Стената се разкъсала като парче хартия и през дупката Таборлин видял небето и вдъхнал сладкия пролетен въздух. Той излязъл от пещерата, отишъл в замъка и стигнал до портите на кралската зала. Вратите били залостени, за да не влезе, но той им наредил: „Горете!“, и от тях останала само фина сива пепел. Таборлин влязъл в залата и видял крал Сайфус да седи там с петдесет стражи. Кралят извикал: „Заловете го!“ Но стражите току-що били видели как портите се превърнали в пепел, затова пристъпили към Таборлин, но никой от тях не се приближил твърде много, ако разбирате какво искам да кажа. Крал Сайфус изкрещял: „Страхливци! Ще се бия срещу Таборлин с магия и ще го победя!“ Той също се страхувал от Таборлин, но добре го прикривал. Освен това в него бил жезълът на Таборлин, а самият Таборлин нямал нищо. Тогава Таборлин казал: „Ако си толкова смел, върни ми жезъла, преди да се дуелираме.“ „Разбира се“, отвърнал Сайфус, макар да нямал намерение да го върне. „Той е точно до теб, в онзи сандък там…“ — Мартен ни огледа съзаклятнически. — Виждате ли, Сайфус знаел, че сандъкът е заключен и за него има само един ключ. А той бил в неговия джоб. И така, Таборлин отишъл до сандъка, но не успял да го отвори. Тогава Сайфус се засмял, същото сторили и неколцина от стражите. Това разгневило Таборлин. И преди някой да успее да направи каквото и да било, той ударил по капака на сандъка и извикал: „Едро!“ Сандъкът се отворил и Таборлин грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, и се увил с него. — Мартен отново си прокашля. — Извинете ме — каза той и замълча, за да отпие една голяма глътка.

— Според теб в какъв цвят е било наметалото на Таборлин? — обърна се Хеспе към Дедан.

— Какво искаш да кажеш? — Дедан леко сбърчи чело, сякаш се готвеше да се намръщи. — Нали се твърди, че е нямало определен цвят.

— Знам това. — Хеспе стисна устни. — Но когато мислиш за него, как изглежда то в главата ти? Нали трябва да си го представиш по някакъв начин?

Дедан се замисли за момент.

— Винаги съм си го представял някак блестящо — отвърна той — Като паветата пред работилница за леене на лоени свещи след проливен дъжд.

— Аз пък винаги съм си мислела, че е мръсносиво — каза тя — и избеляло, защото Таборлин постоянно е бил на път.

— В това има смисъл — съгласи се Дедан и видях как лицето на Хеспе отново омекна.

— Бяло — предположи Темпи. — Мисля бяло. Няма цвят.

— Винаги съм мислел, че цветът му е бледосин — призна Мартен и вдигна рамене. — Знам, че не звучи особено смислено, но просто така си го представям.

Всички обърнаха погледи към мен.

— Понякога си го представям шарено — рекох аз, — съшито от парчета плат с различен цвят. Но през по-голямата част от времето си го представям тъмно. Сякаш има цвят, но той е твърде тъмен, за да го видиш.

Когато бях малък, слушах историите за Таборлин с широко отворени очи. Сега, когато знаех истината за магията, те ми доставяха различна наслада — едновременно ме развеселяваха и ме караха да изпитвам носталгия.

Но в сърцето си имах специално място за наметалото на Таборлин, което нямало определен цвят. Голяма част от силата на Таборлин се криела в неговия жезъл. Мечът му бил смъртоносен. Ключът, монетата и свещта били неговите ценни инструменти. Но наметалото било сърцето на Таборлин. То му помагало да се дегизира, когато било необходимо, и да се скрие, когато се забърквал в неприятности. Пазело го от дъжд, стрели и огън.

Можел да крие в него разни неща и многобройните му джобове били пълни с всякакви чудесии — нож, детска играчка, цвете за някоя дама. Каквото и да било нужно на Таборлин, то можело да бъде открито някъде в наметалото му с неопределен цвят. Точно тези истории ме бяха накарали да помоля майка ми да ми купи моето първо наметало, когато бях малък…

Придърпах сегашния си опърпан плащ по-близо около себе си — грозния, дрипав и избледнял плащ, който бях взел от калайджията. По време на едно от отиванията ни до Кросон за провизии бях взел парче плат и бях пришил доста нескопосано няколко джоба върху вътрешната страна на новото си наметало. Но това не можеше да замени моя тъмночервен плащ или прелестния плащ в черно и зелено, който Фела ми беше направила.

Мартен отново се прокашля и подхвана своята история:

— И така, Таборлин ударил с ръка по сандъка и извикал: „Едро!“ Капакът се отворил и той грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, а също и жезъла си. Призовал могъщи светкавици и убил двайсет от стражите. След това призовал огнена стена и избил още двайсет. Останалите захвърлили мечовете си и замолили за милост. Тогава Таборлин взел останалите си вещи от сандъка. Извадил ключа и монетата си и ги прибрал на сигурно място. Накрая извадил медния си меч Скиалдрин, препасал го…

— Какво? — прекъсна го Дедан със смях. — Глупава главо, мечът на Таборлин не е бил направен от мед.

— Млъкни, Ден — сопна се Мартен, раздразнен от прекъсването. — Със сигурност е бил от мед.

— Ти млъкни — не се предаде Дедан. — Кой изобщо е чувал за меден меч? Медта не може да се точи. Ще е все едно да се опиташ да убиеш някого с голямо пени.

Думите му разсмяха Хеспе.

— Вероятно мечът е бил сребърен, не мислиш ли, Мартен?

— Бил е меден — не отстъпваше следотърсачът.

— Може би в началото на кариерата си — прошепна достатъчно силно Дедан на Хеспе — е могъл да си позволи само меден меч.

Мартен стрелна двамата с гневен поглед.

— Меден е бил, проклети да сте! Ако това не ви харесва, ще ви се наложи да гадаете какъв е краят на историята. — Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Много важно — заяви Дедан. — Квоте ще ни каже какво е станало. Може и да е нахакан младеж, но поне знае как трябва ди се разказват истории. Меден меч — как ли пък не!

— Всъщност — намесих се аз — бих искал да чуя как свършва историята на Мартен.

— О, хайде разказвай — кисело рече старият следотърсач. — И без това не съм в настроение да довърша историята си. А и бих предпочел да слушам теб вместо рева на това магаре, докато разказва своята история.

Историите, които си разказвахме всяка вечер, бяха една от редките ни възможности да седнем заедно като група и да не се занимаваме с дребни препирни помежду си. Но дори и в тези мигове започна да се появява напрежение. По-важното бе, че останалите разчитаха аз да осигуря забавлението им за вечерта.

Тъй като се надявах да прекратя това още в зародиш, доста се позамислих каква история да им разкажа тази нощ.

— Имало едно време — започнах аз — малко момче, родено в малко градче. То било съвършено или поне така си мислела майка му. Но в него имало нещо различно. В пъпа си имало златен винт, от който се подавала само главата. Майка му просто била щастлива от факта, че пръстите на краката и на ръцете му си били по местата и то можело да брои с тях. Но момчето пораснало и осъзнало, че не всички имат винтове в пъповете си, особено пък златни. То попитало майка си защо му е този винт, но тя не знаела. След това попитало баща си, но и той не знаел. После попитало баба си и дядо си, ала и те не знаели. Нещата се успокоили за известно време, но момчето продължавало да се измъчва. Когато пораснал достатъчно, момъкът започнал да обикаля от място на място и да разпитва всички, които твърдели, че знаят нещо повече от останалите. Разпитвал акушерки, медици, но те нямали представа какво е това. Говорил с арканисти, с калайджии и със стари отшелници, живеещи в горите, но никой от тях не бил виждал нещо подобно. Разпитал и сийлдишките търговци, защото решил, че ако някой знае нещо за златото, то това са те. Ала и сийлдишите не могли да му помогнат. Отишъл при арканистите в Университета, като си мислел, че ако някой знае как работят винтовете, то това са те. Но и арканистите не знаели нищо за златния винт в пъпа му. Младежът извървял пътя до Стормуол, за да попита вещиците на талите, но нито една от тях не успяла да му даде отговор. Отишъл и при краля на Винт — най-богатия крал в света, но и той не знаел. След това стигнал чак до императора на Атур, но въпреки цялото си могъщество владетелят не могъл да му помогне. Младежът обиколил всички малки кралства, но никой не можел да му даде какъвто и да е отговор.

Накрая момъкът отишъл при върховния крал на Модег — най-мъдрия от всички крале на света. Той огледал внимателно главата на златния винт, който стърчал от пъпа на младежа. След това махнал с ръка и неговият сенешал донесъл възглавница от златна коприна. Върху тази възглавница имало златна кутия. Върховният крал извадил златен ключ, който носел на верижка около врата си, и отворил кутията. Вътре имало златна отвертка.

Върховният крал взел отвертката и направил знак на младежа да се приближи. Той се подчинил, разтреперан от вълнение. След това върховният крал доближил златната отвертка до пъпа на момчето. — Направих пауза, за да отпия глътка вода, и усетих как малката ми публика се наведе към мен в очакване. — Завъртял веднъж — не се случило нищо. Завъртял два пъти — пак нищо. Тогава завъртял още веднъж и задникът на момчето паднал.

Настъпи смаяно мълчание.

— Какво? — невярващо попита Хеспе.

— Задникът му паднал — повторих аз с напълно безизразно лице.

Последва продължително мълчание. Очите на всички бяха втренчени в мен. Огънят пропукваше и хвърляше нагоре червени искри.

— И какво станало след това? — попита накрая Хеспе.

— Нищо — отвърнах аз. — Това е краят.

— Какво? — попита отново тя, този път по-силно. — Що за история е това?

Готвех се да й отговоря, когато Темпи избухна в смях. Той не спираше да се смее и целият се тресеше, останал без дъх. Скоро и аз започнах да се смея, донякъде заразен от неговия смях и донякъде, защото винаги съм намирал тази история за особено смешна.

На лицето на Хеспе се появи опасно изражение, сякаш си правехме шега със самата нея.

Дедан заговори пръв:

— Не разбирам. Защо…?

— Сложили ли са задника на момчето обратно на мястото му? — прекъсна го Хеспе.

— В историята не се казва нищо за това — свих рамене аз.

— Какъв е смисълът на тази история? — Дедан размаха ядосано ръце и на лицето му се изписа разочарование.

— Какъв е смисълът й? — невинно го погледнах аз. — Мислех, че просто си разказваме истории.

Едрият мъж ме погледна намръщено.

— Истории, които имат смисъл! Истории, които имат край. А не истории, в които задникът на някакво момче… — Той поклати глава. — Това е нелепо. Отивам да си лягам. — Дедан се запъти към постелята си, а Хеспе се отправи към своята.

Усмихнах се, почти сигурен, че вече никой няма да ме кара да разказвам истории, когато не искам.

Темпи също се изправи. Когато минаваше покрай мен, внезапно ме прегърна. Преди един цикъл това щеше да ме шокира, но сега знаех, че физическият контакт не се смята за нещо необичайно при адемците.

И все пак бях изненадан, че той го направи пред останалите. Отвърнах на прегръдката му, доколкото можах, и усетих, че гърдите му още се тресат от смях.

— Задникът му паднал — тихо повтори той и се отправи към постелята си.

Мартен проследи с поглед Темпи и после ме изгледа продължително и замислено.

— Откъде научи тази история? — попита той.

— Баща ми ми я разказа, когато бях малък — искрено отвърнах аз.

— Странна история, която да разкажеш на едно дете.

— Бях странно дете — рекох аз. — Когато пораснах, баща ми призна, че си е измислял историите, за да ме накара да млъкна. Имах навика непрекъснато да го обсипвам с въпроси. Той казваше, че единственото нещо, което можело да ме накара да млъкна, била някаква главоблъсканица. Но аз се справях с гатанките със същата лекота, с която чупех орехи, и запасът на баща ми се беше изчерпал. — Свих рамене и започнах да оправям постелята си. — Затова започна да измисля истории, които приличат на главоблъсканици, и ме питаше дали разбирам какво означават. — Усмихнах се малко тъжно. — Спомням си, че в продължение на много дни мислех за това момче с винт в пъпа и се опитвах да открия какъв е смисълът на историята.

— Доста е жестоко да постъпиш така с едно малко момче — намръщи се Мартен.

— Какво искаш да кажеш?

— Да те подлъгва по този начин само за да си мълчиш и да пазиш тишина. Това е подла постъпка.

Думите му ме изненадаха.

— Той не го правеше от лошотия. Доставяше ми удоволствие. Така ми осигуряваше тема за размисъл.

— Но това е било безсмислено. Невъзможно.

— Не е безсмислено — възразих аз. — Въпросите, на които не можем да отговорим, са онези, от които научаваме най-много. Те ни учат как да мислим. Ако дадеш на човек отговор, той печели само малко факти. Но ако му зададеш въпрос, ще потърси своите собствени отговори. — Разстлах одеялото си върху земята и разпънах върху него протрития плащ на калайджията, с който щях да се завия. — Така, когато той открие отговорите, те ще бъдат по-ценни за него. Колкото по-труден е въпросът, толкова по-усилено търсим отговора му. А колкото по-трудно е търсенето, толкова повече научаваме. Един невъзможен въпрос…

Не довърших, защото внезапно осъзнах нещо. Елодин. Точно това правеше той. Всичко, с което се занимаваше по време на часовете ни — игрите, намеците, загадъчните гатанки, — всички тези неща бяха своеобразни въпроси.

Мартен поклати глава и се отдалечи, но аз бях потънал в мислите си и почти не му обърнах внимание. Търсех отговори и въпреки всичко, което си бях мислил досега, Елодин се бе опитал да ми ги даде. Онова, което бях възприел като опити да си придава злонамерена тайнственост, всъщност бе неговият настойчив подтик да търсим истината. Седях там, мълчалив и зашеметен от размаха на неговото обучение, както и от собственото си неразбиране, от своята слепота.