Страхът на мъдреца (Част II)

128. Имена

Настъпи денят, в който или трябваше да остана, или да си тръгна. Седях с Вашет на един зелен хълм и наблюдавах как слънцето изгрява измежду облаците на изток.

— Саисура означава да летиш, да хващаш и да чупиш — меко каза Вашет, повтаряйки се за стотен път. — Трябва да си спомниш всички онези ръце, които са го държали. Много ръце, всичките следвали летхани. Никога не трябва да го употребяваш по неправилен начин.

— Обещавам — повторих аз за стотен път, след това се поколебах, преди да повдигна въпрос, който ме тормозеше. — Но, Вашет, ти използва своя меч, за да окастриш клонката, с която да ме биеш. Веднъж видях, че с него подпря прозореца да стои отворен. Освен това си подрязваш и ноктите с него…

— Е, и? — Тя ме погледна безизразно.

— Това не е ли неправилно? — попитах аз.

Вашет вдигна глава и се разсмя.

— Искаш да кажеш, че трябва да го използвам само за да се бия с него?

Направих жест за очевиден извод.

— Мечът е остър — отбеляза тя. — Той е инструмент. Нося го постоянно, защо ти се струва неправилно, че го употребявам?

— Струва ми се непочтително — поясних аз.

— Човек изразява уважението си към дадено нещо, като го използва добре — рече тя. — Могат да минат години, преди да се върна в земите на варварите и да се бия отново. Какво лошо има в това, че междувременно мечът ми реже подпалки и моркови?

— Очите й станаха сериозни. — Да носиш през целия си живот меч и да знаеш, че той е предназначен само за да убива… — Тя поклати глава. — Какво би причинило това на ума ти? Би било ужасно.

Вашет се беше върнала в Хаерт миналата нощ, разтревожена, че е пропуснала моето „изпитание на камъка“. Тя каза, че съм постъпил правилно, когато съм оставил меча, след като Карсерет го е направила, както и че съм я накарал да се гордее с мен.

Предишния ден Шехин официално ме бе поканила да остана и да се обучавам в училището. На теория вече бях заслужил това право, но всички знаеха, че това беше по-скоро политическа измишльотина. Предложението й беше ласкателно — възможност, каквато знаех, че най-вероятно повече никога няма да получа.

Наблюдавахме едно момче, което подкарваше стадо кози надолу по хълма.

— Вашет, вярно ли е, че адемците нямат представа за съществуването на бащинството?

Тя кимна спокойно и известно време не отговори.

— Кажи ми, че не си поставил и двама ни в неудобно положение, като си разговарял с всички за това, докато ме нямаше — въздъхна накрая тя.

— Само с Пенте — уверих я аз. — Тя реши, че това е най-смешното нещо, което е чувала от десет месеца насам.

— Наистина е доста забавно — съгласи се Вашет и устните й се извиха в лека усмивка.

— Значи е истина? — попитах аз. — Дори и ти вярваш в това? Ти…

Тя вдигна ръка и аз млъкнах.

— Усмири се — нареди ми. — Мисли каквото искаш за вашите мъже майки. На мен ми е все едно. — Тя леко се подсмихна, припомняйки си нещо. — Моят поет крал наистина вярваше, че жените не са нищо повече от съд, в който мъжете поставят бебетата. — Вашет изсумтя развеселено в някакво подобие на смях. — Беше толкова убеден, че е прав. Нищо не можеше да го разколебае. Още преди години реших, че е дълго и изморително губене на време да споря с някой варварин за това. — Тя сви рамене. — Мислете си каквото искате за правенето на бебета. Вярвайте в демони. Отправяйте молитви към коза. Ако не ме обиждате, защо трябва да ме е грижа?

Известно време разсъждавах над думите й.

— Това е мъдро решение — признах аз.

Тя кимна.

— Но мъжете или участват в правенето на бебета, или не — изтъкнах аз. — За дадено нещо съществуват много възможности, но само една от тях е истина.

Вашет се усмихна лениво.

— И ако търсенето на истината беше моя цел, това щеше да ме касае. — Тя се прозя продължително и се протегна като щастлива котка. — Вместо това обаче ще насоча вниманието си към радостта в сърцето си, към процъфтяването на училището и към разбирането на летхани. Ако след всичко това ми остане време, то тогава ще го използвам, за да се безпокоя каква е истината.

Няколко минути наблюдавахме мълчаливо изгрева. Мина ми през ума, че Вашет е доста различна, когато не се мъчи да наблъска в главата ми възможно най-бързо познания за кетан и за адемския език.

— Като стана дума за това — добави накрая тя, — ако настояваш да се придържаш към варварските вярвания за мъжете майки, най-добре ще е да си мълчиш. В най-добрия случай ще ти се присмеят. Повечето адемци просто ще решат, че си идиот, щом си мислиш такива неща.

Кимнах. След продължително мълчание най-сетне се реших да задам въпроса, който ме измъчваше от дни.

— Магуин ме нарече Маедре. Какво означава това?

— Това е името ти — отвърна Вашет. — Не го казвай на никого.

— Нещо тайно ли е? — попитах аз.

— Това е нещо, което знаеш ти, учителите ти и Магуин — кимна тя. — Опасно е да го кажеш на някой друг.

— Защо?

— Когато знаеш някое име, ти имаш власт над него. — Тя ме погледна, сякаш бях бавноразвиващ се. — Сигурно си наясно с това?

— Но аз знам твоето име, както и имената на Шехин и Темпи. Какво е опасното в това?

— Не тези имена. — Тя махна с ръка. — Дълбоките имена. Темпи не е името, което той е получил от Магуин. Точно както и Квоте не е твоето. Дълбоките имена имат значение.

Вече знаех какво означава нейното име.

— Какво означава името на Темпи?

— Темпи означава „малко желязо“. „Темпа“ е желязо. Означава и „удрям желязо“, а също и „гневен“. Шехин му даде това име преди години. Той беше много труден ученик.

— На атурански „темпер“ означава „гняв“ — развълнувано изтъкнах аз, удивен от съвпадението. — А също и онова, което правиш с желязото, когато го ковеш, за да го превърнеш в стомана.

— Така е с имената. — Вашет сви рамене, без да се впечатли особено. — Темпи е малко име и въпреки това в него се съдържа много. Затова не трябва да говориш за твоето дори и с мен.

— Но аз не знам достатъчно езика ви, за да мога сам да разбера какво означава то — възразих аз. — Човек трябва да знае значението на собственото си име.

Вашет се поколеба, но накрая омекна.

— Означава пламък, гръмотевица и счупено дърво.

Замислих се за момент и реших, че ми харесва.

— Когато Магуин ми го даде, ти изглеждаше изненадана. Защо?

— Не е редно да коментирам името на друг. Безусловен отказ. — Жестът й беше толкова рязък, че беше почти болезнено да го гледаш. Тя се изправи и изтри ръце в панталоните си. — Хайде, време е дадеш своя отговор на Шехин.

Когато влязохме в стаята й, Шехин ни махна да седнем. После самата тя също се настани, като ме изненада с лек намек за усмивка. Това беше невероятно ласкателен жест за близост.

— Реши ли? — попита ме тя.

Кимнах.

— Благодаря ти, Шехин, но не мога да остана. Налага се да се върна в Северин, за да говоря с маера. Темпи изпълни своя дълг към него, но аз трябва да се върна и да обясня всичко, което се случи. — Мислех си и за Дена, но не го споменах.

Шехин направи жест, който беше изящна смесица от одобрение и съжаление.

— Да изпълниш дълга си е част от летхани. — Тя ме погледна сериозно. — Не забравяй, че имаш меч и име, но не можеш да бъдеш наеман тъй, както ако си получил правото да носиш червени дрехи.

— Вашет ми обясни всичко — успокоих я аз. Уверение. — Ще се погрижа мечът ми да бъде върнат в Хаерт, ако бъда убит. Няма да уча други на кетан и няма да нося червено. Предпазливо, внимателно любопитство. Но имам ли право да казвам, че съм учил при вас?

— Сдържано съгласие. Можеш да кажеш, че си учил при нас, но не и че си един от нас.

— Разбира се — потвърдих аз. — И че не съм равен на вас.

Шехин направи жест за доволно съгласие. След това ръцете й показаха смутено признание.

— Това не е точно подарък — каза тя. — Ти ще си по-добър воин от много варвари. Ако се биеш и победиш, варварите ще си помислят: „Квоте е изучавал съвсем малко от изкуствата на адемците и въпреки това е страшен противник. Колко по-умели от него са самите адемци?“ Ако обаче се биеш и загубиш, те ще си кажат: „Научил е само частица от онова, което знаят адемците.“

Очите на възрастната жена леко проблеснаха. Тя направи жест за веселост.

— И в двата случая нашата репутация ще процъфтява. Това ще послужи добре на Адемре.

Кимнах. Охотно приемане.

— Няма да навреди и на моята репутация — рекох аз. Слабо казано.

В разговора настъпи пауза, след което Шехин направи жест за тържествена важност.

— Когато разговаряхме преди, ти ме попита за ринта. Спомняш ли си? — рече тя.

С крайчеца на окото си забелязах как Вашет се размърда неспокойно на стола си.

Кимнах, внезапно развълнуван.

— Спомних си една история за тях. Искаш ли да я чуеш?

Направих жест за изключително нетърпелив интерес.

— Това е една много стара история, стара колкото Адемре. От край време е разказвана по един и същ начин. Готов ли си да я чуеш? Официалност.

Гласът й загатваше, че това е своеобразен ритуал.

Кимнах отново. Настойчива молба.

— Както при всяко нещо и тук има правила. Ще ти разкажа тази история само веднъж. След това не можеш да говориш за нея. Нито можеш да задаваш въпроси. — Шехин гледаше ту мен, ту Вашет. Тържествена сериозност. — Не можеш да говориш за това, преди да си спал хиляда нощи. Не можеш да задаваш въпроси, преди да си изминал хиляда километра. Сега, когато знаеш това, искаш ли да я чуеш?

Кимнах за трети път. Вълнението ми нарастваше.

Шехин заговори с тържествен тон:

— Някога имало велика страна, населена от велики хора. Те не били адемре. Били онова, което са били адемре, преди да станем това, което сме. По онова време те били себе си — красиви и силни мъже и жени. Пеели песни за силата и се биели толкова добре, колкото и адемре. Тези хора имали велика империя. Името на тази империя е забравено. Не е важно дали тя е рухнала, тъй като оттогава земята се е разцепила и небето се е променило. В империята имало седем градчета и един град. Имената на седемте градчета са забравени, защото те паднали заради предателство и били разрушени с времето. Единият град също бил разрушен, но името му останало. Той се наричал Тариниел. Като всяка голяма сила империята имала своя враг. Но този враг не бил достатъчно могъщ да я срази. Нито пък можел да предизвика упадъка й със сила. Името на врага се помни, но ще почака. Тъй като той не можел да спечели със сила, действал подмолно като червей, разяждащ плод. Врагът не следвал летхани. Настроил седмина други срещу империята и те също забравили летхани. Шестима от тях предали градовете, които им вярвали. Шест града паднали и имената им били забравени. Един си спомнил за летхани и не паднал, а събудил надежда в империята. Но дори и името на този град е забравено и погребано във времето. Но седем имена били запомнени. Имената на единия и шестимата, които го последвали. Седем имена оцелели след сгромолясването на империята, разцепването на земята и промяната в небето. Седем имена били запомнени и при дългото скиталчество на адемре. Седем имена били запомнени — имената на седемте предатели. Запомни ги и ги познавай по техните знаци: