85. Антракт — огради

Квоте седна изправен на стола си и проточи врат, за да погледне през прозореца. Тъкмо се готвеше да махне на Летописеца да спре, когато върху дървената площадка отвън се чу леко топуркане. Беше твърде бързо и тихо, за да идва от тежките ботуши на фермерите, и скоро бе последвано от звънлив детски смях.

Летописеца подсуши страницата, върху която пишеше, и я пъхна под купчина празни листа, а Квоте стана и се отправи към бара. Баст се облегна и залюля стола си на два крака.

Малко след това вратата се отвори и в странноприемницата влезе млад мъж с широки рамене и едва набола брада. Той побутна пред себе си малко русо момиче. Зад него стоеше млада жена, която държеше на ръце момченце, което беше още бебе.

Съдържателят се усмихна и вдигна ръка за поздрав.

— Мари! Хап!

Младата двойка размени няколко кратки думи, преди високият фермер да отиде при Летописеца, като все така подбутваше момиченцето пред себе си. Баст се изправи и предложи стола си на Хап.

Мари се приближи до бара, като небрежно отмести ръчичката на бебето, дърпаща косата й. Беше млада и красива, с усмивка на устата и умора в очите.

— Здравей, Коте.

— Не съм виждал двама ви от дълго време — каза съдържателят. — Искаш ли малко сайдер? Съвсем пресен е, изстисках го сутринта.

Тя кимна и Коте напълни три халби. Баст отнесе две от тях на Хап и на дъщеря му. Фермерът взе своята, но момиченцето се скри зад баща си и срамежливо занаднича иззад рамото му.

— Дали малкият Бен иска да сипя и на него в отделна чаша? — попита съдържателят.

— Иска — отвърна Мари, като се усмихна на момченцето, което си смучеше пръстите. — Но аз не бих му дала чашата, освен ако не искаш да чистиш пода. — Тя започна да рови в джоба си.

Коте решително поклати глава и вдигна ръка.

— Не искам и да чуя за пари — каза той. — Хап не ми поиска и половината от онова, което заслужаваше, задето ми поправи оградата отзад.

— Благодаря ти за любезността, Коте. — Мари се усмихна с уморена и неспокойна усмивка и взе халбата.

Тя отиде до мястото, където съпругът й седеше и разговаряше с Летописеца. Жената заговори на писаря, като се клатеше леко напред-назад и подрусваше бебето на хълбока си. Съпругът й закима в съгласие и от време на време вмъкваше по някоя дума. Летописеца топна перото и започна да пише.

Баст се върна при бара и се облегна върху него, наблюдавайки с любопитство отдалечената маса.

— Все още не мога да разбера всичко това — рече той. — Знам със сигурност, че Мари може да пише. Пращала ми е писма.

Квоте погледна ученика си с любопитство, сетне сви рамене.

— Предполагам, че в момента той пише завещание и разпореждания, а не писма. Човек би искал тези неща да са написани ясно и правилно и да не създават объркване. — Той посочи към Летописеца, който притискаше тежък печат върху листа хартия. — Виждаш ли? Това показва, че е служител на двора. Всичко, на което е свидетел, има правна тежест.

— Но това го прави свещеникът — възпротиви се Баст. — Отец Граймс е служебно лице за всичко. Той регистрира браковете и документите, когато някой купи земя. Самият ти каза, че църквата обожава архивите.

— Така е — кимна съдържателят, — но свещениците обичат да оставяш пари на църквата. Ако ти напише завещанието и не оставиш нищо на църквата… — Той сви рамене. — Това може да направи живота ти труден в малък град като този. А ако не можеш да четеш… Тогава свещеникът може да напише каквото си иска, нали? И кой ще оспори написаното, когато си мъртъв?

— Отец Граймс не би направил нещо такова! — Помощникът изглеждаше шокиран.

— Вероятно си прав — съгласи се Квоте. — За свещеник Граймс е свестен човек. Но може да искаш да оставиш парче земя на вдовицата, дето живее по-надолу по уличката, както и малко пари на сина й. — Той многозначително повдигна вежди. — Това е нещо, което човек не би искал да бъде записано от неговия свещеник. По-добре да се разчуе чак след като си мъртъв и погребан дълбоко.

В очите на Баст проблесна разбиране и той погледна към младата двойка така, сякаш се опитваше да разгадае тайните, които искат да скрият.

— В повечето случаи става дума за по-обикновени неща. — Съдържателят извади една бяла кърпа и започна разсеяно да лъска бара. — Да речем, някой просто иска да остави музикалната кутия на Ели и не му се ще останалите сестри да се оплакват от това през следващите десет години.

— Както когато умря вдовицата Граден?

— Точно както когато умря вдовицата Граден. Видя как семейството й се изпокара за вещите й. Половината от тях още не си говорят помежду си.

В другия край на стаята момиченцето пристъпи по-близо до майка си и настойчиво задърпа роклята й. Миг по-късно Мари се приближи до бара, като теглеше дъщеря си след себе си.

— Малката Сил трябва да отиде по нужда — извинително каза тя. — Можем ли…?

Коте кимна и посочи вратата близо до стълбището.

Мари се обърна и подаде бебето на Баст.

— Би ли го подържал?

Мъжът протегна ръце да вземе детето по-скоро по инерция и го хвана непохватно, докато Мари се отдалечи заедно с дъщеря си.

Момченцето се огледа наоколо с блестящите си очички, все още несигурно как да приеме промяната. Баст се обърна към Квоте, като държеше бебето сковано пред себе си. Изражението на детето бавно се промени от любопитно на несигурно и после стана недоволно. Накрая то започна да издава тихи, неспокойни звуци. Изглеждаше така, сякаш още не може да прецени дали да се разплаче, и бавно започваше да осъзнава, че може би е по-добре да го направи.

— О, за бога, Баст! — раздразнено възкликна съдържателят. — Дай го насам.

Той пристъпи напред и взе момченцето, сложи го да седне върху бара, като го придържаше с ръце да не падне.

Детето изглеждаше по-доволно от новото си място. То с любопитство потърка с ръчичка гладката повърхност на бара и остави петно върху нея. Погледна към Баст и се усмихна.

— Куче — каза то.

— Очарователно, няма що — сухо каза помощникът.

Малкият Бен започна да смуче пръстите си и отново се огледа, този път по-внимателно.

— Мама — рече то. — Мамамама.

На лицето му се появи тревога и то започна да издава същите тихи и неспокойни звуци като преди.

— Дръж го изправен — нареди Квоте и застана точно пред момченцето.

Докато Баст държеше детето изправено, съдържателят хвана крачетата му и започна да напява:

Обущарю, обущарю, премери ми крачката.

Сеячо, сеячо, засади ти житата.

Пекарю, пекарю, хляб ми изпечи.

А ти, шивачо, шапка направи.

Малкото момченце наблюдаваше как съдържателят прави различно движение с ръка за всеки стих, като се преструваше, че засажда жито и замесва хляб. Когато кръчмарят стигна до последния ред, детето вече се смееше с възхитен и клокочещ смях и пляскаше с ръчички по лицето си заедно с червенокосия мъж.

Мелничарю, мелничарю, не пипай кантара.

Доячке, доячке, направи ми извара.

Грънчарю, грънчарю, завърти колелото.

Бебче, дай татко да ти цунка челото!

Квоте не направи жест за последния стих, а наклони глава и погледна Баст очаквателно.

Помощникът му просто стоеше и го гледаше объркано. След това на лицето му просветна разбиране.

— Реши, как може да ти дойде наум нещо такова? — попита той с леко обиден глас и посочи към момчето. — Той е рус!

Като местеше поглед между двамата мъже, момченцето реши, че няма да е лошо да поплаче. Лицето му се намръщи и то се разрева.

— Ти си виновен — заяви Баст с равен глас.

Съдържателят взе момченцето от бара и го завъртя в не особено успешен опит да го успокои. Малко по-късно, когато Мари се върна в общата стая, бебето зарева още по-силно и се наведе към нея с протегнати напред ръце.

— Съжалявам — каза Квоте и гласът му прозвуча засрамено.

Мари взе бебето и то тутакси млъкна, макар очите му все още да бяха пълни със сълзи.

— Вината не е твоя — успокои тя съдържателя. — Напоследък все плаче за мен.

Жената допря носа си до този на детето и се усмихна. Бебето отново се засмя с клокочещия си от удоволствие смях.

* * *

— Колко им взе? — попита Квоте, когато се върна при масата на Летописеца.

— Пени и половина — сви рамене писарят.

Съдържателят, който се готвеше да седне, застина за момент. Той присви очи.

— Това няма да покрие разходите ти за хартия.

— Нали не мислиш, че съм глух? — попита го Летописеца. — Ковашкият чирак спомена, че за семейство Бентли са настъпили трудни времена. А дори и да не го беше казал, мога да го видя със собствените си очи. Панталоните на мъжа бяха кърпени и на двете колена, а обувките му бяха толкова износени, че почти бяха пробити. Роклята на момиченцето беше твърде къса за него и освен това беше кърпена.

Квоте кимна с мрачно изражение.

— Южната им нива се наводнява през последните две години. И двете им кози умряха тази пролет. Дори времената да бяха добри, за тях годината щеше да е лоша. С бебето… — Той си пое дълбоко дъх и въздъхна бавно и тъжно. — Заради облагането с данъци е. Тази година плащат вече два пъти.

— Искаш ли пак да счупя оградата, Реши? — нетърпеливо попита Баст.

— Мълчи си за това, Баст. — В ъгълчетата на устата на съдържателя проблесна усмивка. — Този път ще трябва да измислим нещо различно — усмивката му помръкна — преди следващото облагане.

— Може би няма да има повече облагания — предположи Летописеца.

— Няма да е преди края на жътвата — поклати глава Квоте, — но ще има още. Обикновените бирници са достатъчно лоши, ала все пак понякога извръщат глава на другата страна. Но кръвниците…

Летописеца кимна.

— Те са различни — мрачно довърши той и започна да рецитира: — „И дъжда, ако можеха, ще вземат. Ако нямаш злато, зърното ще ти отнемат.“

Съдържателят се усмихна с половин уста и продължи:

Ако нямаш жито, ще ти вземат козата.

Ще ти вземат палтото, а също и дървата.

Ако си котка, ще ти вземат мишката.

А накрая къщата и дрешката.

— Всеки мрази кръвниците — мрачно се съгласи Летописеца. — Всъщност благородниците са мразени още повече.

— Трудно ми е да повярвам в това — възрази Квоте. — Трябва да чуеш какво се говори наоколо. Ако последният кръвник нямаше въоръжена охрана, не мисля, че щеше да се измъкне жив от града.

Летописеца се усмихна накриво.

— Да можеше да чуеш думите, с които ги наричаше баща ми — каза той. — А го обложиха с данък само два пъти за двайсет години. Казваше, че предпочита земите му да бъдат нападнати от скакалци, а сетне изпепелени от пожар, отколкото през тях да премине кралският кръвник. — Летописеца хвърли поглед към вратата на странноприемницата. — Май са твърде горди, за да поискат помощ, а?

— Дори повече от това — отвърна съдържателят. — Колкото си по-беден, толкова повече цениш гордостта си. Знам какво е чувството. Никога не бих поискал пари от приятел. По-скоро бих умрял от глад.

— Не могат ли да поискат заем? — попита Летописеца.

— В тези времена кой има пари да дава назаем? — мрачно попита Квоте на свой ред. — И без това зимата ще бъде гладна за повечето хора. Но след третото облагане с данъци семейство Бентли ще се завиват под едно одеяло и ще изядат зърното, което са заделили за посев, преди снегът да се стопи. Ако преди това не загубят и къщата си…

Съдържателят сведе поглед към ръцете си, които беше положил върху масата, и с изненада забеляза, че едната е свита в юмрук. Той бавно я разтвори и сложи и двете си длани върху масата с разтворени пръсти. След това вдигна поглед към Летописеца с печална усмивка на лицето.

— Знаеш ли, че преди да дойда тук, никога не бях плащал данъци? По правило Едема не притежават земя. — Той махна към странноприемницата. — Никога не съм знаел колко унизително е това. В града идва някакъв самодоволен кучи син с дебел регистър и те кара да платиш за привилегията, че притежаваш нещо. — Квоте направи знак на Летописеца да вземе перото си. — Сега, разбира се, аз знам как стоят нещата. Знам какви тъмни страсти биха накарали група мъже да се спотайват край пътя, да избиват бирниците и така открито да предизвикват краля.

Загрузка...