Страхът на мъдреца (Част II)

125. Цезура

На следващия ден се събудих леко замаян. Не бях пил толкова много, но тялото ми беше отвикнало от тези неща, затова на сутринта изпитото количество ми тежеше много повече. Отправих се бавно към баните, потопих се в най-горещия басейн, който можех да изтърпя, след това се опитах да изтрия от тялото си смътното усещане, че цялото е покрито с пясък.

Бях тръгнал към столовата, когато Вашет и Шехин ме откриха в коридора. Вашет ми махна да я последвам и аз тръгнах след тях. Не бях особено подготвен за тренировка или за официален разговор, но ми се стори, че не съществува реална възможност да откажа.

Сменихме няколко коридора и накрая се оказахме близо до центъра на училището. Минахме през двор и след това се приближихме до малка квадратна сграда, която Шехин отключи с малък железен ключ — първата затворена врата, която виждах в целия Хаерт.

Тримата влязохме в малък коридор без прозорци. Вашет затвори външната врата и стаята потъна в пълен мрак, а настойчивият звук на вятъра заглъхна. Тогава Шехин отвори вътрешната врата. Посрещна ни топлата светлина на шест свещи. В началото ми се стори странно, че са оставени да горят в празна стая…

След това видях какво бе наредено по стените. На светлината на свещите проблясваха мечове — десетки от тях покриваха стените. Всички те бяха извадени от ножниците си, които висяха под тях.

Нямаше ритуална украса, каквато бихте очаквали да видите в църква на техлините. Нямаше гоблени или картини, имаше само мечове. Въпреки това беше очевидно, че това място е важно. Във въздуха имаше някакво напрежение от онзи вид, който се усеща в Архива или в старо гробище.

— Избирай — обърна се Шехин към Вашет.

Тези думи стреснаха Вашет и сякаш я натъжиха. Понечи да направи някакъв жест, но Шехин вдигна ръка, преди тя да успее да възрази.

— Той е твой ученик — каза Шехин. Отказ. — Ти го доведе в училището. Изборът е твой.

Вашет погледна Шехин, после мен и след това десетките проблясващи мечове. Те бяха остри и смъртоносни и всеки беше едва доловимо по-различен от останалите. Някои бяха извити, други по-дълги или дебели. На някои им личеше, че са били доста употребявани, докато няколко бяха подобни на меча на Вашет — дръжките им бяха захабени, но по сивия лъскав метал на остриетата нямаше никакви следи.

Вашет бавно се отправи към стената отдясно. Взе един меч, претегли го на ръка и след това го върна обратно. След това се насочи към друг, хвана го здраво и ми го подаде.

Взех го. Беше тънък и лек като шепот.

— „Девица сресва косата си“ — нареди ми Вашет.

Подчиних се, като се чувствах малко неловко, защото Шехин ме наблюдаваше. Но преди да стигна до средата на разсичащото движение, Вашет вече клатеше глава. Взе меча от мен и го върна на стената.

След още една минута ми подаде втори меч. По острието му имаше износена гравировка, която наподобяваше на виещ се бръшлян. По искане на Вашет изпълних „падането на чаплата“. Направих високо, разсичащо движение, последвано от ниско мушкане и мечът проблесна. Вашет повдигна въпросително вежди към мен.

— Върхът е твърде тежък за мен — поклатих глава аз.

Вашет не изглеждаше особено изненадана и върна и този меч на стената.

И така продължихме да правим същото. Вашет претегляше на ръка мечовете и отхвърляше повечето от тях, без да каже и дума. Подаде ми още три и ме накара да изпълня различни елементи от кетан. След това ги върна на стената, без да ме пита за мнението ми.

Тя бавно тръгна покрай втората стена. Подаде ми един леко извит меч, подобен на този на Пенте, и дъхът ми спря, когато забелязах, че острието е от същия превъзходен, лъскав, сив метал като този на Вашет. Взех го внимателно, но дръжката не беше подходяща за моите пръсти. Когато й го подадох обратно, видях, че на лицето й се изписа истинско облекчение.

Докато вървеше покрай стената, тя от време на време хвърляше крадешком поглед към Шехин. В тези мигове не приличаше на уверената и наперена учителка, с която бях свикнал, а по-скоро на млада жена, която отчаяно се надява да получи съвет. Шехин оставаше невъзмутима.

Накрая Вашет стигна до третата стена, като вървеше все по-бавно и по-бавно. Сега ми подаваше почти всеки меч и изчакваше дълго време, преди да го върне обратно на мястото му.

После тя бавно сложи ръка върху меч с лъскаво сиво острие. Свали го от стената, хвана го в ръка и внезапно сякаш остаря с десет години.

Като избягваше да поглежда към Шехин, тя ми подаде меча. Ефесът му беше леко издаден и извит, за да осигури известна защита на ръката. Не обхващаше цялата ръка — нещо толкова обемисто би направило безполезни половината движения от кетана. Но изглежда, че все пак би могъл да осигури някаква допълнителна защита на пръстите ми и това ми се понрави.

Топлата дръжка легна в ръката ми толкова естествено, колкото шийката на лютнята ми.

Направих „девица сресва косата си“ още преди Вашет да го е поискала от мен. Сякаш се протягах след дълъг, тежък сън. Отпуснах се в „дванайсет камъка“ и за миг се почувствах толкова грациозен, колкото изглеждаше Пенте, когато се биеше. Направих „падането на чаплата“ и движението беше сладко и просто като целувка.

Вашет протегна ръка, за да вземе меча обратно от мен. Не исках да й го връщам, но го направих. Знаех, че това е най-неподходящото време да разигравам сцени.

Като продължаваше да държи меча, се обърна към Шехин.

— Това е мечът за него — заяви тя и за пръв път, откакто я познавах като моя учителка, сякаш в тона й нямаше и помен от смях.

Гласът й беше тънък и сух.

— Съгласна съм — кимна Шехин. — Добре се справи с откриването му.

Облекчението на Вашет беше осезаемо, макар че лицето й продължаваше да изглежда някак посърнало.

— Вероятно той ще компенсира името му — отбеляза тя и подаде меча на Шехин.

— Не. — Шехин направи жеста за отказ. — Той е твой ученик и твоя отговорност.

Вашет взе ножницата от стената й прибра меча в нея. След това се обърна и ми го подаде.

— Името му е Саисура.

— Цезура? — попитах аз, стреснат от името.

Не беше ли това паузата в стиховете на Елд Винтик? Дали не ми даваха меча на някой поет?

— Саисура — нежно повтори тя, сякаш произнасяше божието име. Тя отстъпи и аз отново почувствах тежестта на меча в ръцете си.

Усетих, че очакват нещо от мен, и го извадих от ножницата. Слабото звънтене на метала и кожата сякаш нашепваха името му — Саисура. Беше толкова лек в ръката ми. Острието беше превъзходно. Плъзнах го обратно в ножницата и звукът беше различен — като пауза в стих. Той казваше: Цезура.

Шехин отвори вътрешната врата и ние си тръгнахме по същия начин, по който бяхме дошли. Тихо и с уважение.

Останалата част от деня далеч не беше вълнуваща. С упорита настойчивост и без всякакво настроение Вашет ме обучаваше как да се грижа за меча си. Как да го почиствам и смазвам. Как да го разглобявам и сглобявам. Как да пристягам ножницата към рамото или хълбока си. Как малко по-уголеменият ефес би могъл да промени някои от хватките и движенията в кетан.

Мечът не беше мой. Той принадлежеше на училището. На Адемре. Щях да го върна, когато вече не съм способен да се бия.

Макар да не обичах да слушам едно и също, оставих Вашет да си бърбори несвързано. Най-малкото, което можех да сторя, бе да й дам възможност да повтаря едни неща отново и отново, тъй като очевидно бе разтревожена и се опитваше да подреди мислите си.

Някъде на петнайсетото повторение я попитах какво трябва да направя, ако мечът се счупи — не дръжката или ефесът, а самото острие. Трябваше ли въпреки това да го върна?

Вашет ме погледна толкова стреснато, че изражението й изглеждаше почти ужасено. Не ми отговори и аз реших да не й задавам повече въпроси през останалата част от сутринта.

След обеда Вашет ме отведе отново в пещерата на Магуин. Настроението на моята учителка леко се бе подобрило, но тя все още далеч не си бе възвърнала обичайната общителност.

— Магуин ще ти разкаже историята на Саисура — обясни ми тя. — Трябва да я запомниш наизуст.

— Историята му?

— На адемски е атас. Това е историята на твоя меч — за всички, които са го носили и какво са направили. Това е нещо, което трябва да знаеш.

Стигнахме до края на пътеката и застанахме пред вратата на Магуин.

— Трябва да се държиш възможно най-добре и да си много учтив — предупреди ме Вашет със сериозен поглед.

— Ще го направя — уверих я аз.

— Магуин е важна личност и трябва да слушаш внимателно какво ти казва.

— Ще го направя — повторих аз.

Вашет почука на вратата и ме въведе вътре.

Магуин седеше на същата маса като преди и доколкото виждах, преписваше същата книга. Тя се усмихна, когато видя Вашет, след това ме забеляза и на лицето й се появи обичайната адемска безизразност.

— Магуин — каза Вашет. Дълбоко учтива, настойчива молба. — Този мъж се нуждае от атаса на своя меч.

— Кой меч откри за него? — попита Магуин и лицето й се набръчка още повече, докато присвиваше очи, за да го види.

— Саисура — отвърна Вашет.

Магуин се засмя и смехът й прозвуча почти като кудкудякане. Тя стана от стола си.

— Не мога да кажа, че съм изненадана — рече и изчезна през вратата, която водеше навътре в скалата.

Вашет също излезе и аз останах сам, чувствайки се неловко като в някой от онези кошмари, в които си на сцената и не можеш да си спомниш какво да кажеш или дори каква роля трябва да играеш.

Магуин се върна с дебела книга, подвързана в кафява кожа. Тя направи жест и ние седнахме на два стола, обърнати един срещу друг. Столът на Вашет беше покрит с кожа и мека тапицерия. Моят не беше такъв. Седнах и сложих Цезура върху коленете си. Донякъде, защото така ми се струваше подходящо, и донякъде, защото ми беше приятно да го усещам под ръката си.

Старицата отвори книгата. Подвързията изпука, докато я разтваряше в скута си. Известно време прелиства страниците, докато не намери мястото, което търсеше.

— Първи беше Чаел — започна тя, — който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше ме, а след това ме захвърли.

Магуин вдигна поглед, без да може да направи жест, тъй като и двете й ръце бяха заети с голямата книга.

— Е? — подкани ме тя.

— Какво трябва да направя? — учтиво попитах аз.

Заради превръзките и аз не можех да жестикулирам. Двамата бяхме чудесна двойка полунеми.

— Повтори го — раздразнено ме подкани тя. — Трябва да научиш всичко наизуст.

— Първи беше Чаел — повторих аз, — който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше ме, а след това ме захвърли.

Тя кимна и продължи:

— След това беше Етайне…

Повторих го. Продължихме в същия дух в продължение на около половин час — изреждахме собствениците един след друг, име след име. Обявявахме патетично колко са били лоялни и изреждахме враговете, които са убили.

В началото имената и местата ми бяха интересни. Когато обаче продължихме, списъкът започна да ми действа потискащо, защото почти всеки разказ завършваше със смъртта на собственика. Освен това те не бяха умрели мирно и кротко. Някои притежатели бяха загинали във войни, други — в дуели. Мнозина бяха просто „убити от“ или „съсечени от“, без да се обясняват подробно обстоятелствата на смъртта им. След трийсет такива имена не бях чул нищо от сорта на „отишъл си мирно от този свят в съня си, заобиколен от дебелите си внуци“. Сетне списъкът вече не беше потискащ, а просто отегчителен.

— Следващата беше Финол с ясните и блестящи очи — внимателно повторих аз, — любима на Дулсен. Тя съсякла два даруна, след това била убита от гремените при Дросен Тор.

Прокашлях се, преди Магуин да започне да рецитира следващия откъс.

— Ако мога да попитам — рекох аз, — колко души са носили Цезура през годините?

— Саисура — рязко ме поправи тя. — Не си мисли, че можеш да си играеш с името му. То означава да чупиш, да хващаш и да летиш.

Сведох поглед към прибрания в ножницата меч в скута ми. Почувствах тежестта му, хладината на метала под пръстите ми. Тънка ивица от гладкото сиво острие се виждаше над края на ножницата.

Как да ви го обясня така, че да разберете? Саисура беше чудесно име. То беше тънко, ярко и опасно. Пасваше на меча така, както ръкавицата пасва на ръката.

Но то не беше съвършено. Името на този меч беше Цезура. Мечът беше като рязката пауза в съвършен стих. Беше като внезапно задържания дъх. Беше гладко, бързо, остро и смъртоносно. Това име не му пасваше като ръкавица, а като кожа. Дори повече от това — то беше кост, мускул и движение. Това са нещата, които са същността на ръката. А Цезура беше мечът. Беше едновременно неговото име и самият меч.

Не мога да ви кажа как разбрах това, но просто го знаех.

А и щом щях да бъда повелител на имената, реших, че бих могъл да избера и името на собствения си меч.

Вдигнах поглед към Магуин.

— Името е добро — съгласих се учтиво аз, като реших да запазя мнението си за себе си, докато не съм далеч от Адемре. — Само се чудех колко общо са били собствениците на меча. Това е нещо, което също трябва да знам.

Магуин ми хвърли мрачен поглед, с който ми казваше, че е наясно, че се държа снизходително с нея. Но прехвърли няколко страници напред в книгата. След това още няколко. А после и още няколко.

— Двеста трийсет и шест — обяви тя. — Ти ще си двеста трийсет и седмият. — Прелисти обратно към началото на списъка. — Да започнем отначало. — Пое си дъх и подхвана: — Първи беше Чаел, който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше ме, а след това ме захвърли.

Потиснах въздишката си. Дори с умението в наизустяването на стихове, което бях придобил като член на трупа, пак щяха да са ми нужни много и изморителни дни, преди да запомня всички имена.

След това осъзнах какво всъщност означава това. Ако всеки собственик беше притежавал Цезура в продължение на десет години и ако мечът никога не бе оставал без притежател за повече от ден-два, това означаваше, че по най-скромна преценка той е по-стар от две хиляди години.

Следващата изненада се появи три часа по-късно, когато се опитах да се извиня, за да отида да вечерям. Щом се изправих да си ходя, Магуин ми обясни, че трябва да остана с нея, докато не науча цялата история на Цезура наизуст. Щяха да ни носят храна и наблизо имаше стая, където можех да спя.

Първи беше Чаел…