Страхът на мъдреца (Част II)

142. У дома

На края пристигнахме в Тарбеан, където моряците ми помогнаха да намеря евтино място на лодка с платна, която отиваше нагоре по течението към Анилин. Два дни по-късно слязох в Имре и стигнах в Университета точно когато първите синкави отблясъци на зората оцветяваха небето.

Никога през живота не съм имал място, което да мога да нарека дом. Като дете израснах в движение, в безкрайни пътувания с моята трупа. Домът не беше място. Беше хора и фургони. По-късно в Тарбеан имах свое скривалище там, където се събираха три покрива и ми осигуряваха заслон от дъжда. На това място спях и криех няколкото си ценни вещи, но то далеч не беше дом.

По тази причина никога през живота си не се бях наслаждавал на усещането да се прибирам у дома. В онзи ден, когато пресичах Ометхи, почувствах камъните на моста под краката ми като нещо близко и познато. Когато стигнах до най-високата част на широката арка, вече виждах сивите очертания на Архива да стърчат над дърветата пред мен.

Чувството да вървя по улиците на Университета беше успокояващо. Бях отсъствал три четвърти от годината. От една страна, имах усещането, че е изминало много повече време, но, от друга, всичко тук ми беше толкова познато, че сякаш едва вчера бях напуснал това място.

Когато стигнах до „При Анкер“, беше още рано и входната врата бе заключена. За момент се зачудих дали да не вляза през прозореца си, но после размислих, като се сетих, че нося калъфа с лютнята, пътната си торба и Цезура.

Вместо това отидох до Мюз и почуках на вратата на Симон. Беше рано и знаех, че ще го събудя, но жадувах да видя познато лице. След като почаках една минута и не чух нищо, почуках отново, този път по-силно, и се усмихнах с най-жизнерадостната си усмивка.

Сим отвори вратата. Косата му беше разчорлена, а очите зачервени от малкото сън. Той ми хвърли замъглен поглед. За момент изражението му беше безизразно, сетне той се нахвърли върху ми и ме смаза в прегръдките си.

— В името на почерненото тяло на бога! — възкликна той, използвайки най-неприличния израз, който някога го бях чувал да изрича. — Квоте, ти си жив!

Сим поплака малко, после известно време ми крещя и накрая двамата се посмяхме и изяснихме нещата. Изглежда Трепе е следял моето пътуване по-отблизо, отколкото си мислех. Затова, когато корабът ми беше изчезнал, той бе предположил, че се е случило най-лошото.

Едно писмо би изяснило нещата, но така и не ми беше минало през ума да изпратя такова. Мисълта да пиша до дома ми беше напълно чужда.

— Корабът беше обявен за потънал заедно с всички хора на борда му — обясни Сим. — Мълвата се разнесе в „Еолиан“ и познай кой чу новината.

— Станчион ли? — попитах аз, знаейки, че той е страшен клюкар.

Сим мрачно поклати глава.

— Амброуз.

— Е, чудесно, няма що — сухо отбелязах аз.

— Новината щеше да е достатъчно неприятна, който и да я кажеше — продължи Сим, — но да я науча от него, бе възможно най-лошото. — Той тъжно ми се усмихна. — Амброуз изчака до деня преди изпитите, за да ми я съобщи. Не е нужно да обяснявам, че се изложих на изпита и прекарах още един семестър като е’лир.

— Един семестър? — попитах аз. — Станал си ре’лар?

— Едва вчера — ухили се той. — Тъкмо си отспивах след празненството, когато ти ме събуди тази сутрин.

— Как е Уил? — попитах аз. — Зле ли прие новината?

— Уравновесен е както винаги — отвърна Сим, — но я прие доста тежко. — Той направи гримаса. — Освен това Амброуз направи живота му в Архива труден. На Уил му дойде до гуша от това и се прибра у дома за един семестър. Трябва да се върне днес.

— Как са всички останали? — попитах аз.

Изглежда, че на Сим внезапно му хрумна някаква мисъл. Той се изправи.

— О, господи, Фела! — възкликна той и се отпусна тежко на стола, сякаш му се подкосиха краката. — О, господи, Фела! — повтори той, но този път със съвсем различен тон.

— Какво? — попитах аз. — Да не би нещо да й се е случило?

— Тя също не понесе добре новината. — Той ми се усмихна неуверено. — Изглежда, че доста си е падала по теб.

— Фела? — глуповато рекох аз.

— Не си ли спомняш? Двамата с Уил мислехме, че тя те харесва.

Сякаш бяха минали години оттогава.

— Спомням си.

Сим явно се почувства неудобно.

— Ами, разбираш ли, докато те нямаше, двамата с Уил започнахме да прекарваме доста време с нея. И… — Той направи неопределен жест и на лицето му се появи нещо средно между смущение и широка усмивка.

Внезапно осъзнах какво иска да каже.

— Ти и Фела? — Усетих как и аз се усмихвам широко, но видях изражението му и усмивката ми помръкна. — О, Сим, аз няма да ви преча.

— Знам, че не би го направил — усмихна се тъжно той. — Вярвам ти.

— Какво завръщане у дома само! — Потрих очи. — А още дори не съм минал през приемните изпити.

— Днес е последният ден — отбеляза Сим.

— Знам — казах аз и се изправих на крака. — Но първо трябва да свърша една работа.

Оставих багажа си в стаята на Симон и посетих касиера в сутерена на Холоус. Рием беше оплешивяващ мъж с изпито лице, който не ме харесваше още откакто магистрите ми бяха определили отрицателна такса за обучение през първия ми семестър. Нямаше навика да дава пари и това много го беше раздразнило.

Показах му откритото си кредитно писмо до хазната на Алверон. Както споменах, то беше впечатляващ документ. Подписан собственоръчно от маера, с восъчни печати, хубав, тънък пергамент с превъзходен краснопис.

Насочих вниманието на касиера към факта, че писмото на Алверон би позволило на Университета да изтегли всякаква сума, която да покрие таксата ми за обучение. Всякаква сума.

Касиерът прочете документа и се съгласи, че това явно наистина е така.

Започнах да разсъждавам на глас колко е жалко, че таксата ми за обучение неизменно е толкова ниска. Никога не надвишаваше десет таланта. Това беше пропусната възможност за Университета. В края на краищата маерът беше по-богат от краля на Винт. И би платил всякаква такса за обучение…

Рием беше схватлив мъж и веднага разбра за какво намеквам. Последва кратък пазарлък, след който си стиснахме ръцете, и аз за пръв път го видях да се усмихва.

Обядвах набързо, сетне се редих на опашка с останалите студенти, които нямаха плочки за приемните изпити. Повечето бяха нови, но имаше и неколцина, които като мен кандидатстваха за повторно приемане. Опашката беше дълга и всички бяха леко изнервени. Подсвирквах си, за да убия времето, и си купих пай с месо и халба горещ сайдер от един мъж с количка.

Когато прекрачих в кръга от светлина пред масата на магистрите, настъпи известно раздвижване. Те бяха чули новините и бяха изненадани да видят, че съм жив — повечето от тях приятно. Килвин поиска скоро да му докладвам в работилницата, а Мандраг, Дал и Аруил спореха кои предмети ще поискам да продължа да изучавам. Елодин само ми помаха — очевидно беше единственият сред тях, на когото чудотворното ми завръщането от мъртвите не бе направило особено впечатление.

След близо минута приятен за окото хаос ректорът взе отново нещата в свои ръце и започна моя изпит. Отговорих доста лесно на въпросите на Дал и Килвин. Но не се справих особено добре с цифрите на Брандеур и след това ми се наложи просто да призная, че не знам отговора на въпроса на Мандраг за сублимацията.

Елодин се отказа от възможността да ми задава въпроси и се прозя широко. Лорен ми зададе изненадващо лесен въпрос за ереста на Кърпача и успях да му отговоря бързо. Наложи ми се да помисля доста по-дълго, преди да успея да отговоря на въпроса на Аруил за лацилиума.

Накрая остана само Хеме, който беше ужасно намръщен от мига, когато се приближих към масата на магистрите. Лишеното ми от блясък представяне и бавните ми отговори извикаха самодоволна усмивка върху устните му. Очите му проблясваха всеки път, когато давах погрешен отговор.

— Виж ти — рече той и прелисти купчината листове пред себе си. — Не очаквах, че ще трябва да се занимаваме отново с проблемен студент като теб. — Усмихна ми се неискрено. — Чух, че си мъртъв.

— Аз пък чух, че носите корсет с червени дантели — сухо отвърнах аз, — но не вярвам на всяка глупост, за която се носят слухове.

Последваха викове и аз набързо бях обвинен в неподобаващо държание с магистър. Бях наказан да напиша извинително писмо и да платя един сребърен талант. Това бяха добре похарчени пари.

Поведението ми обаче наистина беше неуместно, а и моментът не бе добре подбран, особено като се имаше предвид посредственото ми представяне. Вследствие на това ми определиха такса за обучение от двайсет и четири таланта. Не е нужно да казвам, че бях ужасно смутен.

След това се върнах в кабинета на касиера. Представих официално на Рием кредитното писмо от Алверон и неофициално прибрах договорения си дял — половината от всичко над десет таланта. Сложих седем таланта в кесията си и разсеяно се зачудих дали някой някога е бил толкова добре платен за арогантност и невежество.

Отправих се към „При Анкер“, където бях доволен да науча, че никой не е информирал собственика за моята смърт. Ключът за стаята ми беше някъде на дъното на морето Сентхе, но Анкер имаше резервен. Качих се по стълбите и усетих как се отпускам при вида на наклонения таван и тясното легло. Всичко беше покрито с тънък слой прах.

Може да си помислите, че малката ми стая с наклонен таван и тясно легло ми се е сторила прекалено неудобна след огромните ми покои в имението на Алверон. Но нищо няма да е по-далеч от истината от това. Заех се с разопаковането на багажа си и с почистването на паяжините в ъглите.

След около час успях да отворя ключалката на сандъка до леглото ми и да извадя оттам нещата, които бях прибрал. Открих отново полуразглобения си хармоничен часовник и започнах разсеяно да го поправям, чудейки се дали съм се готвел да го разглобя, или да го сглобя.

След това, тъй като нямах други неотложни ангажименти, отидох от другата страна на реката. Отбих се в „Еолиан“, където Деох ме посрещна с възторжена мечешка прегръдка, като ме повдигна от земята. След толкова пътуване и време, прекарано между непознати и врагове, бях забравил усещането да бъдеш заобиколен от сърдечността на приятелски лица. Тримата с Деох и Станчион пийнахме заедно и си разказвахме истории, докато навън не стана тъмно, след което ги оставих да се погрижат за заведението си.

Известно време обикалях града, като се отбих в няколко познати пансиона и кръчми, в две-три обществени градини и поседях на една пейка, скрита под дърво в двор. Деох ми каза, че цяла година не е мяркал дори и сянката на Дена. Но дори и това, че я търсех и не я намирах, ми действаше някак успокояващо. Изглежда, че донякъде това беше в основата на нашата връзка.

По-късно същата нощ се качих върху Мейнс и минах през познатия лабиринт от комини, разместени покривни плочи, глина и калай. Заобиколих един ъгъл и видях Аури, която седеше на комин, а дългата й тънка коса се рееше около главата й така, сякаш тя плуваше под вода. Момичето гледаше луната и люлееше босите си крака.

Прокашлях се леко и Аури се обърна. Тя скочи от комина, затича се по покрива и спря на няколко крачки от мен. Усмивката й беше по-ярка от луната.

— В Щурчово поточе живее цяло семейство таралежи! — развълнувано ми съобщи тя.

Направи още две крачки и хвана ръката ми в своите.

— Има бебета, големи колкото жълъди! — Тя леко ме задърпа. — Ще дойдеш ли да ги видиш?

Кимнах и Аури ме поведе по покрива към ябълковото дърво, което можехме да използваме, за да слезем в двора. Когато накрая стигнахме там, тя погледна към дървото, след това сведе поглед към загорялата ми ръка, която все още държеше между двете си малки и бели ръце. Не ме стискаше силно, но хватката й беше здрава и нямаше никакво намерение да ме пусне.

— Липсваше ми — тихо каза тя, без да вдига поглед. — Не си тръгвай отново.

— Нямам намерение да си тръгвам — меко я уверих аз. — Имам твърде много неща за правене тук.

Аури наклони глава настрани и ме погледна през облака на косите си.

— Като да ме посещаваш ли?

— Като да те посещавам — съгласих се аз.