Страхът на мъдреца (Част II)

147. Дългове

Тъй като имах много свободно време на разположение, в средата на семестъра наех карета с два коня и отидох в Тарбеан да се позабавлявам.

Беше ми нужен целият Рийвинг, за да стигна дотам, и прекарах целия Сендлинг в обиколка на старите свърталища и връщане на стари дългове — на обущар, който беше добър с едно босоного момче, на съдържател, който някои вечери ме оставяше да спя пред камината му, на шивач, когото тормозех.

Някои части от Крайбрежния квартал ми бяха удивително познати, докато други не разпознавах изобщо. Толкова оживен град като Тарбеан се променя непрекъснато. Онова, което ме изненада, беше странната носталгия, която изпитвах към място, отнесло се толкова жестоко с мен.

Бях го напуснал преди две години. На практика това беше цяла вечност.

Беше минал един цикъл дни от последния дъжд и градът беше сух като кост. Стъпките на хилядите хора вдигаха облаци от фина прах, които изпълваха градските улици. Тя покриваше дрехите ми, полепваше по косата и очите ми и те започнаха да ме сърбят. Опитах се да не обръщам внимание на факта, че прахта е съставена предимно от фино натрошени конски фъшкии с добавени към тях парченца умряла риба, въглищен дим и малко урина за аромат.

Ако дишах през носа, ме нападаше миризмата. Но ако дишах през устата, тогава можех и да я вкуся. Освен това прахта изпълваше дробовете ми и ме караше да кашлям. Не можах да си спомня преди да е било толкова зле. Дали винаги тук е било толкова мръсно? И винаги ли е миришело така лошо?

След половин час търсене накрая успях да открия изгорялата сграда с мазето под нея. Слязох по стълбите и минах по дългия коридор към влажната стая. Трапис все още беше там, бос и облечен в същата дрипава роба, докато се грижеше за изгубените деца в хладния мрак под улиците на града.

Той ме позна. Не по начина, по който го правеха останалите хора — не като многообещаващия герой от историите. Той ме помнеше като оцапаното, гладуващо момче, което една зимна нощ се бе строполило по стълбите му обляно в сълзи и изгарящо от треска. Можете да сте сигурни, че точно затова го обичах още повече.

Дадох му толкова пари, колкото прие да вземе — пет таланта. Опитах се да му дам повече, но той отказа. Каза ми, че ако започне да харчи много пари, ще привлече вниманието на когото не трябва. Добави, че той и неговите деца са в най-голяма безопасност само когато никой не ги забелязва.

Преклоних се пред мъдростта му и през останалата част от деня му помагах. Изпомпих вода и взех хляб. Набързо прегледах децата, отидох до аптеката и донесох няколко неща, които можеха да им помогнат.

Накрая се погрижих за самия Трапис, поне дотолкова, доколкото той ми позволи. Натрих измъчените му, подути крака с камфор и майчин лист. След това му подарих добре прилепващи чорапи и чифт хубави обувки, та да не му се налага вече да ходи бос във влажното мазе.

Когато следобедът премина във вечер, в мазето започнаха да пристигат дрипави деца. Идваха за малко храна или защото бяха наранени, или пък защото се надяваха да намерят безопасно място, където да преспят. Всички те ми хвърляха подозрителни погледи. Дрехите ми бяха нови и чисти. Мястото ми не беше тук. Не бях добре дошъл.

Ако останех повече, щях да създавам проблеми. Най-малкото, присъствието ми щеше дотолкова да притесни някои от гладуващите деца, че те нямаше да останат за през нощта. Затова се сбогувах с Трапис и си тръгнах. Понякога да си тръгнеш е единственото нещо, което можеш да направиш.

Тъй като имах няколко часа, преди кръчмите да започнат да се пълнят, купих един лист бяла хартия за писане и подходящ плик от дебел пергамент. Бяха изключително изискани — много по-хубави от всичко, което бях притежавал някога преди.

После намерих едно тихо кафене, поръчах си горещ шоколад и чаша вода. Сложих листа върху масата и извадих перо и мастило от шаеда си. След това написах с елегантен, плавен почерк:

Не написах никакво име отдолу, сложих само един-единствен инициал, който можеше да е натруфено Р или може би разкривено Д.

След това топнах пръст в чашата си с вода и оставих няколко капки да паднат върху страницата. Те размекнаха хартията и леко размазаха мастилото, преди да ги попия. Доста приличаха на следи от сълзи.

Оставих една последна капка да падне върху инициала, който бях написал. Сега буквата вече можеше да бъде оприличена на В, Б или З. Може би дори и на К. В действителност можеше да е коя да е буква.

Сгънах внимателно листа, сетне отидох до една от лампите на стената и разтопих голямо парче восък за запечатване на свивката. Върху външната страна на плика написах:

Платих напитката си и се отправих към площада на търговците на говеда. Когато бях само на няколко пресечки от него, свалих шаеда и го прибрах в пътната торба. След това пуснах писмото на улицата и стъпих върху него, като малко провлякох крак върху му, преди да го вдигна отново и да го изтупам.

Почти бях стигнал площада, когато забелязах последното нещо, което ми беше нужно.

— Хей, ти — обърнах се аз към един възрастен мустакат мъж, който се беше облегнал на близката сграда. — Ще ти дам половин пени, ако ми заемеш шапката си.

Старецът свали изцапаната шапка от главата си и я погледна. Главата му беше много плешива и бледа. Той леко присви очи под слънчевата светлина на късния следобед.

— Моята шапка? — с дрезгав глас попита той. — Можеш да я получиш за едно цяло пени заедно с благословията ми. — Той ми се ухили с надежда и протегна тънката си трепереща ръка.

Дадох му едно пени.

— Би ли подържал това за момент? — Подадох му плика и нахлупих с две ръце старата безформена шапка до ушите си.

Използвах прозореца на близкия магазин, за да се уверя, че нито един кичур от червената ми коса не се подава навън.

— Отива ти — увери ме старецът и се закашля с влажна кашлица.

Взех си обратно писмото и огледах мръсните отпечатъци, които той беше оставил.

Оттам до площада на търговците на говеда беше съвсем близо. Прегърбих се леко и присвих очи, докато вървях сред тълпата наоколо. След няколко минути слухът ми долови ясно различим южен винтишки акцент и аз се приближих до няколко мъже, които товареха чували от зебло в една каруца.

— Ехей — казах аз със същия акцент, — вие, хора, да не сте тръгнали към Имре?

Един от мъжете метна в каруцата чувала, който носеше, приближи се и изтупа прахта от ръцете си.

— Ще минем оттам — отвърна той. — Да не си търсиш превоз?

Поклатих глава и извадих писмото от пътната си торба.

— Имам едно писмо за там. Щех и сам да го отнеса, но корабът ми отплава утре. Купих го от един моряк в Ганери за цял кватер бит — обясних аз. — Той самият го е получил от некво моме за един бит. — Смигнах му. — Чух, че много бързала да му го даде.

— Дал си един кватер бит? — рече мъжът и невярващо поклати глава. — Ти си голем мошеник. Никой нема да даде толкоз пари за некво писмо.

— Ей! — вдигнах пръст аз. — Чай да видиш за кой е първо.

Вдигнах писмото, за да го види.

Той присви очи.

— Джакис? — бавно прочете той и по лицето му стана ясно, че името му е познато. — Т’ва да не е момчето на барон Джакис?

— Първородният — кимнах самодоволно аз. — Толкоз богато момче сигур ще плати доста пари за писмо от своята дама. Мисля, че ще даде цял нобъл.

Мъжът погледна писмото.

— Може и тъй да е — предпазливо се съгласи той. — Ама виж — на него не пише нищо друго освен „Университета“. Бил съм там. Местото не е малко.

— Момчето на барон Джакис едва ли спи в некоя колиба — ядосано отвърнах аз. — Питай некой кое е най-хубавото място — там ще го намериш.

Мъжът кимна сякаш на себе си и ръката му несъзнателно посегна към кесията.

— Предполагам, че мога да го взема от тебе — неохотно каза той, — но само срещу един кватер бит. И без това рискът ще е само за мене.

— Имай сърце бе, човек! — направих жалък опит да протестирам аз. — Пренесъл съм го на хиляда и триста километра! Това да не е малко!

— Добре — примири се той и извади пари от кесията си. — Тогава ще ти дам три бита.

— Ще взема половин раунд — недоволно промърморих аз.

— Ще вземеш три бита — заяви мъжът и протегна мърлявата си длан.

Подадох му писмото.

— Да не забравиш да му кажеш, че е от неговата благородна дама — напомних му аз, докато се обръщах да си вървя. — Богаташки дрънканици. Казвам ти, вземи к’вото можеш от него.

Напуснах площада, след което се изправих и свалих шапката. Извадих шаеда си от пътната торба и го метнах с лекота върху раменете си. Започнах да си подсвирквам и когато стигнах до плешивия стар просяк, му върнах шапката и му дадох още три бита.

Когато за първи път чух историите, които хората разказваха за мен в Университета, очаквах, че те бързо ще бъдат забравени. Мислех, че интересът към тях ще пламне изведнъж и после също толкова бързо ще угасне като пламък, който е останал без подпалки.

Но не стана така. Разказите за това как Квоте спасил момичетата и се озовал в леглото на Фелуриан представляваха смесица от късчета истина и смешните лъжи, които бях подхвърлил, за да подобря репутацията си. Имаше предостатъчно материал, затова историите се разпространяваха като горски пожар при силен вятър.

Да си призная, не знаех дали трябва да съм развеселен или обезпокоен. Когато отидех в Имре, хората ме сочеха и шепнеха помежду си. Известността ми стана толкова голяма, че в един момент вече беше невъзможно да премина незабелязан от другата страна на реката и да подслушвам историите, които хората си разказваха.

От друга страна, Тарбеан беше на шейсет и пет километра разстояние.

След като оставих площада на търговците на говеда зад гърба си, се върнах в стаята, която бях наел в една от по-хубавите части на града. В този район вятърът от океана разнасяше вонята и прахта и оставяше усещането, че въздухът е чист и прозрачен. Поисках да ми донесат вода, за да се изкъпя, и в пристъп на щедро разточителство, което би смаяло и мен самия само преди няколко години, платих три пенита на портиера, за да отнесе дрехите ми в най-близката сийлдишка перачница.

След това отново чист и приятно ухаещ слязох в общото помещение.

Внимателно бях подбрал странноприемницата. Не беше скъпа, но не беше и долнопробна. Общата стая беше с нисък таван и уютна. Странноприемницата се намираше на кръстопътя на два от най-натоварените пътища на Тарбеан и в нея можеше да се видят сийлдишки търговци, рамо до рамо с илишки моряци и винтишки каруцари. Мястото беше идеално, за да чуеш всякакви истории.

Не след дълго се бях притаил в края на бара и слушах как съм убил черния звяр на Требон. Бях смаян. Наистина бях убил един дракус, който вилнееше в Требон, но когато Нина дойде да ме посети, тя не знаеше името ми. Нарастващата ми репутация някак бе стигнала до град Требон и беше повлякла и тази история по пътя си.

Там, на бара, научих много неща. Очевидно притежавах кехлибарен пръстен, който принуждава демоните да ми се подчиняват. Можех да пия цяла нощ и така и да не се напия. Отварях врати само като ги докоснех с ръка, и имах наметало, изтъкано от паяжини и сенки.

Тогава за пръв път чух някой да ме нарича Квоте Арканиста. Очевидно името не беше ново. Групата мъже, които слушаха историята, просто кимнаха, когато го чуха.

Научих, че знам дума, която спира стрелите направо във въздуха.

Квоте Арканиста кървял само ако ножът, който го е порязал, е направен от необработено, незакалено желязо.

Младият чиновник се стремеше да увеличи напрежението за драматичния финал на историята и аз бях истински любопитен как ще спра демоничния звяр, след като пръстенът ми е строшен на парчета, а наметалото ми от сенки — почти изгоряло. Но точно когато се готвех да вляза в църквата на Требон, разбивайки вратата с магическа дума и едно-едничко духване в дланта си, вратата на странноприемницата се отвори широко и стресна всички, когато се удари силно в стената.

На прага стоеше млада двойка. Жената беше красива, с тъмна коса и тъмни очи. Мъжът беше богато облечен. Лицето му беше бледо и стреснато.

— Не знам какво се случи! — извика той, докато се оглеждаше трескаво наоколо. — Просто се разхождахме и изведнъж тя спря да диша!

Бях до нея, преди някой в стаята още да е успял да се изправи. Жената почти беше паднала върху една празна пейка, а придружителят й се бе надвесил над нея. Едната й ръка беше притисната към гърдите й, а другата немощно отблъскваше мъжа. Той не й обърна внимание и продължи да се приближава към нея. Тя продължи да се дърпа встрани от него, докато накрая не се озова на ръба на пейката.

Блъснах го грубо встрани.

— Мисля, че в момента не иска да се приближаваш до нея.

— Кой си ти? — попита той с изтънял глас. — Лекар ли си? Кой е този мъж? Някой веднага да повика лекар! — Той се опита да ме изблъска с лакът.

— Ти! — Посочих един едър моряк, седнал на близката маса. — Хвани този мъж и го отведи там!

Гласът ми изсвистя като камшик и морякът скочи на крака, сграбчи младия благородник за врата и набързо го извлече.

Обърнах се отново към жената и наблюдавах как съвършените й устни се отварят. Тя се напрегна и едва успя мъчително да си поеме дъх. Очите й бяха обезумели и влажни от страх. Приближих се до нея и заговорих възможно най-меко.

— Ще се оправиш. Всичко е наред — уверих я аз. — Трябва да погледнеш в очите ми.

Очите й се втренчиха в моите, след това се разшириха удивено, когато ме позна.

— Имам нужда да дишаш заради мен сега — сложих ръка върху гърдите й, които мъчително се напрягаха.

Кожата й беше поруменяла и гореща. Сърцето й трептеше като на уплашена птица. Сложих другата си ръка върху лицето й. Погледнах дълбоко в очите й. Те бяха като тъмни езера.

Наведох се още по-близо, за да я целуна. Тя миришеше на цветовете на селас, на зелена трева и на прах от пътя. Почувствах я как се напряга, за да диша. Заслушах се. Затворих очи. Усетих как едно име ми нашепва.

Изрекох го тихо, но достатъчно близо до нея, за да докосне дъхът ми устните й. Изрекох го тихо, но достатъчно силно, за да се заплете звукът от него в косата й. Изрекох го твърдо и непоколебимо, мрачно и сладостно.

Чу се звукът на поет дъх. Отворих очи. Стаята беше толкова тиха, че успях да чуя кадифения прилив на втория й отчаян дъх. Отпуснах се.

Тя сложи ръката си върху моята и върху гръдта си, където се намираше сърцето й.

— Имам нужда да дишаш заради мен сега — повтори тя. — Това са седем думи.

— Така е — съгласих се аз.

— Моят герой — каза Дена и бавно и с усмивка си пое въздух.

— Беше много странно — чух морякът да казва в другия край на стаята. — Имаше нещо в гласа му. Кълна се в цялата сол в тялото ми, че се почувствах като кукла на конци.

Слушах с половин ухо. Предположих, че морякът просто е свикнал да скача, когато му се нареди с достатъчно авторитетен глас.

Но нямаше нужда да му казвам това. Представлението ми с Дена, комбинирано с яркия цвят на косата ми и тъмното наметало, веднага му беше подсказало, че съм Квоте. Така че каквото и да кажех, щяха да решат, че това е магия. Нямах нищо против. Онова, което бях направил тази вечер, заслужаваше да бъде описано в една-две истории.

Тъй като бяха разбрали кой съм, хората ни наблюдаваха, но не се приближаваха много. Благородникът на Дена си беше тръгнал, преди да се сетим да го потърсим, така че двамата с нея се наслаждавахме на относително уединение в нашия ъгъл на общото помещение.

— Трябваше да се сетя, че ще те срещна тук — рече тя. — Винаги си там, където най-малко очаквам да те открия. Да не би най-сетне да си напуснал Университета?

— Измъкнах се за няколко дни — поклатих глава аз.

— Ще се връщаш ли обратно скоро?

— Всъщност утре. Наел съм карета.

— Искаш ли малко компания? — усмихна се тя.

— Трябва да знаеш отговора на този въпрос — хвърлих й прям поглед аз.

Дена се изчерви леко и извърна поглед.

— Предполагам, че е така.

Когато сведе поглед, косата й се спусна от раменете й и падна около лицето й. Ухаеше хубаво на топлина, на слънчева светлина и на сайдер.

— Косата ти — казах аз, — прекрасна е.

За моя изненада при тези думи тя се изчерви още повече и поклати глава, без да вдигне поглед към мен.

— Дотук ли стигнахме след цялото това време? — попита тя и ме стрелна с поглед. — До ласкателство?

На свой ред бях смутен и запелтечих:

— Аз… Аз не бих… Искам да кажа, че бих…

Поех си дъх, преди да се протегна и леко да докосна тънката, сложна плитка, полускрита в косата й.

— Плитката ти — поясних аз. — Тя сякаш казва прекрасна.

Устните й се оформиха в изящно „О“ на изненада и едната й ръка стеснително докосна косата й.

— Можеш да го прочетеш? — невярващо и с леко ужасено изражение попита тя. — Милостиви Техлу! Има ли нещо, което да не знаеш?

— Уча илишки — обясних аз. — Или поне се опитвам да го нравя. Има шест кичура вместо четири, но е почти като възел за разказване на истории, нали?

— Почти? — повтори тя. — Много повече е от почти. — Пръстите й дърпаха синия конец в края на плитката й. — В днешно време дори илишците рядко знаят илишки — очевидно раздразнена промърмори тя.

— Не ме бива особено — оправдах се аз. — Просто знам няколко думи.

— Даже онези, които говорят този език, не си правят труда да учат възлите. — Тя ми хвърли кос, ядосан поглед. — И би трябвало да ги четеш с пръстите си, а не като ги гледаш.

— Трябваше да го уча най-вече от илюстрациите в книгите — оправдах се аз.

Дена най-сетне развърза синия конец и започна да разплита плитката, като чевръстите й пръсти приглаждаха кичурите обратно в косата й.

— Не трябваше да го правиш — укорих я аз. — Преди ми харесваше повече.

— Точно за това става дума, нали? — Тя вдигна поглед към мен, вирна гордо брадичка и разтръска косата си. — Ето. Сега какво мислиш?

— Мисля, че се страхувам да ти правя повече комплименти — признах аз, без да съм съвсем сигурен какво точно съм направил не както трябва.

Държанието й леко се смекчи и раздразнението й се стопи.

— Просто е смущаващо. Никога не съм очаквала, че някой ще успее да го прочете. Как би се почувствал, ако някой видеше, че носиш знак, който гласи „аз съм смел и красив“?

Настъпи мълчание. Преди то да е продължило твърде дълго, аз казах:

— Да не би да те задържам от някаква неотложна работа?

— Само ескуайър Страхота. — Тя направи небрежен жест по адрес на придружителя й, който си бе тръгнал.

— Беше доста неотложен, нали? — попитах аз с полуусмивка и повдигнах вежди.

— Всички мъже са неотложни по един или друг начин — отвърна тя с подигравателна сериозност.

— Значи продължават да се придържат към онази своя книга?

Изражението на Дена стана печално и тя въздъхна.

— Надявах се, че с възрастта престават да обръщат толкова внимание на книгата. Вместо това открих, че едва обърнали са страницата. — Тя вдигна ръка и показа два пръстена. — Сега вместо рози ми дават злато и щом го направят самоуверено, очакват да бъдат богато възнаградени.

— Поне те отегчават мъже, които са заможни — успокоих я аз.

— На кой му е притрябвал мъж посредствен? — изтъкна тя. — Няма особено значение дали богатството му е голямо или малко.

Сложих нежно ръка върху нейната.

— Трябва да простиш на тез мъже с безчестни мисли. Тез мъже, бедни и богати, щом видят, че не могат да те имат, опитват се да купят нещо, що не се продава.

— Молба за милост за враговете! — Дена изръкопляска възхитено.

— Просто отбелязвам, че ти самата също правиш подаръци — казах аз, — както аз самият знам добре.

Очите й се втвърдиха и тя поклати глава.

— Има голяма разлика между подарък, даден от сърце, и такъв, който да те обвърже с някой мъж.

— В това има истина — признах аз. — Златото е също толкова подходящо за верига, колкото и желязото. И все пак човек едва ли може да обвини мъжете, които се опитват да украсят снагата ти.

— Едва ли — рече тя с усмивка, която беше едновременно кисела и уморена. — Много от техните предложения искат по-скоро да ме съблекат. — Тя ме погледна. — А ти? Искаш да ме украсиш или да ме съблечеш?

— Мислил съм за това — признах аз и тайно се усмихнах, защото знаех, че нейният пръстен е прибран на безопасно място в стаята ми в „При Анкер“.

Огледах я демонстративно.

— И двете имат своите предимства, но златото не е за теб. Твърде ярка си, за да се нуждаеш от допълнителен блясък.

Дена хвана ръката ми и я стисна с нежна усмивка.

— О, мой Квоте, липсваше ми. Донякъде причината да дойда в този край на света бе, че се надявах да те намеря. — Тя се изправи и протегна ръка към мен. — Хайде, отведи ме далеч от всичко това.