Страхът на мъдреца (Част II)

105. Антракт — сладост

Квоте махна на Летописеца да спре да пише.

— Добре ли си, Баст? — Той погледна загрижено ученика си. — Изглеждаш така, сякаш си глътнал буца желязо.

Баст наистина не изглеждаше добре. Лицето му беше бледо, почти восъчнобяло. Обикновено веселото му изражение бе заменено от ужас.

— Реши — каза той с глас, сух като есенните листа, — никога не си ми казвал, че си говорил с Ктаех.

— Много неща не съм ти казвал, Баст — пренебрежително отвърна съдържателят. — Точно затова намираш за толкова увлекателни мръсните подробности от моя живот.

Баст се усмихна немощно и раменете му се отпуснаха облекчено.

— Значи не си го направил наистина? Искам да кажа, че не си говорил с него, нали? Просто си добавил това, за да стане историята ти малко по-колоритна?

— Моля те, Баст — рече Квоте, видимо обиден. — Историята ми е достатъчно колоритна и без да добавям нещо към нея.

— Не ме лъжи! — внезапно изкрещя помощникът, като почти стана от стола си. — Не ме лъжи за това! Да не си посмял! — Той удари с ръка по масата, събори халбата си и мастилницата на Летописеца се плъзна по повърхността.

Бърз като светкавица, писарят грабна изписаната до половина страница и отблъсна с крак стола си от масата, за да спаси листа от внезапно разлетелите се пръски мастило и бира.

Баст се наведе напред с вбесено лице и насочи пръст към съдържателя.

— Не ме интересува какви други лайна се опитваш да превърнеш в злато тук! Но недей да лъжеш за това, Реши! Не и мен!

Квоте посочи листа хартия, който седналият на друго място Летописец държеше в ръцете си.

— Баст — рече той, — това е моят шанс да разкажа честно цялата история на моя живот. Всичко е…

— Млъкни! — Помощникът затвори очи и удари по масата като капризно дете. — Млъкни! МЛЪКНИ! — Той посочи Летописеца. — Хич не ми пука какво ще кажеш на него, Реши. Той ще напише каквото му кажеш или ще му изям сърцето насред пазарния площад! — Отново размаха гневно пръст към съдържателя. — Но на мен ще кажеш истината и ще ми я кажеш веднага!

Квоте вдигна поглед към ученика си и веселото изражение на лицето му внезапно изчезна.

— Баст, и двамата знаем, че понякога обичам да поукрасявам нещата. Но тази история е различна. Това е моят шанс истината да бъде записана такава, каквато е. Това е истината зад историите.

Тъмнокосият младеж се прегърби на стола си и закри очите си с ръка.

Квоте го погледна със загрижено лице.

— Добре ли си?

Помощникът му поклати глава, като продължаваше да крие очите си.

— Баст — меко каза съдържателят, — ръката ти кърви. — Той изчака доста време, преди да попита: — Какво има?

— Точно това е! — избухна с висок и истеричен глас младежът и разпери широко ръце. — Мисля, че най-накрая разбирам за какво става дума!

Той се разсмя, но смехът му беше твърде гръмогласен и пресилен и накрая заглъхна в някакво подобие на ридание. Вдигна поглед към гредите на тавана в общото помещение. Очите му искряха и той примигна, сякаш за да спре сълзите, напиращи в тях.

Квоте се наведе напред и сложи ръка върху рамото на младия мъж.

— Баст, моля те…

— Просто ти знаеш толкова много неща — прекъсна го помощникът. — Знаеш неща, които не би трябвало да са ти известни. Знаеш за беренталта. Знаеш за белите сестри и за усмихнатия път. Как може да не си знаел за Ктаех? Той… Той е чудовище.

— За бога, Баст! Това ли е всичко? Целият се изпотих. — Квоте видимо се успокои. — Сблъсквал съм се с неща, далеч по-лоши от…

— Няма нищо по-лошо от Ктаех! — изкрещя младежът и отново удари по масата със свития си юмрук.

Този път се чу пукане и една от дебелите дъски се огъна и се сцепи.

— Реши, млъкни и слушай! Наистина ме слушай! — Баст сведе поглед за момент, като внимателно подбираше думите си. — Знаеш ли кои са ситите?

— Те са фракция на фае — сви рамене Квоте, — могъщи, с добри намерения…

— Щом използваш думите „добри намерения“, значи не ги разбираш — размаха ръце помощникът. — Но ако може да се каже, че някои фае работят в името на доброто, това са те. Тяхното най-старо и важно задължение е да не позволяват на никого да се доближава до Ктаех. На никого.

— Не видях никакви пазачи — рече съдържателят с такъв тон, сякаш успокояваше плашливо животно.

Баст прокара ръце през косата си и я разроши.

— За цялата сол, която е в мен, не бих могъл да отгатна как си се промъкнал покрай тях, Реши. Ако някой успее да се доближи до Ктаех, ситите го убиват. Правят го от осемстотин метра разстояние с дългите си рогови лъкове. След това оставят тялото да изгние. Ако някой гарван кацне на тялото, прострелват и него.

Летописеца леко се прокашля и след това попита:

— Ако онова, което казваш, е вярно, защо някой би отишъл при Ктаех?

За момент изглеждаше, че младежът се кани да му се нахвърли, но вместо това той само въздъхна горчиво.

— Което си е право, моят народ не е известен с взимането на правилни решения — призна той. — Всяко момиче и момче във Фае знае какво представлява Ктаех, но въпреки това винаги има някой, който е готов да го потърси. Ходят при него, за да получат отговори или за да зърнат нещо от бъдещето. Или пък се надяват да отмъкнат някое цвете.

— Цвете ли? — учуди се Квоте.

Баст отново го погледна изненадано.

— Не си ли чувал за рина? — Когато на лицето на съдържателя не се появи никакво разбиране, помощникът поклати обезсърчено глава. — Цветята са панацея, Реши. Те могат да излекуват всяка болест, да премахнат всяка отрова и да заздравят всяка рана.

При тези думи Квоте повдигна вежди.

— А — рече той и сведе поглед към подпрените си върху масата ръце. — Разбирам. Сега ми е ясно защо хората са привлечени от Ктаех, макар да знаят, че трябва да стоят далеч от него. — Съдържателят вдигна поглед. — Трябва да призная, че не разбирам какъв е проблемът — каза той извинително. — Виждал съм чудовища, Баст. Едва ли може да се каже, че Ктаех е такова.

— Може би използвах погрешна дума, Реши — призна Баст. — Но не мога да се сетя за по-подходяща. Ако имаше дума, която да означава „отровен“, „омразен“ и „заразен“, щях да употребя нея. — Той си пое дълбоко дъх и се приведе напред на стола си. — Реши, Ктаех може да вижда в бъдещето. Не по някакъв неясен, пророчески начин. Той вижда цялото бъдеще. Вижда го съвършено ясно — всичко, което е възможно да се случи, всички безкрайни разклонения на настоящия момент.

— Наистина ли може да го направи? — повдигна вежди Квоте.

— Може — сериозно отвърна младежът. — И освен това е напълно и съвършено злонамерен. В повечето случаи това не е проблем, защото не може да напусне дървото. Но когато някой дойде при него…

Очите на съдържателя се зареяха в далечината и той кимна сякаш на себе си.

— Ако познава толкова добре бъдещето — бавно каза той, — то тогава трябва да е наясно как точно ще реагира съответният човек на всяка негова дума.

— Освен това е зъл, Реши — кимна Баст.

— Това означава, че всеки, който е повлиян от Ктаех — замислено продължи Квоте, — ще бъде като стрела, изстреляна към бъдещето.

— Стрелата удря само един човек, Реши. — Тъмните очи на помощника бяха празни и изпълнени с безнадеждност. — Всеки, повлиян от Ктаех, е като кораб с чума, доплувал до някое пристанище. — Той посочи изписания до половина лист, който Летописеца държеше в скута си. — Ако ситите знаят за съществуването му, няма да пестят усилия, за да го унищожат. Те биха убили дори и нас, защото сме чули какво е казал Ктаех.

— Защото всичко, което е пренесло влиянието на Ктаех далеч от дървото… — промълви съдържателят и сведе поглед към ръцете си.

Той дълго седя мълчаливо и накрая кимна замислено.

— И така, млад мъж, който търси щастието си, отива при Ктаех и взима цвете. Кралската дъщеря е смъртно болна и той й отнася цветето, за да я излекува. Двамата се влюбват, въпреки че тя е сгодена за принца на съседното кралство…

Баст гледаше втренчено и безизразно Квоте, докато той говореше.

— В една лунна вечер те опитват дръзко бягство — продължи съдържателят, — но той пада от покрива и двамата са заловени. Омъжват принцесата против волята й тя промушва принца с нож по време на първата им брачна нощ. Принцът умира. Започва гражданска война. Нивите са изгорени. Следват глад и чума…

— Това е историята на войната на Фастингсуей — едва доловимо каза помощникът.

Квоте кимна.

— Това е една от историите, разказани ми от Фелуриан. Едва сега разбрах частта за цветето. Тя не спомена за Ктаех.

— Не би го направила, Реши. Смята се за лош късмет. — Баст поклати глава. — Не, не лош късмет. Това е все едно да изплюеш отрова в нечие ухо. Просто така не се прави.

Летописеца възвърна част от хладнокръвието си и отново придърпа стола си към масата, като продължаваше да държи внимателно листа. Намръщено погледна масата, която беше пукната и изцапана с бира и мастило.

— Изглежда, че това създание има доста сериозна репутация — рече той. — Но ми е трудно да повярвам, че е чак толкова опасно…

Помощникът погледна невярващо Летописеца.

— Желязо и жлъчка! — тихо каза той. — Да не мислиш, че съм малко дете? Смяташ, че не мога да направя разлика между история, разказвана край лагерния огън, и истината?

— Не това исках да… — Летописеца направи успокояващ жест.

Без да отмества очи от писаря, Баст положи окървавената си длан върху масата. Дървото изстена и счупените трески пропукаха и се наместиха. Помощникът вдигна ръка и рязко я стовари върху масата, а тъмните локвички мастило и бира внезапно се извиха във формата на катраненочерен гарван, който излетя и обиколи общата стая веднъж.

Баст го хвана с ръце и небрежно разкъса птицата на две парчета, които хвърли във въздуха, където те избухнаха в големи кървавочервени пламъци.

Това се случи за един миг.

— Всичко, което знаеш за Фае, може да бъде събрано в един напръстник — каза помощникът с равен глас и погледна писаря напълно безизразно. — Как се осмеляваш да се съмняваш в мен? Нямаш никаква представа кой съм аз.

Летописеца седеше напълно неподвижен, но не извърна поглед.

— Кълна се в езика и в зъбите си! — отривисто възкликна Баст. — Кълна се във вратите от камък! Казвам ти го три хиляди пъти — в моя свят няма нищо по-опасно от Ктаех.

— Няма нужда от това, Баст — меко каза Квоте. — Вярвам ти.

Младежът се обърна да погледне съдържателя и се отпусна нещастно на стола.

— Иска ми се да не беше така, Реши.

— Значи, след като някой срещне Ктаех, всички негови избори ще са погрешни? — кисело се усмихна Квоте.

Ученикът му поклати глава с пребледняло и изопнато лице.

— Не погрешни, Реши, а катастрофални. — Той поклати глава, а лицето му беше бледо и изопнато. — Якс говорил с Ктаех, преди да открадне луната, и това е предизвикало война на сътворяването. Ланре говорил с Ктаех, преди да организира предателството на Мир Тариниел. Създаването на безименните. На скаендините. Създаването на всички тях може да бъде проследено до Ктаех.

Лицето на съдържателя стана безизразно.

— Е, това определено ме поставя в интересна компания, нали? — сухо отбеляза той.

— Не е само това, Реши — додаде Баст. — Ако в старите пиеси дървото на Ктаех се вижда отзад в декора, можеш да си сигурен, че ще гледаш някоя от най-лошите трагедии. Слагат го там, за да знае публиката какво да очаква. За да са наясно, че накрая всичко ужасно ще се обърка.

Квоте изгледа продължително ученика си.

— О, Баст — тихо му каза той с мека и тъжна усмивка. — Знам каква история разказвам. Тя не е комедия.

Помощникът вдигна поглед към него. Очите му бяха празни и изпълнени с безнадеждност.

— Но, Реши… — Устните му беззвучно помръднаха, опитвайки се да намерят подходящите думи, но така и не успяха.

Червенокосият съдържател посочи празното общо помещение.

— Това е краят на историята, Баст. Всички знаем това. — Гласът на Квоте беше делови и толкова небрежен, сякаш говореше за вчерашното време. — Водих интересен живот и в тези спомени има известна сладост. Но… — той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна — … но те не са смела, романтична история. Не са и измислица, в която героите се връщат от света на мъртвите. Не е вдъхновяваща, епическа история, чиято цел е да накара кръвта да кипне. Не. Всички ние знаем каква история е тази.

За момент изглеждаше, че той ще продължи, но вместо това погледът му разсеяно започна да оглежда общата стая. Лицето му беше спокойно, без следа от гняв или горчивина.

Баст стрелна с очи Летописеца, но този път в погледа му нямаше огън. Нямаше гняв. Нямаше ярост или заповед. Очите му бяха отчаяни и умоляващи.

— Историята не е свършила, щом още си тук — отбеляза писарят. — И не е трагедия, щом все още си жив.

При тези думи Баст нетърпеливо кимна и погледна отново към Квоте.

Той на свой ред изгледа двамата продължително и накрая се засмя с тих и гърлен звук.

— Ох — нежно рече той, — и двамата сте толкова млади.