Страхът на мъдреца (Част II)

100. Шаед

Вероятно трябва да обясня някои от особеностите на Фае.

На пръв поглед горската поляна на Фелуриан не изглеждаше особено странна. Тя до голяма степен приличаше на древна, недокосната част от гората. Ако не бяха непознатите звезди над нея, можеше да заподозра, че се намирам в изолиран участък на Елд.

Но имаше някои разлики. Откакто се бях разделил с другарите си наемници, вероятно бях спал около дузина пъти. Въпреки това небето над шатрата на Фелуриан през цялото време беше с тъмнопурпурния цвят на летния здрач и не показваше никакви признаци за промяна.

Имах съвсем бегла представа колко дълго съм във Фае. И което беше по-важното — нямах представа колко време е минало в света на смъртните. Историите са пълни с разкази за момчета, които са заспали в кръговете на вълшебния свят и след това са се събудили старци. Млади момичета пък се изгубвали в гората и се връщали години по-късно, без изобщо да са остарели, като твърдели, че са минали само няколко минути.

Съдейки по онова, което бях чувал, всеки път, когато спях в прегръдките на Фелуриан, в света на смъртните навярно минаваха години. Можеше да се върна и да открия, че е минал един век или че не е минало никакво време.

Постарах се да не мисля за това. Само глупакът се безпокои за неща, които са извън неговия контрол.

Другата разлика в страната на фае е далеч по-неуловима и трудна за описване…

В Медика бях прекарал доста време край пациенти в безсъзнание. Споменавам това, за да обърна внимание върху нещо — има голяма разлика между това да бъдеш в стая, която е празна, и такава, в която някой спи. Спящият човек е присъствие в стаята. Той знае, че ти си там, макар да го съзнава съвсем смътно.

Така беше и във Фае. Усещането беше толкова странно и неуловимо, че дълго време не го забелязвах. А щом го осъзнах, ми отне много по-дълго, за да разбера каква точно е тази разлика.

Имах усещането, че от празна стая съм се преместил в такава, в която някой спи. Само дето, разбира се, в нея нямаше никой. Сякаш всичко наоколо бе потънало в дълбок сън — дърветата, камъните, буйният поток, който се разширяваше и се превръщаше във вира на Фелуриан. Всички тези неща изглеждаха по-солидни и присъствието им се усещаше по-осезаемо, отколкото бях свикнал — сякаш и те самите до известна степен долавяха присъствието ми.

Мисълта, че накрая ще напусна Фае жив и несломен, бе непозната за Фелуриан и виждах, че това я безпокои. Често, когато разговаряхме за нещо съвсем различно, тя сменяше темата и ме караше да обещая, да обещая със сигурност, че ще се върна при нея.

Успокоявах я, доколкото можех, но човек не може да повтаря до безкрайност едно и също нещо. След навярно трийсет такива повторения не издържах и казах:

— Ще направя всичко възможно да се опазя жив, за да се върна при теб.

Видях как лицето й се промени и в началото стана загрижено, после мрачно, а накрая замислено. За момент се обезпокоих, че в крайна сметка е решила да ме задържи като свой домашен любимец от света на смъртните и започнах да се ядосвам, че не избягах от Фае, когато имах тази възможност…

Но преди да успея да се разтревожа истински, Фелуриан наклони глава на една страна и сякаш реши да смени темата.

— сладкият ми пламък иска ли палто или плащ?

— Имам си — отвърнах аз и посочих към личните си вещи, които лежаха разпилени в дъното на шатрата.

Едва тогава забелязах, че опърпаното наметало на стария калайджия не е там. Видях дрехите си, ботушите и пътната торба — все така издута от кутията на маера. Но плащът и мечът ми бяха изчезнали. Фактът, че не бях забелязал липсата им, беше разбираем, тъй като не си бях направил труда да се обличам, откакто за пръв път се събудих до Фелуриан.

Тя ме изгледа продължително и сериозно. Очите й обходиха коляното ми, долната и горната част на ръцете. Едва когато ме хвана за рамото и ме накара да се обърна, така че да ми огледа гърба, разбрах, че разглежда белезите.

Фелуриан хвана ръката ми и проследи бледата линия, която стигаше до лакътя.

— не се пазиш достатъчно, мой Квоте.

Почувствах се леко обиден, най-вече защото в думите й имаше немалка истина.

— Справям се доста добре — сковано отвърнах аз, — като се има предвид в какви неприятности се забърквам.

Фелуриан обърна ръката ми и внимателно огледа дланта и пръстите ми.

— не си боец — каза тя замислено сякаш на себе си — и все пак цялото ти тяло е нахапано от желязо. ти си сладка птица, която не може да лети. нямаш лък, нож и верига.

Ръката й се придвижи към крака ми и замислено се плъзна по мазолите и белезите от годините, прекарани в Тарбеан.

— доста ходиш пеша. намери ме посред нощ в дебрите на гората. имаш дълбоко познание. смел си. млад си и неприятностите сами те намират.

Тя вдигна поглед към мен със сериозно лице.

— моят поет иска ли шаед?

— Какво?

Тя замълча, сякаш обмисляше как да отговори.

— сянка.

— Вече си имам — усмихнах се аз.

След това се огледах, за да се уверя, че наистина съм във Фае.

Фелуриан се намръщи и поклати глава на неразбирането ми.

— на някой друг бих дала щит, който да го пази от зло, бих изплела с магия ножница за меча му или бих му изработила корона, така че хората да го гледат с обожание. — Тя тържествено поклати глава. — но не и за теб. ти си онзи, който върви в нощта, който следва луната. ти трябва да се пазиш от желязо, от студ и от злоба. трябва да си тих. трябва да си лек. трябва да се движиш тихо в нощта. трябва да си бърз и да не се страхуваш. — Кимна сякаш на себе си. — това означава, че трябва да ти направя шаед.

Изправи се и се запъти към гората.

— ела — повика ме тя.

Беше ми нужно известно време, за да свикна с начина, по който Фелуриан искаше нещо от мен. Открих, че освен ако не се насилех да се съпротивлявам, механично правех онова, което тя иска от мен.

Причината не беше в това, че говореше с властен тон. Гласът й беше твърде тих и равен, за да е заповеднически. Тя не изискваше, нито пък ме придумваше. Говореше делово. Сякаш не можеше да си представи, че е възможно някой да не иска да изпълни точно онова, което тя желае.

Затова, когато ми каза да я последвам, аз подскочих като кукла, на която са дръпнали конците. Закрачих до нея гол като охлюв, дълбоко в сенчестия сумрак на древната гора.

За малко да се затичам обратно да си взема дрехите, после реших да последвам съвета, който баща ми ми бе дал като дете. „Всеки яде различна част от прасето — казваше той. — Ако искаш да те приемат, трябва да правиш като хората около теб.“ Разни места — разни обичаи.

И така, аз крачех до нея гол и неподготвен за онова, което ме очакваше. Фелуриан вървеше доста бързо, а мъхът заглушаваше звука на босите ни нозе.

Докато крачехме, гората ставаше все по-тъмна. В началото мислех, че причината за това са клоните, които се събираха над главите ни. След това осъзнах истината. Сумрачното небе над нас бавно притъмняваше. Накрая последните следи от пурпурното изчезнаха, небето стана съвършено черно като кадифе и се изпъстри с непознати звезди.

Фелуриан продължаваше да върви. На светлината на звездите виждах бледата й кожа и очертанията на дърветата около нас, но нищо повече. Тъй като се мислех за много умен, направих симпатично обвързване за светлина и вдигнах ръка над главата си, все едно беше факла. Бях доста горд с това си постижение, защото обвързването „движение в светлина“ е доста трудно без парче метал, който да използваш за фокусиране.

Светлината се увеличи и за момент успях да зърна онова, което ни заобикаляше. Докъдето стигаше погледът, тъмните дънери на дърветата се издигаха като масивни колони. Нямаше ниски клони, нито храсти или трева, а само тъмен мъх под краката и свод от клони над главите ни. Напомняше ми за голяма, празна катедрала, обвита в черно като сажди кадифе.

— сиар налиас! — отсече Фелуриан.

Не разбрах думите, но тонът й бе достатъчно красноречив, затова прекъснах обвързването и мракът отново ни погълна. Миг по-късно Фелуриан скочи и ме събори на земята, а гъвкавото й голо тяло се притисна към моето. Това не беше чак толкова изненадващо, но този път усещането не беше особено еротично, тъй като ударих тила си в стърчащ корен.

По тази причина бях полузашеметен и почти сляп, когато земята под нас леко потрепери. Нещо голямо и почти напълно тихо раздвижи въздуха над нас, малко встрани от мястото, където лежахме.

Фелуриан продължаваше да лежи върху мен, обкрачила ме от двете страни, а тялото й бе напрегнато като струната на арфа. Мускулите на бедрата й бяха изопнати и потрепваха. Дългата й коса се спускаше върху двама ни и ни покриваше като чаршаф от коприна. Гърдите й се притиснаха към моите, когато тя тихо и леко си пое дъх.

Ритъмът на бързо туптящото й сърце се усещаше в цялото й тяло и аз почувствах как устата й, която докосваше извивката на гърлото ми, започва да се движи. По-тихо и от шепот Фелуриан изрече някаква нежна и меко звучаща дума. Усетих как докосва кожата ми и от нея във въздуха се разнасят тихи вълни така, както хвърленият камък прави кръгове по повърхността на езеро.

Над главите ни се чу звук от тихо движение, сякаш някой сгъваше огромно парче кадифе около къс счупено стъкло. Като казвам това, осъзнавам, че то няма особен смисъл, но все пак това е най-добрият начин, по който мога да опиша шума. Това беше тихият, едва доловим звук на бавно движение. Не мога да ви кажа защо ме накара да помисля за нещо ужасно и остро, но точно това ми мина през ума. Челото ми се обля в пот и се изпълних с истински и неподправен ужас.

Фелуриан застина съвсем неподвижно като подплашена сърна или като котка, която се готви да скочи. Тя тихо си пое дъх, сетне изрече втора дума. Горещият й дъх докосна гърлото ми и от звука на едва доловимата дума тялото ми започна да вибрира, все едно беше кожа на барабан, който току-що е ударен силно.

Фелуриан съвсем леко завъртя глава, сякаш напрегнато се ослушваше. Движението й размърда стотиците копринени нишки на косата й, разстлана върху цялата лява половина на голото ми тяло, и кожата ми настръхна. Макар и обхванат от неописуем ужас, потреперих и неволно изпъшках тихо.

Нещо се раздвижи във въздуха точно над нас.

Острите нокти на лявата ръка на Фелуриан се забиха в мускула на рамото ми. Тя размърда бедрата си и бавно плъзна голото си тяло върху ми, докато лицето й се изравни с моето. Езикът й докосна устните ми и без дори и за миг да се замисля, аз вдигнах глава, за да отвърна на целувката й.

Устните й срещнаха моите и тя бавно и дълго си пое дъх, изсмуквайки въздуха от мен. Усетих как главата ми започва да олеква. Без да отделя устни, Фелуриан силно издиша в мен и изпълни дробовете ми. Дъхът й беше беззвучен и мек. Имаше вкус на орлови нокти. Земята под мен потрепери и след това всичко утихна. За един сякаш безкраен миг сърцето ми спря да бие.

Въздухът над главите ни се изпълни с неуловимо напрежение.

Фелуриан отдръпна устните си от моите и сърцето ми заби отново, внезапно и силно. Веднъж, два пъти, три пъти. Поех си дълбоко дъх разтреперан.

Едва тогава Фелуриан се успокои. Тя лежеше върху мен отпусната и мека, голото й тяло се носеше върху моето като вода. Сгуши глава в извивката на шията ми и въздъхна сладко и доволно.

Моментът на отпуснатост и спокойствие отмина и тогава тя се разсмя. Тялото й се тресеше от необуздан и възхитен смях, сякаш си беше направила някаква великолепна шега. Тя седна и страстно ме целуна по устата, след това леко ме ухапа по ухото, преди да стане от мен и да ме изправи на крака.

Отворих уста. После я затворих, защото реших, че вероятно сега не е най-подходящото време да задавам въпроси. Част от това да бъдеш умен е да си държиш устата затворена когато трябва.

И така, продължихме в мрака. Накрая очите ми се приспособиха и можех да видя звездите през клоните над главите ни. Те бяха по-ярки и подредени различно от онези в небето на смъртните. Светлината им едва стигаше, за да различа земята и заобикалящите ни дървета. Стройната фигура на Фелуриан беше като сребърна сянка в мрака.

Продължихме да вървим, а дърветата ставаха все по-високи и по-дебели и малко по малко започваха да скриват звездната светлина. След това стана наистина тъмно. Фелуриан не беше нищо повече от малко по-светло късче мрак пред мен. Тя спря да върви, преди съвсем да я изгубя от поглед, и постави ръце около устата си във формата на фуния, сякаш се канеше да извика нещо.

Свих се при мисълта за силния шум, който щеше да наруши топлата тишина на това място. Но вместо вик не се чу нищо. Не, не съвсем нищо. Разнесе се ниско, бавно бръмчене. Не толкова грубо и силно, колкото мъркането на котка. По-скоро напомняше звука, издаван от падането на тежък сняг — приглушено свистене, което сякаш бе по-тихо, отколкото ако нямаше никакъв звук.

Фелуриан го издаде няколко пъти. След това ме хвана за ръката и ме поведе по-навътре в тъмнината, където повтори отново странния, почти недоловим звук. След като го направи три пъти, мракът стана толкова плътен, че вече изобщо не различавах фигурата й.

След последната пауза Фелуриан пристъпи по-близо до мен в тъмнината и притисна тялото си до моето. Тя ме целуна дълго и старателно и аз очаквах тази целувка да се превърне в нещо по-сериозно, когато тя се отдръпна и заговори в ухото ми.

— тихо — прошепна тя. — те идват.

В продължение на няколко минути напрягах зрението и слуха си, но без никаква полза. След това в далечината видях да свети нещо. То бързо изчезна и аз си помислих, че мракът си прави шега с очите ми. След това видях нов проблясък. После още два. Още десет. Стотици бледи светлини се приближаваха към нас през дърветата, танцувайки. Те бяха много слаби и сякаш фосфоресцираха.

Бях чувал и преди за „огъня на глупците“, но никога не го бях виждал. И тъй като се намирахме във Фае, се съмнявах, че това е нещо обикновено. Замислих се за стотиците приказни истории и се зачудих кои ли създания в тях са причината за тези слаби, лудешки танцуващи светлини. Том-искрите? Уил о’уиспи? Денерлинги с фенери, пълни с трупна светлина?

Те ни наобиколиха и ме стреснаха. Светлините бяха по-малки, отколкото мислех, и бяха по-близо. Чух отново приглушения звук на падащ сняг — този път той беше навсякъде около мен. Все още не можех да отгатна какви са тези неща, докато едно от тях не докосна ръката ми леко като допир на перо. Бяха някакви нощни пеперуди. Пеперуди с луминесцентни шарки по крилете.

Те блестяха с бледа, сребърна светлина, която беше твърде слаба, за да освети нещо около тях. Но тъй като стотици от тях танцуваха между стволовете на дърветата, те успяваха да разкрият силуетите на онова, което ни заобикаляше. Някои от тях осветяваха дърветата или земята. Други кацнаха върху Фелуриан и макар че не виждах повече от десетина сантиметра от бледата й кожа, можех да използвам тяхната движеща се светлина, за да я следвам.

Вървяхме дълго. Фелуриан ме водеше между стволовете на древните дървета. Веднъж вместо мъх почувствах под босите си крака мекото докосване на трева, сетне имаше мека пръст, сякаш пресичахме наскоро изорано поле на фермер. Известно време следвахме виеща се пътека от гладък павиран камък, която премина през арката на висок мост. През цялото време нощните пеперуди ни съпровождаха и ни даваха поне някаква смътна представа за околността.

Накрая Фелуриан спря. Мракът вече беше станал толкова гъст, че почти го чувствах като топло одеяло, което ме обгръща. От звука на вятъра в дърветата и от движението на пеперудите разбрах, че се намираме на открито.

Над главите ни нямаше звезди. Ако бяхме на поляна, то дърветата трябваше да са много големи, за да могат клоните им да се срещат над главите ни. Но бе също толкова вероятно и да сме дълбоко под земята. Или пък небето беше черно и празно в тази част от Фае. Мисълта за това ми се стори странно обезпокоителна.

Тук недоловимото усещане за спяща будност беше по-силно. Ако останалата част от Фае създаваше усещане, че спи, то на това място чувството бе такова, сякаш приказното царство току-що се е размърдало и се колебае дали да не се събуди. Усещането беше смущаващо.

Фелуриан леко притисна дланта си върху гърдите ми и след това сложи пръст на устните ми. Наблюдавах я как се отдалечава от мен, като тихо си тананика кратък откъс от песента, която бях съчинил за нея. Но дори и това ласкателство не можеше да ме накара да забравя факта, че се намирам в центъра на царството Фае сляп и гол и нямам и най-малката представа какво се случва.

Няколко нощни пеперуди бяха кацнали върху китката, хълбоците, рамото и бедрото на Фелуриан. Като ги наблюдавах, аз придобивах бегла представа за движенията й. Изглеждаше така, сякаш тя вземаше разни неща от дърветата, иззад храстите или изпод камъните. През поляната премина полъхът на топъл бриз и когато докосна кожата ми, се почувствах странно успокоен.

След десетина минути Фелуриан се върна и ме целуна. Тя държеше в ръцете си нещо меко и топло.

Тръгнахме обратно по пътя, по който бяхме дошли. Пеперудите постепенно загубиха интерес към нас и ни беше все по-трудно да виждаме наоколо. След известно време, което ми се стори безкрайно, видях през една пролука в дърветата отпред да се процежда светлина. Беше само слабата светлина на звездите, но в този миг тя изглеждаше ярка като завеса от искрящи диаманти.

Пристъпих към нея, но Фелуриан хвана ръката ми и ме спря. Без да каже и дума, ме накара да седна там, където първите слаби лъчи на звездната светлина пронизваха дърветата, за да докоснат земята.

Тя внимателно стъпи между звездните лъчи, като ги избягваше, сякаш можеха да я изгорят. Когато застана в центъра им, тя се отпусна на земята и седна срещу мен с кръстосани крака. Държеше в скута си онова, което беше събрала, но аз нямах никаква представа какво е то, освен че е безформено и тъмно.

След това Фелуриан протегна ръка, хвана един от тънките лъчи звездна светлина и го издърпа към тъмната форма в скута си.

Сигурно щях да съм много по-изненадан, ако тя не се държеше толкова непринудено. На слабата светлина забелязах как ръцете й извършват познати движения. Миг по-късно тя отново протегна ръка почти разсеяно и хвана между палеца и показалеца си друга тънка нишка звездна светлина.

Издърпа я със същата лекота като първата и извърши подобна манипулация и с нея. Нещо в движението й отново ми се стори познато, но не се сещах какво точно.

Фелуриан започна тихо да си тананика, докато вземаше следващия лъч звездна светлина, който едва доловимо освети нещата наоколо. Формата в скута й приличаше на дебел тъмен плат. Като видях това, осъзнах за какво ми напомняха движенията й — за шиенето на баща ми. Да не би да шиеше със звездна светлина?

Шиеше със звездна светлина. Осени ме внезапно прозрение. „Шаед“ означаваше „сянка“. Някак си бе успяла да донесе сянка и сега я шиеше със звездна светлина. Шиеше ми наметало от сянка.

Вижда ви се абсурдно? И на мен ми се струваше така. Но въпреки това Фелуриан взе поредната нишка звездна светлина и я сложи в скута си. Отхвърлих всяко съмнение. Само глупакът не вярва на онова, което вижда със собствените си очи. А и звездите над мен бяха ярки и странни. Седях до създание, излязло от книгите с приказни истории. Фелуриан беше млада и красива от хиляда години. Можеше да спре сърцето ми с целувка и да разговаря с пеперудите. Не беше ли малко късно чак сега да започна да се занимавам с подробностите?

След известно време пристъпих по-близо, за да мога да наблюдавам по-внимателно. Тя ми се усмихна, когато седнах до нея, и ме възнагради с бърза целувка.

Зададох й няколко въпроса, но отговорите й или нямаха никакъв смисъл, или бяха безнадеждно несериозни. Не знаеше нищо за законите на симпатията, за сигалдрията или за Алара. Просто не намираше нищо странно в това да седи насред гората и да държи сенки в ръцете си. В началото се почувствах засегнат, а после силно й завидях.

Спомних си момента, когато бях открил името на вятъра в шатрата й. Бях се почувствал така, сякаш съм се пробудил за пръв път в живота си — истинското познание течеше в кръвта ми като лед.

За миг споменът ме ободри, ала после ме налегна усещането за загуба. Спящото ми съзнание беше задрямало отново. Насочих пак вниманието си към Фелуриан и се опитах да разбера какво прави.

Не след дълго тя се изправи с плавно движение и ми помогна и аз да стана. Тананикаше си щастливо и ме хвана за ръка, докато крачехме обратно по пътя, по който бяхме дошли, и разговаряхме за незначителни неща. Тъмната сянка на шаеда беше метната небрежно през ръката й.

Тогава, точно когато първите слаби отблясъци на полумрака започнаха да докосват небето, тя окачи невидимия шаед върху тъмните клони на едно близко дърво.

— понякога бавното съблазняване е единственият възможен начин — обясни тя. — меката сянка се страхува от светлината на пламъка на свещта. как би могъл и новият ти шаед да не изпитва същото?