Страхът на мъдреца (Част II)

136. Антракт — близо до забравата

Квоте вдигна ръка към Летописеца.

— Нека спрем за малко, какво ще кажеш? — Той огледа тъмната странноприемница. — Малко се поувлякох в разказа. Трябва да се погрижа за някои неща, преди да стане твърде късно.

Съдържателят се изправи сковано на крака и се протегна. Запали една свещ от камината и започна да обикаля из странноприемницата и да пали лампите една след друга, принуждавайки мракът бавно да отстъпва.

— Историята увлече и мен — призна писарят, изправи се и също се протегна. — Кое време е?

— Късно е — отвърна Баст. — И съм гладен.

— Мислех си, че по това време ще имаш поне няколко души за вечеря. — Летописеца погледна през тъмния прозорец към улицата. — За обяд имаше цяла тълпа.

— Щяха да дойдат няколко редовни клиенти, ако не беше погребението на Шеп — кимна Квоте.

— А, да. — Писарят сведе поглед. — Бях забравил за това. Да не ви попречих да отидете?

Съдържателят запали последната лампа зад бара и духна свещта.

— Всъщност не — отвърна той. — Двамата с Баст не сме местни. А и тук хората са практични. Те знаят, че не мога да зарежа работата си.

— Освен това не се разбираш с отец Леодин — добави помощникът.

— И не се разбирам с местния свещеник — призна Квоте. — Но ти трябва да се мернеш там, Баст. Ще изглежда странно, ако не го направиш.

— Не искам да излизам от тук, Реши. — Очите на Баст неспокойно се стрелнаха наоколо.

Съдържателят му се усмихна сърдечно.

— Трябва да го направиш, Баст. Шеп беше добър човек, отиди и пийни едно питие, за да го изпратиш. Всъщност… — Той се наведе, порови под тезгяха известно време и накрая извади една бутилка. — Ето вземи. Това е превъзходен стар бренд. Никой наоколо не търси толкова хубава напитка. Отиди и я сподели с тях. — Той остави бутилката върху бара с глух звук.

Помощникът неволно направи крачка напред и на лицето му се изписа объркване.

— Но, Реши, аз…

— Ще има хубави момичета, които ще танцуват, Баст — каза Квоте с нисък и успокояващ глас. — Някой ще свири на цигулка и всички просто ще са щастливи, че са живи. Ще повдигат полите си в такт с музиката. Ще се смеят и леко ще залитат от алкохола. Страните им ще са порозовели и готови за целуване… — Той побутна кафявата бутилка и тя се плъзна към ученика му. — Ти си моят посланик в града. Аз може да съм зает със странноприемницата, но ти трябва да бъдеш там и да поднесеш извиненията ми.

Помощникът хвана бутилката за гърлото.

— Ще пийна една напитка — заяви той с изпълнен с решителност глас. — Ще изиграя един танц и ще целуна веднъж Кейти Милър, а може би и вдовицата Крийл. — Погледна Квоте в очите. — Няма да ме има само половин час…

— Има някои неща, за които трябва да се погрижа, Баст — усмихна му се сърдечно Квоте. — Ще скалъпя някаква вечеря, а и така ще дадем възможност на нашия приятел да отпочине малко, ръката му сигурно се е изморила.

Баст се ухили и взе бутилката.

— Тогава нека танците да са два! — Той се втурна към вратата и когато я отвори, вятърът нахлу през нея и завъртя косата му. — Оставете ми нещо за ядене! — изкрещя през рамо той.

Вратата се затвори.

Летописеца погледна съдържателя с любопитство.

— Започна да приема историята твърде лично. — рече Квоте и леко сви рамене. — Загуби усета си за нея. Малко различни занимания ще му дадат известна перспектива. Освен това наистина трябва да приготвя вечеря, макар и само за трима.

Писарят извади един мръсен парцал от кожената си чанта и го погледна с отвращение.

— Ще те затрудня ли много, ако ти поискам чист парцал? — попита той.

Съдържателят кимна и извади чист ленен парцал изпод бара.

— Имаш ли нужда от нещо друго?

Летописеца се изправи и отиде до бара.

— Ще ми е от голяма полза, ако имаш малко силен спирт — леко смутено каза той. — Не ми е удобно да те моля за това, но когато ме ограбиха…

Квоте махна с ръка.

— Не ставай глупав — каза той, — още вчера трябваше да те попитам дали имаш нужда от нещо. — Излезе иззад бара и се отправи към стълбището на мазето. — Предполагам, че дървесният спирт ще свърши най-добра работа, нали?

Писарят кимна и съдържателят изчезна в мазето. Летописеца взе чистото, сгънато квадратно парче ленен плат и разсеяно го разтри между пръстите си. След това очите му се насочиха към меча, който беше окачен високо на стената зад бара. Сивият метал на острието се открояваше на фона на тъмното дърво на дъската, върху която беше монтиран.

Квоте се качи обратно по стълбите, носейки малка прозрачна бутилка.

— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш? Разполагам и със солидни запаси от хартия и мастило.

— Утре може и да потрябват — рече писарят. — Използвах по-голямата част от хартията си. Но тази нощ може да приготвя още мастило.

— Недей да си правиш труда — непринудено го успокои съдържателят. — Имам няколко бутилки фино аруеанско мастило.

— Истинско аруеанско мастило? — изненада се Летописеца.

Квоте се усмихна широко и кимна.

— Това е ужасно любезно от твоя страна. — Писарят малко се поотпусна. — Признавам, че не горях от нетърпение да прекарам цял час в правене на мастило. — Той взе прозрачното шише и парцала, замълча и след това попита: — Ще имаш ли нещо против, ако ти задам един въпрос? Искам да кажа, неофициално?

— Много добре, нека да е неофициално. — Устните на съдържателя се извиха в самодоволна усмивка.

— Нямаше как да не забележа, че описанието ти на Цезура… — Летописеца се поколеба. — Ами, то май не съвпада съвсем с истинския меч. — Очите му се насочиха към меча зад бара. — Ефесът не е какъвто го описваш…

— Не може да ти се отрече, че си наблюдателен — ухили се широко Квоте.

— Не искам да кажа… — побърза смутено да добави Летописеца.

Съдържателят се засмя с плътен и топъл смях. За миг звукът му отекна в стаята и странноприемницата изобщо не изглеждаше така празна.

— Не. Напълно прав си. — Той се обърна и погледна меча. — Това не е… Как го нарече момчето тази сутрин? — За момент погледът му стана далечен. — Кайзера — убиецът на поети.

— Просто бях любопитен — извинително каза писарят.

— Трябва ли да се чувствам обиден, че слушаш внимателно? — отново се засмя Квоте. — Какво й е забавното на една история, ако никой не я слуша? — Той нетърпеливо потри ръце. — Добре. Какво искаш за вечеря? Топла или студена да бъде? Супа или яхния? Освен това съм специалист и по пудингите.

Накрая решиха да е нещо просто, за да не се налага да се разпалва отново печката в кухнята. Съдържателят се движеше чевръсто из странноприемницата и събираше нещата, които му бяха необходими. Той си тананикаше, докато донесе от мазето студено овнешко и половин заострено парче твърдо сирене.

— Това ще е приятна изненада за Баст — ухили се Квоте на Летописеца, когато извади от килера буркан маслини в саламура. — Не знае, че ги имаме, иначе досега да ги е изял. — Той развърза престилката и я изхлузи през главата си. — Мисля, че имаме и няколко останали домата в градината.

Квоте се върна след няколко минути. Беше направил вързоп от престилката си. Дъждът го беше опръскал и косата му беше и пълен безпорядък. Беше се ухилил като малко момче и в този миг почти не приличаше на сериозния съдържател с неговите бавни движения.

— Бурята все още се колебае дали да се разрази — съобщи той, сложи престилката си върху бара и внимателно извади доматите от нея. — Но ако реши да го стори, може да е толкова силна, че тази нощ да обръща каруци.

Той започна разсеяно да си тананика, докато режеше и подреждаше всичко върху широк дървен поднос.

Вратата на „Пътният камък“ се отвори и пламъците на лампите потрепериха от внезапния порив на вятъра. Влязоха двама войници. Бяха се прегърбили срещу силния вятър и мечовете им стърчаха назад като опашки. Платът на техните синьо-бели дрехи бе осеян с тъмните пръски на дъжда.

Те свалиха тежките си раници и по-ниският от двамата натисна вратата с рамо, за да я затвори със сила, докато вятърът я блъскаше.

— В името на божиите зъби! — изруга по-високият и оправи дрехите си. — Лоша нощ да си навън.

Темето му беше плешиво и имаше гъста черна брада, която беше равна като лопата. Той погледна към Квоте.

— Ей, момче! — весело извика той. — Зарадвахме се, като видяхме вашата светлина. Би ли изтичал да извикаш собственика? Трябва да поговорим с него.

Съдържателят вдигна престилката от бара и я нахлузи през глава.

— Аз съм собственикът — рече той и се прокашля, докато връзваше връзките на кръста си.

Той прекара ръце през разрошената си коса, за да я приглади.

Брадатият войник му хвърли поглед и след това сви рамене.

— Това е добре. Има ли някакъв шанс да ни дадеш нещо за вечеря?

Квоте посочи празната стая.

— Не видях смисъл да слагам котлето на огъня тази вечер отвърна той. — Но мога да ви предложа това, което виждате тук.

Двамата войници се приближиха към бара. Русият прокара ръце през къдравата си коса и изтръска няколко капки дъжд от нея.

— Този град изглежда по-мъртъв от водата в застояла локва — отбеляза той. — Не видяхме никаква друга светлина освен тази.

— Беше дълъг ден за събиране на жътвата — обясни съдържателят, — а и в една от близките ферми има бдение. Вероятно в момента ние четиримата сме единствените хора в града. — Той енергично потри ръце. — Мога ли да ви предложа по една напитка, за да се сгреете, добри хора?

Той извади бутилка вино и я тропна върху бара с глух и приятен звук.

— Ами, затрудняваш ме с това предложение — отговори русият войник с леко смутена усмивка. — Много бих искал да пийна, по двамата с приятеля ми току-що получихме заплатата си от краля. — Той бръкна в джоба си и извади лъскава златна монета.

— Това са всички пари, които имам в мен. Ще имаш ли да ми развалиш цял роял?

— И аз съм в същото положение — оплака се брадатият войник. — Това са повече пари, отколкото някога съм имал, но трудно се харчат накуп. В повечето градчета, през които минахме, едва успяха да ни развалят половин пени. — Той се засмя на собствената си шега.

— Май ще мога да ви помогна за това — непринудено каза Квоте.

Двамата войници се спогледаха. Русият кимна.

— Добре тогава — рече той и прибра монетата обратно в джоба си. — Ето каква е истината. Няма да останем за през нощта. — Взе парче сирене от бара и отхапа от него. — Освен това няма да ти плащаме за нищо.

— Аха — отвърна съдържателят. — Разбирам.

— А щом имаш достатъчно пари в кесията си, за да развалиш два златни рояла — алчно добави брадатият, — тогава ще вземем и тях.

Русият войник разпери ръце в успокоителен жест.

— Виж сега, не е нужно нещата да стават грозни. Ние не сме лоши хора. Дай ни кесията си и ще си вървим по пътя. Никой няма да пострада и нищо няма да бъде потрошено. Малко ще те заболи. — Той повдигна вежди към съдържателя. — Но е нищо, в сравнение с това да те убият. Прав ли съм?

Брадатият войник погледна към мястото край камината, където седеше Летописеца.

— Това няма нищо общо с теб — мрачно заяви той и брадата му се поклащаше, докато говореше. — Не искаме нищо от теб. Просто си стой на мястото и не ни се прави на храбрец.

Писарят стрелна с поглед мъжа зад бара, но очите на съдържателя бяха насочени към двамата войници.

Русият отхапа отново от сиренето, докато оглеждаше странноприемницата.

— За толкова млад мъж се справяш доста добре. Ще продължаваш в същия дух и след като си тръгнем. Но ако се опиташ да създаваш неприятности, ще ти избием зъбите, ще потрошим цялото място и пак ще ти вземем кесията. — Той хвърли останалото сирене върху бара, плесна енергично с ръце и се усмихна. — И така, ще се държим ли като цивилизовани хора?

— Звучи ми разумно — съгласи се Квоте.

Той се движеше бавно и внимателно — така, както човек се доближава до плашлив кон.

— Разбира се, аз не съм варварин. — Съдържателят извади кесията от джоба си и я подаде.

Русият войник се приближи към него с леко наперена походка. Той взе кесията и одобрително я претегли на ръка.

— Виждаш ли, казах ти… — обърна се той с усмивка към другаря си.

С едно плавно движение Квоте пристъпи напред и удари силно мъжа в челюстта. Войникът се олюля и падна на коляно. Кесията направи дъга във въздуха и се удари със силен метален звън в дъските на пода.

Преди войникът да успее да направи каквото и да било друго, освен да разтърси глава, съдържателят пристъпи напред и спокойно го изрита в рамото. Не беше силен ритник от онези, които чупят кости, но достатъчно силен, за да го просне по гръб. Мъжът се сгромоляса тежко на пода и се претърколи, размахвайки ръце и крака.

Вторият войник мина покрай другаря си с широка усмивка изпод брадата си.

Той беше по-висок от Квоте и юмруците му бяха като широки, покрити с белези чукове.

— Добре, глупако — рече той с мрачно задоволство в гласа. — Ей сега ще те наритам.

Той бързо замахна с юмрук, но съдържателят отстъпи встрани и ритна рязко войника точно над коляното. Брадатият мъж изръмжа изненадано и леко залитна. Тогава Квоте пристъпи по-близо, хвана го за рамото, сграбчи китката му и изви изпънатата му ръка.

Едрият мъж беше принуден да се наведе и направи гримаса от болка. След това внезапно издърпа ръката си от хватката на съдържателя. Квоте едва имаше време да се изненада, когато лакътят на войника го удари в слепоочието.

Съдържателят се олюля назад, опитвайки се да увеличи разстоянието между него и войника, за да има време да прочисти главата си. Но онзи го последва с вдигнати юмруци в очакване на благоприятна възможност да нанесе удар.

Преди Квоте да успее да възстанови равновесието си, брадатият пристъпи по-близо и го удари силно в корема. Съдържателят изпухтя от болка и точно когато се свиваше, войникът замахна с другия си юмрук към лицето му, прасна го отстрани и го накара да се завърти.

Квоте успя да се задържи на крака, като се подпря на близката маса. Той примигна и бясно замахна с юмрук към брадатия, за да го държи на разстояние. Но войникът просто отби юмрука встрани и сграбчи с огромната си ръка китката на противника си с лекотата, с която бащата хваща капризното си дете на улицата.

Квоте, по чието лице се стичаше кръв, се мъчеше да освободи китката си. Той замаяно направи бързо движение с двете си ръце и след това го повтори, опитвайки се да се измъкне. С разфокусираните си и замъглени от объркване очи той сведе поглед надолу към китките си и направи движението отново, но ръцете само драснаха покрития с белези юмрук на войника.

Брадатият мъж погледна замаяния съдържател с развеселено любопитство, след това се протегна и му удари силен шамар.

— Ти си истински побойник, момче — отбеляза той. — Даже успя да ми забиеш един.

Зад тях русият войник бавно се изправи на крака.

— Малкото копеле ме удари.

Едрият войник дръпна рязко китката на Квоте и той се олюля напред.

— Кажи, че съжаляваш, глупако.

Съдържателят примигна замаяно, отвори уста, сякаш се готвеше да заговори, сетне се олюля. Или по-скоро изглеждаше така, че се олюля. По средата на движението то стана целенасочено и той тежко стъпи с петата си, целейки се в ботуша на войника. Същевременно направи рязко движение с челото надолу към носа на брадатия.

Но едрият мъж само се засмя, мръдна главата си встрани и отново накара Квоте да загуби равновесие, като го дръпна за китката.

— Няма да стане — смъмри го той и го удари през лицето с опакото на ръката си.

Съдържателят изстена и вдигна ръка към разкървавения си нос. Войникът се ухили и небрежно го удари с коляно в слабините.

Квоте се преви на две, първо беззвучно отвори уста, а след това издаде поредица от сподавени звуци като човек, на когото му се гади.

Все така небрежно войникът пусна китката на Квоте, сетне се пресегна и взе бутилката вино от бара. Хвана я за гърлото и я размаха като тояга. Когато удари отстрани главата на съдържателя, тя издаде глух, почти метален звук.

Квоте рухна на пода.

Едрият мъж погледна с любопитство бутилката с вино, преди да я остави на бара. След това се наведе, сграбчи съдържателя за ризата и повлече отпуснатото му тяло по пода. Подритва го с крак, докато Квоте помръдна едва-едва.

— Казах, че ще те наритам, момче — изръмжа брадатият и ритна силно съдържателя в ребрата.

Русият войник се приближи, разтривайки бузата си.

— Трябваше да се направиш на голям умник, нали? — рече той и се изплю на пода.

Той се засили и на свой ред силно изрита падналия мъж. Съдържателят си пое бавно дъх със свистене, но не издаде друг звук.

— А ти… — Брадатият войник насочи дебелия си пръст към Летописеца. — Имам още един ботуш. Искаш ли да го опиташ? Вече си ожулих кокалчетата. Няма да се затрудня, ако искаш да ти избия няколко зъба.

Писарят се огледа наоколо и с искрена изненада установи, че се е изправил. Бавно седна обратно на стола си.

Русият се отправи с куцане към мястото, където беше паднала кесията, а едрият брадат мъж остана надвесен над Квоте.

— Предполагам, че си решил, че трябва да опиташ — каза той на отпуснатото тяло и здраво го изрита още веднъж в ребрата. — Проклет глупак. Някакъв си мекушав съдържател срещу двама от личните войници на краля. — Той поклати глава и отново се изплю. — Честно казано, за кой се мислиш?

Свит на пода, Квоте започна да издава нисък, ритмичен звук. Беше сух, тих звук, който се завираше в ъглите на стаята. Сетне той спря за момент и болезнено си пое дъх.

Брадатият войник се намръщи и го изрита отново.

— Зададох ти въпрос, глупако…

Съдържателят издаде отново същия звук, този път по-силно отпреди. Едва тогава стана очевидно, че се смее. Всеки сподавен пристъп на неговия смях звучеше така, сякаш той изкашляше парчета натрошено стъкло. Въпреки това смехът му беше изпълнен с мрачно веселие, сякаш червенокосият мъж беше чул шега, която само той разбира.

Той продължи да се смее още известно време. Брадатият сви рамене и се приготви да го ритне отново.

Летописеца се прокашля и двамата мъже се обърнаха да го погледнат.

— В интерес на това нещата да останат цивилизовани — обади се той, — мисля, че трябва да ви предупредя, че съдържателят изпрати своя помощник да свърши една работа. Той трябва да се върне скоро…

— Той е прав. Да се махаме от тук. — Брадатият войник плесна другаря си по гърдите с опакото на ръката.

— Чакай малко — каза русият войник, изтича до бара и грабна бутилката с вино. — Добре, сега да тръгваме.

Брадатият се ухили и отиде зад бара, като вместо да прескочи тялото на съдържателя, стъпи върху него. Взе наслуки една бутилка, събаряйки половин дузина други бутилки по пътя. Те се изтърколиха и завъртяха по тезгяха между двете големи бъчви. Едно високо шише с цвят на сапфир бавно се търкулна и се разби на парчета в пода.

За по-малко от минута мъжете вдигнаха раниците си и бяха на вратата.

Летописеца се завтече до мястото, където Квоте лежеше на дървения под. Червенокосият мъж вече се опитваше сам да се изправи в седнало положение.

— Е, това наистина ме накара да се чувствам неудобно — призна той.

Докосна окървавеното си лице и погледна пръстите си.

— За момент забравих кой съм — добави той и се засмя отново с остър, безрадостен смях.

— Добре ли си? — попита писарят.

Квоте замислено опипа скалпа си.

— Подозирам, че ще ми трябват един-два шева.

— Какво мога да направя, за да ти помогна? — попита отново Летописеца, пристъпвайки от крак на крак.

— Недей да ми висиш на главата.

Съдържателят се изправи тромаво на крака, сетне се свлече тежко в един от високите столове край бара.

— Ако искаш, можеш да ми донесеш чаша вода и една мокра кърпа.

Летописеца се затича към кухнята. Чу се шумът от трескаво тършуване, последван от дрънченето на няколко неща, които бяха паднали на пода.

Квоте затвори очи и тежко се облегна на бара.

— Защо вратата е отворена? — извика Баст, когато пристъпи през прага. — Тук е толкова студено, колкото са циците на някоя вещица. — Той застина и на лицето му се изписа паника. — Реши! Какво се е случило? Какво… Аз… Какво се е случило?

— А, Баст — отвърна Квоте. — Би ли затворил вратата?

Помощникът бързо дотича със сковано изражение на лицето. Съдържателят седеше на стол край бара с подуто и окървавено лице. Летописеца стоеше до него и несръчно докосваше скалпа му с една влажна кърпа.

— Може да се наложи да ми направиш няколко шева, Баст — каза Квоте, — ако не те затруднява много.

— Реши — повтори помощникът, — какво се случи?

— С Деван малко поспорихме — отвърна съдържателят, като кимна към писаря — за правилното използване на подчинителното наклонение. Накрая леко се разгорещих.

Летописеца вдигна поглед към Баст, после пребледня и бързо отстъпи няколко крачки назад.

— Той се шегува! — побърза да каже той и вдигна ръце. — Бяха войници!

Квоте се засмя мъчително. По зъбите му имаше кръв.

Баст огледа празното общо помещение.

— Какво направи с тях?

— Не много, Баст — призна съдържателят. — Вероятно вече са на километри от тук.

— Имаше ли им нещо, Реши? Като онзи от снощи? — попита помощникът.

— Просто войници, Баст — отвърна Квоте. — Двама от хората на краля.

Лицето на помощника стана пепеляво.

— Какво? — попита той. — Реши, защо им позволи да направят това?

Съдържателят изгледа невярващо младежа. Той се засмя кратко и горчиво, после внезапно спря, присви се и пое дъх през зъби със свистене.

— Ами, изглеждаха толкова спретнати и добродетелни момчета — подигравателно отговори той. — Рекох си, защо да не позволя на тези добри момчета да ме ограбят и след това да ме смелят от бой.

— Но ти… — Изражението на Баст беше смаяно.

Квоте избърса кръвта, която вече започваше да влиза в окото му, после погледна помощника така, сякаш е най-тъпото създание в целия свят.

— Какво? — попита той. — Какво искаш да кажа?

— Двама войници, Реши?

— Да! — изкрещя съдържателят. — Дори и с двама не можах да се оправя! Очевидно един дебелоглав главорез е напълно достатъчен, за да бъда пребит почти до смърт! — Той погледна ядосано Баст и вдигна ръце. — Какво да направя, за да те накарам да млъкнеш? История ли искаш да ти разкажа? Искаш ли да чуеш подробностите?

Избухването му накара младежа да отстъпи назад. Лицето му пребледня още повече и на него се появи паника.

Ръцете на Квоте тежко се отпуснаха.

— Престани да очакваш от мен да съм нещо, което не съм — все още задъхано заяви той.

Раменете му се изгърбиха и той разтри очи, размазвайки кръвта по лицето си.

— В името на божията майка, защо просто не ме оставиш на мира? — рече той и уморено отпусна глава.

Баст застина неподвижно и с широко отворени очи като на подплашен елен.

Тишината, която изпълни стаята, беше гъста и горчива като дим.

Квоте си пое бавно дъх. Това беше единственото движение в стаята.

— Съжалявам, Баст — рече той, без да вдига поглед. — В момента леко ме боли и раздразнението взе връх. Дай ми малко време и ще се оправя.

Като продължаваше да гледа надолу, съдържателят затвори очи и на няколко пъти си пое бавно дъх. Когато вдигна очи, имаше огорчено изражение.

— Съжалявам, Баст — повтори той. — Не исках да ти крещя.

На бузите на помощника се появи лек цвят, раменете му се поотпуснаха и той се усмихна нервно.

Квоте взе мократа кърпа от Летописеца и отново избърса кръвта от окото си.

— Съжалявам, че те прекъснах преди малко, Баст. Какво се готвеше да ме попиташ?

Баст се поколеба, сетне каза:

— Преди по-малко от три дни ти уби пет скраела, Реши. — Той махна към вратата. — Какво е някакъв си главорез в сравнение с тях?

— Доста внимателно подбрах времето и мястото за скраелите, Баст — обясни съдържателят. — А и не се отървах напълно невредим.

Летописеца изненадано вдигна поглед.

— Ранен ли беше? — попита той. — Не знаех това. Не изглеждаше…

В ъгълчетата на устата на Квоте се появи лека крива усмивка.

— Човек трудно се отказва от старите си навици — отвърна той. — Трябва да се грижа за репутацията си. Освен това нас, героите, ни раняват само при подходящи, драматични обстоятелства. Ако беше разбрал, че на Баст му се наложи да ми направи към три метра шевове след битката, това само щеше да съсипе историята.

Внезапно на лицето на помощника проблесна разбиране.

— Разбира се! — извика той с изпълнен с облекчение глас. — Забравих. Раните ти от скраелите още не са заздравели. Знаех си, че е нещо такова.

Квоте сведе поглед към пода. Всяка част от тялото му беше отпусната и уморена.

— Баст… — започна той.

— Знаех си, Реши — заяви младежът с категоричен тон. — Няма начин някакъв си главорез да те победи.

Съдържателят си пое леко дъх и след това го изпусна наведнъж.

— Сигурен съм, че е така, Баст — спокойно рече той. — Ако бях със свежи сили, предполагам, че можеше да се справя и с двамата.

Изражението на помощника отново стана несигурно. Той се обърна към Летописеца.

— Как позволи това да се случи? — поиска обяснение той.

— Вината не е негова, Баст — разсеяно каза Квоте. — Аз започнах боя.

Той сложи няколко пръста в устата си и предпазливо започна да опипва отвътре. Когато ги извади, те бяха покрити с яркочервена кръв.

— Предполагам, че ще загубя този зъб — замислено отбеляза той.

— Няма да загубиш зъба си, Реши — пламенно го увери Баст. — Няма.

Съдържателят леко помръдна с рамене, сякаш се опитваше да ги свие, без да помръдне тялото си повече, отколкото е необходимо.

— Това няма особено значение в голямата схема на нещата, Баст. — Той притисна кърпата към косата си и след това я погледна. — А и сигурно няма да се наложи да ме шиеш. — Изправи се върху стола си. — Да вечеряме и да се връщаме към историята. — Повдигна вежди към Летописеца. — Ако все още имаш желание, разбира се.

Писарят го погледна безизразно.

— Реши — обезпокоено каза помощникът, — не изглеждаш добре. — Той протегна ръка. — Дай да погледна очите ти.

— Нямам сътресение, Баст — раздразнено отговори Квоте. — Имам четири счупени ребра, звънтене в ушите и един клатещ се зъб. Имам няколко дребни наранявания по скалпа, които изглеждат по-сериозни, отколкото всъщност са. Носът ми е разкървавен, но не счупен и утре целият ще съм в синини. Все пак сме имали и по-лоши случаи. — Той отново леко сви рамене. — А и те ми напомниха за нещо, което почти бях забравил. Вероятно трябва да им благодаря за това. — Замислено опипа челюстта си и обходи с език устата си. — Може би благодарностите ми не трябва да са чак толкова сърдечни.

— Реши, ще трябва да те шия — настоя Баст. — И трябва да ми позволиш да направя нещо за този зъб.

— Просто няколко дни ще дъвча на другата страна — заяви съдържателят и стана от стола си.

Помощникът хвана ръката му. Очите му бяха сурови и тъмни.

— Седни, Реши — думите му не прозвучаха като молба, а гласът му беше неочаквано нисък като тътена на далечна гръмотевица. — Седни.

Квоте седна.

Летописеца кимна одобрително и се обърна към Баст:

— Какво да направя, за да помогна?

— Не ми се пречкай — рязко отвърна младежът. — И гледай да остане в този стол, докато се върна.

Той се качи на горния етаж.

Настъпи тишина.

— Подчинително наклонение значи — обади се писарят.

— В най-добрия случай — рече съдържателят, — то е безсмислено. Излишно усложнява езика. Дразни ме.

— О, хайде стига — отсече Летописеца и гласът му прозвуча леко обидено. — Подчинителното наклонение е в основата на хипотетичния израз. Когато е използвано правилно… — Той не довърши, тъй като в стаята нахлу Баст.

Той беше намръщен и държеше малка дървена кутия.

— Донеси ми вода — заповеднически се обърна помощникът към писаря. — Прясна вода от бурето за дъждовна вода, а не от помпата. След това ще ми трябва мляко от изстудителя, малко затоплен мед и широка купа. После оправи бъркотията наоколо и не ми се пречкай.

Баст изми порязването на скалпа на Квоте, след това вдяна един от космите му в игла от кост и направи четири стегнати шева в кожата му. Справи се по-добре от шивачка.

— Отвори уста — нареди му помощникът, след което надникна вътре и се намръщи, като опипа един заден зъб с пръст. Кимна сякаш на себе си.

Той подаде на съдържателя чаша вода.

— Изплакни си устата, Реши. Направи го няколко пъти и изплюй водата обратно в чашата.

Квоте го направи. Когато свърши, водата беше червена като вино.

Летописеца се върна с бутилка мляко. Баст го помириса, след това сипа малко от него в широката глинена купа. После добави бучка мед и го разбърка. Топна пръст в чашата с кървава вода, извади го и остави една-единствена капка от него да падне в купата.

Отново разбърка сместа и подаде купата на съдържателя.

— Отпий глътка от това — нареди той. — Не го преглъщай. Дръж го в устата си, докато не ти кажа.

С любопитно изражение Квоте вдигна купата и отпи глътка от млякото.

Баст също отпи една глътка. След това затвори очи за доста продължителен момент от време и лицето му стана напрегнато и съсредоточено. Отвори очи. Доближи купата близо до устата на съдържателя и я посочи.

Квоте изплю своята глътка мляко. Беше съвсем бяла като каймак.

Помощникът допря купата до своята уста и се изплю. Беше розова пяна.

Очите на съдържателя се разшириха.

— Баст — каза той, — не трябва…

Младежът направи рязък жест с едната си ръка, очите му продължаваха да са все така сурови.

— Не съм искал мнението ти, Реши.

— Това е повече, отколкото трябва да направиш, Баст — рече Квоте и смутено сведе поглед.

Тъмнокосият млад мъж протегна ръка и нежно докосна лицето на своя учител. За момент помощникът изглеждаше уморен, изтощен до мозъка на костите си. Той бавно поклати глава с объркано и смаяно изражение.

— Ти си идиот, Реши.

Баст отдръпна ръка и умората изчезна. Той посочи към бара, където Летописеца седеше и ги наблюдаваше.

— Донеси храната — заповяда му, след което посочи към Квоте. — А ти разказвай историята.

После се завъртя на пети, отиде до стола си край камината и се отпусна на него, сякаш беше трон. Плесна рязко два пъти с ръце.

— Забавлявай ме! — заяви той с широка, безумна усмивка.

И дори от мястото си край бара, където стояха, съдържателят и писарят можеха да видят кръвта по зъбите му.