Страхът на мъдреца (Част II)

114. Неговата остра и единствена стрела

Последвах съвета на Вашет. И макар ръцете да ме сърбяха, в онази нощ не извадих лютнята, за да запълня своето малко кътче от училището с музика. Дори стигнах до там, че мушнах калъфа под леглото, защото дори само видът му можеше да предизвика слухове.

От няколко дни не правех почти нищо друго, освен да уча при Вашет. Хранех се сам и не се опитвах да разговарям с никого, тъй като внезапно осъзнах какъв е езикът ми. Карсерет не се доближаваше до мен, но беше неизменно наблизо и ме наблюдаваше с безизразен и злобен поглед като на змия.

Възползвах се от превъзходния атурански на Вашет и й задавах хилядите въпроси, които бяха твърде сложни, за да ги задам на Темпи.

Чаках цели три дни, преди да й поставя въпроса, който ме ядеше отвътре, откакто бях изкачил предпланините на Стормуол. Лично аз смятах, че съм проявил завидна сдържаност.

— Вашет — попитах аз, — вие имате ли истории за чандрианите?

Тя ме погледна и обикновено изразителното й лице внезапно стана студено.

— И какво общо има това с твоя език на жестовете? — Ръката й премина през няколко различни вариации на жеста, който показваше неодобрение и упрек.

— Нищо — отвърнах аз.

— Тогава има ли нещо общо с умението ти да се биеш? — попита тя.

— Не — признах аз, — но…

— Сигурно има връзка с кетан? — продължи тя. — Или с летхани? Или може би има нещо общо с едва доловим нюанс на някое значение в адемския език, което ти е трудно да схванеш?

— Просто съм любопитен.

Вашет въздъхна.

— Мога ли да те убедя да насочиш любопитството си към по-належащи въпроси? — попита тя, като звучеше раздразнена. Суров укор.

Бързо се отказах да търся отговора на този въпрос. Тя не само беше моята учителка, но тя също така беше и единственият ми другар. Последното нещо, което исках, бе да я дразня или да й създам впечатлението, че не внимавам по време на уроците й.

Като изключим това разочароващо изключение, тя беше истински извор на информация. Отговаряше на безкрайните ми въпроси бързо и ясно. Вследствие на това имах усещането, че уменията ми в говоренето и воденето на бой се подобряват с бързи крачки и големи скокове.

Вашет не споделяше ентусиазма ми и не се притесняваше да ми го каже — красноречиво и убедително, при това на два езика.

Двамата бяхме в скритата долина, където се намираше дървото меч. Бяхме упражнявали ръкопашния си бой в продължение на около час и сега седяхме във високата трева и се опитвахме да си поемем дъх.

По-скоро аз се опитвах да си поема дъх. Вашет изобщо не се беше задъхала. Двубоят с мен не представляваше нищо за нея и тя не спираше да ми показва колко съм немарлив, като небрежно преминаваше през защитите ми и ме шляпваше по главата.

— Вашет — започнах аз, когато събрах достатъчно кураж, за да задам въпроса, който ме тормозеше от известно време, — може ли да ти задам един въпрос, който вероятно е нахален?

— Предпочитам самонадеяните ученици — каза тя. — Надявах се, че вече сме отминали етапа, в който се безпокояхме за тези неща.

— Каква е целта на всичко това? — посочих нас двамата.

— Целта на това — тя изимитира жеста ми — е да те научи достатъчно, за да не се биеш вече като хлапе, което се е напило с виното на майка си.

Днес жълтеникавочервената й коса беше вързана на две къси плитки, които висяха отстрани на врата й и стигаха до гърба. Това й придаваше странния вид на малко момиченце и не помагаше особено на самочувствието ми, след като през последния час многократно ме бе хвърляла на земята, бе ме принуждавала да се предавам и доста здраво ме бе уцелвала безброй пъти с юмрук и с крак, макар че милостиво не довеждаше ударите си докрай.

А веднъж с лекота беше минала зад мен, смеейки се, и ме беше пернала доста силно по задника, сякаш съм развратен пияница в кръчма, а тя е сервитьорка с разгърден корсаж.

— Но защо? — попитах аз. — С каква цел ме учиш? Ако Темпи е сгрешил, като ме е обучавал, защо продължаваш да ме учиш на още неща?

Вашет кимна одобрително.

— Чудех се колко ли време ще ти е нужно, за да ми зададеш този въпрос — рече тя. — Това трябваше да е един от първите ти въпроси.

— Беше ми казано, че задавам твърде много въпроси — оправдах се аз. — Опитвах се да бъда малко по-предпазлив.

Тя се приведе напред, както седеше, и видът й внезапно стана делови.

— Знаеш неща, които не би трябвало да знаеш. Шехин няма против това, че знаеш за летхани, макар другите да не мислят така. Но по отношение на кетан си има правило. Той не е за варвари. Той е само за адемците, и то само за онези от тях, които следват пътя на дървото меч. Шехин разсъждава по следния начин. Ако си част от училището, значи си част от Адемре. Ако си част от Адемре, значи вече не си варварин. А ако не си варварин, то тогава няма да е грешно да знаеш тези неща.

В това имаше някаква заплетена логика.

— Това също така означава, че Темпи не е сгрешил, като ме е учил.

— Точно така — потвърди тя. — Вместо да е донесъл у дома кутре, което никой не иска, би изглеждало така, че е върнал в кошарата изгубено агне.

— Трябва ли непременно да съм агне или кутре? — въздъхнах аз. — Това е недостойно.

— Биеш се, както се бие кутре — отвърна тя. — Нетърпеливо и тромаво.

— Но не съм ли вече част от училището? — попитах аз. — Нали в края на краищата ме учиш.

— Спиш в училището и ядеш храната ни, но това не те прави ученик — поклати глава Вашет. — Много деца учат кетан с надеждата да влязат в училището и някой ден да носят червено. Те живеят и учат с нас. Те са в училището, но не са част от него, ако разбираш какво искам да кажа.

— Вижда ми се странно, че толкова много от тях искат да станат наемници — възможно най-меко казах аз.

— И ти самият ми изглеждаш доста нетърпелив да станеш такъв — заяви тя с режеща нотка в гласа.

— Нетърпелив съм да се уча — поясних аз, — а не да живея живота си като наемник. Без да искам да те обидя.

— Твоят език е този, който ти пречи. — Вашет размърда схванатия си врат. — В земите на варварите наемниците са най-ниското стъпало на обществото. Независимо колко глупав или безполезен е един мъж, той може да носи сопа и да печели по половин пени на ден, като охранява някой керван. Права ли съм?

— Този начин на живот привлича по-сурови хора — казах аз.

— Ние не сме такива наемници. Плащат ни, но сами избираме кои работи да поемем. — Тя направи пауза. — Ако се биеш, за да си напълниш кесията, си наемник. Как те наричат, ако се биеш, защото това е твоят дълг към страната ти?

— Войник.

— А ако се биеш за закона?

— Пристав или съдебен изпълнител.

— Ако се биеш за репутацията си?

Малко се замислих, преди да отговоря на този въпрос.

— Може би дуелист?

— А ако се биеш за доброто на останалите?

— Амир — отвърнах аз, без да се замислям.

Вашет вдигна глава към мен.

— Интересен избор — отбеляза тя и вдигна гордо ръка, за да ми покаже червения си ръкав. — На нас, адемците, ни плащат, за да пазим, да преследваме и да защитаваме. И ние се бием за летхани, с помощта на летхани и в летхани — всичко това заедно. Адемската дума за онзи, който носи червено, е „сетхан“. — Тя вдигна поглед към мен. — И това е нещо, с което много се гордеем.

— Значи да станеш наемник е доста високо положение в обществената стълбица на адемците — заключих аз.

Тя кимна.

— Но варварите не знаят тази дума и нямаше да я разберат дори да я знаеха. Така че „наемник“ би трябвало да е достатъчно.

Вашет откъсна два дълги стръка трева от земята и започна да ги усуква заедно във въже.

— Затова на Шехин не й е било лесно да вземе решение. Тя трябва да балансира между онова, което е правилно, и онова, което е най-добро за нейното училище. Като през цялото време трябва да взима под внимание и онова, което е добро за пътя на дървото меч. Вместо да се спре на прибързано решение, тя играе по-търпелива игра. Лично аз мисля, че се надява проблемът да се реши от само себе си.

— Как ще се реши от само себе си? — попитах аз.

— Можеше да избягаш — простичко отвърна тя. — Мнозина очакваха, че ще го направиш. Ако аз бях решила, че не ставаш за обучаване, това също щеше да й помогне да си измие ръцете. Или пък можеш да умреш по време на тренировките или да се осакатиш.

Втренчих поглед в нея.

— Стават нещастни случаи — сви рамене тя, — не много често, но понякога. Ако Карсерет беше твоята учителка…

Направих гримаса.

— Тогава как някой става официално член на училището? Има ли някакъв изпит?

Вашет поклати глава.

— Първо някой трябва да се застъпи за теб и да каже, че си достоен да се присъединиш към училището.

— Темпи? — попитах аз.

— Някой човек с положение — поясни тя.

— Значи това си ти — бавно казах аз.

Тя се ухили и потупа чупения си нос, след което насочи пръст към мен.

— Успя да отгатнеш от два пъти. Ако някога напреднеш дотолкова, че да не се срамувам от теб, ще се застъпя за теб и ти ще можеш да се явиш на изпита.

Продължи да усуква стръковете трева и ръцете й оформяха непрекъсната и сложна плетка. Никога преди не бях виждал адемец да си играе с нещо по този начин, докато приказва. Разбира се, не би могъл да го прави, защото имаше нужда от една свободна ръка, за да разговаря.

— Ако минеш този изпит, вече няма да си варварин. Темпи ще бъде оправдан и всички ще се приберат щастливо у дома. С изключение на онези, които нямат дом, разбира се.

— А ако не премина този изпит? — попитах аз. — Или ако решиш, че не съм достоен да се явя на него?

— Тогава нещата ще се усложнят. — Тя се изправи. — Хайде, Шехин иска да разговаря с теб днес. Няма да е възпитано, ако закъснеем.

Вашет ме поведе обратно към купчината ниски каменни сгради. Когато за пръв път ги бях видял, бях предположил, че това е самият град. Сега знаех, че това всъщност е училището. Групата от сгради беше като миниатюрен Университет, само дето ги нямаше режимът и графикът, с които бях свикнал.

Нямаше и официална система от звания. Онези, които бяха с червени дрехи, бяха на почит и очевидно началникът беше Шехин. Като изключим това, имах съвсем бегла представа за обществената йерархия. Очевидно Темпи се намираше на доста ниско ниво и не беше особено уважаван. От друга страна, Вашет беше с доста високо положение и много уважавана.

Когато пристигнахме за срещата, сварихме Шехин да изпълнява кетан. Наблюдавах я мълчаливо, докато тя се движеше със скоростта на мед, който се разтича върху маса. Колкото по-бавно се правят движенията на кетан, толкова по-трудни стават те, но тя ги изпълняваше безупречно.

Беше й нужен половин час, за да приключи, след което отвори прозореца. Полъхът на вятъра донесе сладката миризма на лятна трева и шума на листата.

Шехин седна. Тя не се беше задъхала, макар челото й да бе лъскаво от пот.

— Темпи каза ли ти за деветдесет и деветте разказа? — попита без предисловие тя. — За Аете и началото на Адем?

Поклатих глава.

— Добре — каза Шехин. — Не е негова работа да го прави, а и не може да го стори както трябва. — Тя погледна Вашет. — Как напредва с езика?

— Бързо, както обикновено е с тези неща — отвърна тя. Все пак.

— Много добре — заяви Шехин и премина на ясен атурански с лек акцент. — Ще ти я разкажа по този начин, за да ме прекъсваш по-малко и за да не се получат недоразумения.

Постарах се да изобразя възможно най-добре жеста на почтителна благодарност.

— Това е история отпреди много години — тържествено започна Шехин. — Преди появата на това училище, преди пътя на дървото меч. Преди още някой адемец да е познавал летхани. Това е историята за началото на тези неща. Първото адемско училище не било училище, в което да се изучава умението да се върти мечът. Учудващо, то било създадено от мъж на име Аете, който искал да овладее изкуството да борави с лъка и стрелата. — Шехин направи пауза в разказа си, за да обясни. — Трябва да знаеш, че в онези времена лъкът бил широко използван. Умението да си служиш добре с него било високо ценено. Народът ни се състоял от овчари и често сме били нападани от враговете си. Лъкът бил най-доброто оръжие за защита, което сме имали. — Тя се облегна на стола си и продължи: — Аете нямал намерение да създава училище. В онези дни нямало училища. Той просто искал да подобри способностите си. Вложил цялата си воля в това, докато не станал толкова добър, че можел да уцели ябълка върху дърво от трийсет метра разстояние. Продължил упорито да се упражнява, докато накрая можел да предвиди промените във вятъра, а веднъж след като овладял и това, вече не пропускал целта. Мълвата за неговия талант се разнесла и при него започнали да идват хора. Между тях била и млада жена на име Рете. В началото Аете се усъмнил, че тя има достатъчно сила, за да опъне лъка. Но Рете скоро се превърнала в най-добрата му ученичка. Както казах, това се случило преди много години и на много километри разстояние от мястото, където седим в момента. В онези дни адемците нямали летхани, което да ги напътства, и времената били трудни и кървави. По това време не било рядкост някой адемец да убие друг от гордост, заради спор или за да докаже уменията си. Тъй като Аете бил най-великият измежду стрелците с лък, мнозина го предизвиквали. Но човешкото тяло не било трудна цел за онзи, който можел да уцели парче коприна, носено от вятъра. Той избивал претендентите с такава лекота, сякаш жънел жито. На дуел вземал само една стрела със себе си и твърдял, че ако тя не се окаже достатъчна, то той заслужава да бъде повален. Аете остарял и славата му се разнесла. Той се установил на едно място и създал първото адемско училище. Минали години и той обучил много адемци да бъдат смъртоносни като ножове. Станало добре известно, че ако дадеш на учениците на Аете три стрели и три монети, тримата ти най-големите врагове никога няма да те безпокоят отново. И така, училището забогатяло и се прославило. Същото се случило и с Аете. Тогава Рете отишла при него. Рете, най-добрата му ученичка. Рете, която стояла близо до него и била негова любимка. Тя казала нещо на Аете и двамата били на различно мнение. Скарали се. След това закрещели толкова силно, че виковете им се чували през дебелите каменни стени в цялото училище. Накрая Рете предизвикала Аете на дуел. Той приел и се разбрали, че който спечели, ще управлява училището от този ден насетне. Тъй като той бил предизвиканият, Аете пръв избрал мястото си. Решил да застане сред горичка от млади, полюшващи се дръвчета, които му осигурявали укритие. Обикновено не вземал такива предпазни мерки, но Рете била най-добрата му ученичка и познавала движението на вятъра също толкова добре, колкото и той самият. Взел със себе си своя лък от рог. Взел също и една-единствена остра стрела. Тогава Рете избрала място, където да застане. Тя се отправила към върха на един висок хълм и силуетът й ясно се очертал на фона на празното небе. Не носела нито лък, нито стрела. И когато стигнала до върха на хълма, спокойно седнала на земята. Вероятно това било най-странното от всичко, тъй като Аете бил известен с това, че понякога прострелвал враговете си в крака, вместо да ги убива. Аете видял какво прави ученичката му и се изпълнил с гняв. Взел единствената си стрела и я запънал в лъка си. Изопнал тетивата до ухото си. Тетивата, която Рете му била направила, била изработена от дълги, здрави кичури от собствената й коса. — Шехин ме погледна в очите. Разгневеният Аете изстрелял своята стрела. Тя ударила Рете като светкавица точно тук. — Тя посочи с два пръста вътрешната извивка на лявата си гърда. — Рете продължавала да седи със стрела, стърчаща от гърдите й. Извадила изпод ризата си дълга панделка от бяла коприна. Откъснала перо от стрелата, потопила го в кръвта си и написала четири стиха. След това вдигнала панделката нависоко и зачакала вятърът да я задуха първо в едната посока, после в другата. Сетне я пуснала. Коприната се понесла във въздуха, като се издигала и спускала с поривите на вятъра. Панделката се извивала, носена от бриза, промъкнала се между дърветата и накрая се притиснала здраво към гърдите на Аете. На нея пишело:

Чух тих звук и когато се огледах, видях, че Вашет тихо плаче. Главата й беше наведена, сълзите се стичаха по лицето й и капеха върху предницата на ризата й, като образуваха по-тъмни петна върху червеното.

Шехин продължи:

— Едва след като прочел тези редове, Аете разбрал каква дълбока мъдрост притежава неговата ученичка. Той се затичал да се погрижи за раната на Рете, но върхът на стрелата бил твърде близо до сърцето й, за да може да бъде издърпана. Рете живяла само три дни след това и сломеният от скръб Аете се грижел за нея. Той я оставил да управлява училището и се вслушвал в думите й, докато върхът на стрелата се приближавал все повече до сърцето й. В онези дни Рете продиктувала деветдесет и девет истории и Аете ги записал. Тези разкази сложили началото на нашето разбиране за летхани. Те са в основата на Адемре. Късно на третия ден Рете довършвала разказа на деветдесет и деветата история пред Аете, който се бил превърнал в ученик на своята ученичка. След като той спрял да пише, Рете му казала: „Има една последна история, по-важна от всички останали, но нея ще научиш, когато се събудя.“ После затворила очи и заспала. Умряла в съня си. Аете живял още четирийсет години и се говори, че никога повече не е убивал. През това време често го чували да казва: „Спечелих единствения дуел, който някога съм губил.“ Той продължил да ръководи училището и да подготвя своите ученици да станат майстори на лъка. Но също така ги учел да бъдат мъдри. Разказвал им деветдесет и деветте истории и така всички адемре научили за летхани. Така сме се превърнали в онова, което сме.

Настъпи продължително мълчание.

— Благодаря ти, Шехин — казах аз и се постарах да направя възможно най-добре жеста почтителна благодарност. — Много бих искал да чуя тези деветдесет и девет истории.

— Те не са за варвари — заяви тя, но не изглеждаше обидена от молбата ми и направи комбинация от жестове за укор и съжаление.

След това смени темата:

— Как върви твоят кетан?

— Мъча се да го подобря, Шехин.

— Така ли е? — обърна се тя към Вашет.

— Наистина се мъчи — отвърна тя с очи, все още зачервени от сълзите. Кисела веселост. — Но има и подобрение.

Шехин кимна. Сдържано одобрение.

— Неколцина от нас ще се бият утре. Навярно можеш да го доведеш да гледа.

Вашет направи елегантно движение, което ме накара да разбера колко малко знаех за тънкостите на езика на жестовете: любезно, благодарно, леко смирено съгласие.

— Трябва да се чувстваш поласкан — весело ме похвали Вашет. — Разговаря с Шехин и получи покана да я наблюдаваш как се бие.

Вървяхме към закътаната долина, където обикновено практикувахме кетан и ръкопашен бой.

Въпреки това в съзнанието ми продължаваха да се въртят няколко неизбежни и неприятни мисли. Мислех си за тайните и за това колко се стараят хората да ги запазят. Чудех се какво ли би казал Килвин, ако заведях някой в Рибарника, за да му покажа сигалдрията за кръв, кости и косми.

Мисълта за гнева на едрия изобретател беше достатъчна, за да ме накара да потреперя. Знаех с какви неприятности ще се сблъскам. Това беше ясно изложено в законите на Университета. Но как ли би постъпил Килвин с човека, на когото съм разкрил тези неща?

Вашет ме шляпна по гърдите с опакото на ръката си, за да привлече вниманието ми.

— Казах, че трябва да се чувстваш поласкан — повтори тя.

— Поласкан съм — отвърнах аз.

Тя ме хвана за рамото и ме обърна с лице към нея.

— Нещо много се умисли.

— Какво ще стане с Темпи, ако всичко това не завърши добре? — без заобикалки попитах аз.

Веселото й изражение помръкна.

— Червените дрехи, мечът и името му ще му бъдат отнети и той ще бъде отрязан от Латантха. — Тя бавно си пое дъх. — След нещо такова не е много вероятно някое друго училище да го вземе, така че в действителност това означава, че той ще бъде изгнаник за цялата Адемре.

— Но за мен изгнанието няма да свърши работа — отбелязах аз. — Ако ме принудите да се върна обратно, това само ще направи проблема по-голям, нали?

Вашет не отговори нищо.

— Когато всичко това започна — продължих аз, — ти ме насърчаваше да си тръгна. Ако го бях направил, щяхте ли да ми позволите да си отида?

Настъпи продължително мълчание, което ми даде да разбера каква е истината. Но тя я изрече и на глас:

— Не.

Оценявах, когато не се опитват да ме лъжат.

— И какво щеше да бъде моето наказание? — попитах аз. — Затвор? — Поклатих глава. — Не. Не е практично да ме държите затворен тук в продължение на години. — Погледнах я. — И така, какво щеше да бъде то?

— Наказанието не е наша грижа — отвърна тя. — В края на краищата ти си варварин. Не си знаел, че вършиш нещо нередно. Главната ни грижа е да ти попречим да учиш другите на онова, което си откраднал — да ти попречим да го използваш за собствена полза.

Не беше отговорила на въпроса ми. Изгледах я продължително.

— Някои казват, че най-добре ще е да те убием — призна тя. — Но повечето смятат, че убиването не е в съответствие с летхани. Шехин е една от тях, както и аз.

Малко се поотпуснах, това поне беше нещо.

— Предполагам, че само обещание от моя страна няма да е достатъчно, за да успокои всички?

— Това, че дойде с Темпи, говори добре за теб. — Тя ми се усмихна със съчувствие. — И остана, когато се опитах да те прогоня. Но обещанието на един варварин не се цени особено в случай като този.

— Тогава какво? — попитах аз, като подозирах какъв ще бъде отговорът и знаех, че няма да ми хареса.

Вашет си пое дълбоко дъх.

— Може да ти се попречи да учиш други, като ти се отреже езикът и ти се извадят очите — прямо отвърна тя. — А за да не практикуваш кетан, може да бъдеш осакатен, като ти бъде прерязано сухожилието на глезена или като се строши коляното на по-силния ти крак. — Тя сви рамене. — Но човек може да е добър боец дори и с увреден крак. Затова би било по-удачно да се отрежат двата най-малки пръста на дясната ти ръка. Това би било…

Продължи да говори със сухия си и делови тон. Мисля, че намерението й бе да ме насърчи и успокои. Но ефектът беше точно обратният. Единственото, за което можех да мисля, бе как тя ми реже пръстите със същото спокойствие, с което аз си беля ябълка. Внезапно светлината наоколо ми се видя твърде ярка и живата картина, която си бях представил, накара стомаха ми да се разбунтува. За момент помислих, че ще ми прилошее.

Виенето на свят и повдигането преминаха. Когато дойдох на себе си, осъзнах, че Вашет е спряла да говори и ме гледа втренчено.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя махна презрително с ръка.

— Виждам, че днес от теб няма да има повече полза. Почини си през остатъка от вечерта. Събери мислите си или упражнявай кетан. Отиди да погледаш дървото меч. Утре ще продължим.

Известно време се разхождах безцелно, като се опитвах да не мисля за това, че пръстите ми могат да бъдат отрязани. Сетне, когато се изкачих на един хълм, почти се спънах в двойка голи адемци, които се бяха скрили в горичка.

Когато изскочих от дърветата, те не се затичаха към дрехите си и вместо да се опитам да се извиня с лошия си език и обърканите си мисли, аз просто се обърнах и си тръгнах с лице, пламнало от смущение.

Опитах се да упражнявам кетан, но не успях да съсредоточа съзнанието си върху него. Отидох да наблюдавам дървото меч и за известно време гледката от грациозното му движение под поривите на вятъра ме успокои. След това мислите ми се отнесоха и картината на Вашет, която ми отрязва пръстите, отново се появи в съзнанието ми.

Чух трите камбани и отидох на вечеря. Бях се наредил на опашката, оглупял от усилието да не мисля за вероятността да загубя пръстите си, когато забелязах, че адемците, стоящи близо до мен, ме зяпаха. На лицето на едно десетинагодишно момиченце беше изписано открито удивление, а мъж с червени наемнически дрехи ме гледаше така, сякаш току-що ме е видял да си обърсвам задника с парче хляб и след това да го изяждам.

Едва тогава осъзнах, че си тананикам. Не високо, но достатъчно силно, за да ме чуят хората близо до мен. Едва ли го правех от дълго време, защото бях изпял само шест стиха от „Калайджията напуска града“.

Спрях, след това сведох поглед, взех си храната и прекарах десет минути, опитвайки се да я изям. Успях да преглътна няколко хапки, но това беше всичко. Накрая се отказах и се отправих към стаята си.

Лежах в леглото и премислях с какви възможности разполагам. Ако избягах, колко далеч можех да стигна? Можех ли да се изгубя в околността? Можех ли да открадна кон? Изобщо бях ли виждал кон, откакто бях в Хаерт?

Извадих лютнята си и поупражнявах поставянето на пръстите за акордите. И петте ми чевръсти пръста се движеха нагоре-надолу по дългия гриф на лютнята. Дясната ми ръка обаче гореше от желание да дръпне струните и да изкара звуци от тях. Беше толкова обезсърчаващо, колкото да се опитвам да целуна някой, като използвам само едната си устна, и скоро се отказах.

Накрая извадих своя шаед и се увих в него. Беше топъл и успокояващ. Нахлупих качулката си колкото се може по-напред и си помислих за тъмната част от Фае, където Фелуриан бе събирала сенки, за да го направи.

Помислих си за Университета, за Уил и Сим, за Аури и Дони, за Фела. Никога не съм бил харесван в Университета и кръгът от приятелите ми не беше особено голям. Но истината бе, че просто бях забравил какво означава да си съвсем сам.

Тогава помислих за семейството си. Помислих си за чандрианите, за Синдер и неговата гъвкава грациозност, за меча, който държеше с лекота в ръката си като парче зимен лед. Представих си как го убивам.

Помислих си за Дена и онова, което Ктаех ми беше казал. Помислих си за нейния покровител и за нещата, които бях изрекъл, когато се скарахме. Помислих си за онзи път, когато се бе подхлъзнала на пътя и аз я бях хванал, за това колко нежна беше извивката над ханша й там, където ръката ми я бе докоснала. Помислих си за формата на устните й, за звука на гласа й и за уханието на косата й.

И накрая леко пристъпих през дверите на съня.