Страхът на мъдреца (Част II)

151. Ключалки

Квоте си пое дълбоко дъх и кимна сякаш на себе си.

— Да спрем дотук — каза той. — За пръв път в живота си имам пари, заобиколен съм от приятели — това е подходящо място да прекъснем за тази нощ. — Той разсеяно разтри лявата си ръка с дясната. — Ако продължим нататък, нещата отново ще станат мрачни.

Летописеца взе малката купчина с изписани страници, подреди ги върху масата и подравни ъглите им, преди да сложи последната, изписана до половина страница най-отгоре. Отвори кожената си чанта, извади яркозеления венец от бодлива зеленика и мушна листовете вътре. След това затвори мастилницата и започна да разглобява и почиства частите на перото.

Съдържателят се изправи и се протегна. След това събра празните чинии и чаши и ги отнесе в кухнята.

Баст просто седеше с безизразно лице. Не помръдваше. Сякаш почти не дишаше. След няколко минути Летописеца започна да му хвърля погледи.

Квоте се върна в стаята и се намръщи.

— Баст — каза той.

Помощникът бавно извърна очи и погледна мъжа зад бара.

— Бдението за Шеп продължава — рече съдържателят. — Тази вечер няма много за чистене. Защо не отидеш за края? Останалите ще се радват да си там…

Баст се замисли, после поклати глава.

— Не мисля, Реши — отвърна той с равен глас. — Не съм в настроение. — Стана от стола и се отправи към стълбите, без да погледне в очите никого. — Просто ще ида да си легна.

Тежкият звук от отдалечаващите се стъпки бавно заглъхна, последван от затварянето на врата.

Писарят гледаше след него, сетне се обърна към червенокосия мъж зад бара.

Квоте също гледаше към стълбището. Очите му бяха загрижени.

— Просто имаше тежък ден — отбеляза той, сякаш говореше на себе си, а не толкова на своя гост. — Утре ще бъде добре.

Той избърса ръцете си, заобиколи бара и се отправи към входната врата.

— Имаш ли нужда от нещо преди лягане? — обърна се той към Летописеца.

Последният поклати глава и отново се захвана да сглобява перото си.

Съдържателят заключи входната врата с голям месингов ключ, след това рече на писаря:

— Ще оставя ключа в ключалката, в случай че се събудиш рано и искаш да се разходиш или нещо подобно. Напоследък не спя много. — Той докосна лицето си отстрани, на мястото върху челюстта, където започваше да се оформя синина. — Но тази вечер може и да направя изключение.

Летописеца кимна и метна на рамо кожената си торба. След това внимателно взе венеца от зеленика и се качи нагоре по стълбите.

Останал сам в общата стая, Квоте методично помете пода, като внимателно хвана всички ъгли. Изми чиниите, почисти масите и бара и намали всички лампи, с изключение на една, оставяйки стаята слабо осветена и изпълнена с потрепващи сенки.

За момент хвърли поглед към бутилките зад бара, сетне се обърна и на свой ред бавно се качи нагоре по стълбите.

Баст бавно влезе в своята стая и затвори вратата след себе си.

Като се движеше тихо в мрака, той застана пред камината. От сутрешния огън не беше останало нищо друго освен пепел и въглени. Отвори сандъка за дърва, но вътре имаше само малко слама и няколко трески на дъното.

Слабата светлина на прозореца проблясваше върху черните му очи и очертаваше лицето му, докато той стоеше неподвижен, сякаш се опитваше да реши какво да прави. Миг по-късно пусна капака на сандъка да се затвори, уви се в едно одеяло и се сгуши на малкия диван пред празната камина.

Седя там дълго време с отворени очи.

През прозореца се разнесе слаб шум от тътрене. После настъпи тишина. След това се разнесе слабо драскане. Баст се обърна и видя отвън тъмна форма, която се движеше в нощта.

Той застина неподвижно, след това се плъзна от дивана и застана пред камината. С очи, все така вперени в прозореца, внимателно опипа полицата над камината.

Откъм прозореца отново се чу драскане, този път по-силно. Очите на Баст се стрелнаха от прозореца към полицата и той хвана нещо с двете си ръце. На слабата лунна светлина леко проблесна метал, докато той се привеждаше напред, напрегнат като стегната пружина.

Дълго време не се чуваше нищо. Нито звук. Нямаше никакво движение пред прозореца или в тъмната стая.

Тап-тап-тап-тап-тап. Звукът беше слаб, но се чуваше идеално в пълната тишина на стаята. Последва пауза, след която звукът се появи отново, остър и настойчив по стъклото на прозореца: тап-тап-тап-тап-тап-тап-тап.

Баст въздъхна. Приведеното му и напрегнато тяло се отпусна и той се приближи до прозореца, махна резето и го отвори.

— Моят прозорец няма резе — сприхаво каза Летописеца. — А твоят защо има?

— По очевидни причини — отвърна помощникът.

— Мога ли да вляза?

Баст сви рамене и се върна при камината, докато писарят тромаво се прехвърли през прозореца. Помощникът драсна една клечка кибрит и запали лампата върху близката маса, след това внимателно остави на полицата над камината два дълги ножа. Единият беше тънък и остър като стрък трева, а другият — пронизващ и изящен като шип.

Летописеца се огледа, когато лампата освети стаята. Помещението беше голямо, облицовано с ламперия и застлано с дебели килими. Два дивана бяха обърнати един срещу друг пред камината, а единият ъгъл на стаята беше зает от огромно легло с тъмнозелен балдахин.

Имаше полици, запълнени с картини, дреболии и разни странни неща. Кичури коса, привързани с панделка, свирки, издялани от дърво, изсушени цветя, пръстени, направени от рог или кожа, или изплетени от трева, лята на ръка свещ с пресовани във восъка листа.

В някои части от стаята очевидно наскоро беше добавена украса с клонки от бодлива зеленика. Една дълга гирлянда минаваше по дължината на таблата на леглото, а друга обикаляше полицата над камината и беше омотана около дръжките на двете лъскави брадвички с формата на лист, които висяха там.

Баст седна отново пред студената камина и уви едно вехто одеяло около раменете си като шал. Одеялото беше някаква бъркотия от парчета плат, които не си пасваха, и цветовете му навсякъде бяха избледнели с изключение на яркото червено сърце, пришито точно в средата.

— Трябва да говорим — тихо рече писарят.

Баст сви рамене, а очите му останаха втренчени върху камината.

— Трябва да те попитам… — Летописеца пристъпи с една крачка напред.

— Няма нужда да шепнеш — прекъсна го помощникът, без да вдига поглед. — Намираме се в другия край на странноприемницата. Понякога имам гости. Това му пречеше да спи, затова се преместих в тази част на сградата. Между моята стая и неговата има шест масивни стени.

Писарят седна в края на другия диван с лице към Баст.

— Трябва да те попитам за някои от нещата, които каза тази вечер за Ктаех.

— Не бива да говорим за Ктаех. — Гласът на Баст беше равен и безжизнен. — Това не е здравословно.

— Тогава за ситите — продължи Летописеца. — Каза, че ако научат за тази история, те биха убили всички, замесени в нея. Истина ли е това?

— Ще изгорят това място и ще посипят със сол земята след себе си — кимна помощникът с очи, все още вперени в камината.

Писарят сведе поглед и поклати глава.

— Не разбирам защо толкова се страхуваш от Ктаех — рече той.

— Ами — отвърна Баст, — изглежда, ще се окаже, че май не си много умен.

Летописеца се намръщи и зачака търпеливо.

Помощникът въздъхна и отмести очи от камината.

— Помисли. Ктаех знае всичко, което някога ще направиш. Всичко, което ще кажеш…

— Това го прави много досаден за разговор — отбеляза писарят, — но не…

На лицето на Баст внезапно се изписа ярост.

— Диен вехат. Енфеун вехат тилорен тес! — ядно и почти несвързано извика той.

Той трепереше и стискаше и разпускаше юмруци.

Летописеца пребледня, когато чу жлъчния тон на помощника, но не трепна.

— Ти не се гневиш на мен — спокойно каза той и погледна Баст в очите. — Просто си разгневен, а аз се случих наблизо.

Помощникът го погледна ядосано, но не каза нищо.

— Опитвам се да помогна, знаеш това, нали? — наведе се напред Летописеца.

Баст кимна навъсено.

— Това означава, че разбираш какво става.

Помощникът сви рамене, внезапният му изблик на гняв се бе изчерпал и той отново изпадна в апатия.

— Изглежда, че Квоте ти вярва за Ктаех — отбеляза писарят.

— Той знае за скритите тайни на света — рече Баст. — А каквото не знае, бързо го схваща. — Пръстите му разсеяно подръпваха одеялото. — И ми се доверява.

— Но това не изглежда ли много скалъпено? Ктаех дава на момче цвете, едно нещо води до друго и внезапно става война. — Летописеца махна презрително с ръка. — Нещата не се случват по този начин. Твърде голямо съвпадение.

— Не е съвпадение — въздъхна помощникът. — Слепецът ще се спъне в разхвърляна стая. Но ти не го правиш. Ти използваш очите си и избираш лесния път. За теб той е напълно ясен. Ктаех може да вижда бъдещето. Всяко бъдеще. Ние се спъваме. Той не го прави. Той просто поглежда и избира най-гибелния път. Той е камъкът, който предизвиква лавината. Той е кашлицата, от която започва чумата.

— Но ако знаеш, че Ктаех се опитва да те контролира — настоя писарят, — ти просто ще направиш нещо друго. Той ти дава цвете и ти го продаваш.

— Ктаех ще знае това — поклати глава Баст. — Не можеш да изиграеш нещо, което познава бъдещето ти. Да кажем, че продадеш цветето на принца. Той го използва, за да излекува своята годеница. Година по-късно тя го хваща да я мами с камериерката, обесва се, защото е опозорена, и баща й започва война, за да отмъсти за честта й. — Той безпомощно разтвори ръце. — И накрая пак се стига до гражданска война.

— Но младежът, който е продал цветето, остава в безопасност.

— Може би не — мрачно се възпротиви помощникът. — По-вероятно е да се напие като някой лорд, да хване едра шарка, след това да събори лампа и да запали половината град.

— Ти просто си измисляш разни неща, за да докажеш правотата си — възрази Летописеца. — В действителност не доказваш нищо.

— Защо трябва да доказвам каквото и да е на теб? — попита Баст. — Защо трябва да ме е грижа какво мислиш? Живей си щастливо в глупавото си неведение. Правя ти услуга, като не ти казвам истината.

— И що за истина е това? — попита писарят, очевидно раздразнен.

Помощникът уморено въздъхна и вдигна поглед към него с изражение, в което се четеше пълна безнадеждност.

— По-скоро бих се бил със самия Халиакс — рече той. — По-скоро бих предпочел да се изправя срещу всички чандриани накуп, отколкото да разменя десет думи с Ктаех.

Това накара Летописеца да замълчи за момент.

— Те ще те убият — каза той.

Нещо в гласа му превърна думите му във въпрос.

— Да — съгласи се Баст, — и въпреки това.

Писарят се втренчи в тъмнокосия мъж, който седеше срещу него, увит в дрипаво одеяло.

— Историите те карат да се страхуваш от Ктаех — заяви той с откровено отвращение в гласа. — И от този страх оглупяваш.

Помощникът сви рамене и празните му очи се върнаха отново върху несъществуващия огън.

— Отегчаваш ме, малки човеко.

Летописеца се изправи, пристъпи напред и зашлеви силно Баст през лицето.

Главата на младежа отхвръкна на една страна и за момент той изглеждаше твърде шокиран, за да помръдне. След това се изправи със светкавично движение и одеялото отлетя от раменете му. Сграбчи грубо и с оголени зъби писаря за гърлото и очите му станаха тъмносини, без капчица бяло в тях.

Летописеца го гледаше право в очите.

— Ктаех е планирал всичко това — спокойно рече той. — Той е знаел, че ще ме нападнеш и че заради това ще се случат ужасни неща.

Побеснялото лице на Баст се скова и очите му се разшириха. Напрежението напусна раменете му и той отдръпна ръце от гърлото на писаря. Младият мъж се канеше да се настани отново върху възглавниците на дивана.

Летописеца замахна и го зашлеви повторно. Ако не друго, то поне звукът беше по-силен от преди.

Баст отново оголи зъби, после спря. Очите му стрелнаха писаря, сетне се отместиха встрани.

— Ктаех знае, че се страхуваш от него — продължи Летописеца. — Знае, че аз ще използвам това срещу теб. Продължава да те манипулира. Ако не ме нападнеш, това ще е причината да се случат ужасни неща.

Помощникът замръзна, сякаш се парализира, и застина между изправено и седнало положение.

— Слушаш ли ме? — попита писарят. — Събуди ли се най-сетне?

Баст вдигна поглед към него с изражение на объркано удивление. Върху бузата му се разля яркочервено петно. Той кимна и бавно се отпусна отново на дивана.

— Какво би направил, ако те ударя пак? — Летописеца отново вдигна ръка.

— Ще те изкормя — искрено отвърна Баст.

Писарят кимна и седна на своя диван.

— Приемам възможността Ктаех да знае бъдещето. Това означава, че може да контролира много неща — той вдигна пръст, — но не всичко. Плодът, който изяде днес, беше все така сладък в устата ти, нали?

Помощникът бавно кимна.

— Ако Ктаех е толкова злобен, колкото казваш, той би ти навредил по всеки възможен начин. Но не може да го направи. Не ти попречи да се шегуваш с Реши тази сутрин. Не може да ти попречи да се наслаждаваш на слънцето, което докосва лицето ти, или да целуваш розовите страни на фермерските дъщери, не е ли така?

На лицето на Баст проблесна усмивка.

— Целувал съм нещо повече от лицата им — увери го той.

— Това исках да кажа — твърдо заяви Летописеца. — Той не може да отрови всяко нещо, което правим.

Помощникът, изглежда, се замисли, после въздъхна.

— Донякъде си прав — съгласи се той. — Но само един идиот би седял в горяща къща, мислейки си, че всичко е наред, защото плодовете са все още сладки.

Писарят демонстративно огледа стаята.

— На мен не ми изглежда, че странноприемницата е в пламъци.

Баст го изгледа невярващо.

— Целият свят е в пламъци — рече той. — Отвори си очите.

Летописеца се намръщи.

— Дори да оставим всичко друго настрана — продължи да настоява той, — Фелуриан го е пуснала да си върви. Тя е знаела, че той е говорил с Ктаех. Със сигурност не би го пуснала на свобода по света, освен ако няма някакъв начин да се предпази от влиянието на Ктаех.

При тези думи очите на помощника просветнаха за момент, но после потъмняха отново почти веднага. Той поклати глава.

— Търсиш дълбокото в плитък поток — отбеляза той.

— Не те разбирам. Каква причина би имала тя да го пусне да си върви, ако той наистина е опасен?

— Причина ли? — повтори Баст с мрачно веселие в гласа. — Няма причина. Тя няма нищо общо с разумните причини. Пуснала го е, защото това е гъделичкало гордостта й. Искала е той да се върне в света на смъртните и да я възхвалява. Да разказва истории за нея. Да тъгува по нея. Затова го е пуснала да си върви. — Той въздъхна. — Казах ти вече. Моите хора не са известни с това, че взимат добри решения.

— Може би — съгласи се писарят. — Или може би тя просто е знаела, че е безполезно да се опитва да надхитри Ктаех. — Той направи безгрижен жест. — Ако каквото и да направиш е грешно, то тогава със същия успех можеш да правиш и каквото си пожелаеш.

Помощникът дълго седя мълчаливо. След това кимна, в началото леко, а после по-категорично.

— Прав си — каза той. — Ако всичко така или иначе ще свърши зле, то трябва да правя това, което искам.

Той огледа стаята, после внезапно се изправи. След като порови малко, намери едно дебело наметало, хвърлено на пода. Изтупа го добре, метна го около раменете си и се отправи към прозореца. После спря, върна се обратно до дивана и започна да тършува между възглавниците, докато не намери бутилка вино.

Летописеца изглеждаше объркан.

— Какво правиш? Да не би да смяташ да се върнеш на бдението за Шеп?

Баст спря по пътя си към прозореца, сякаш почти се изненада да види, че писарят е още там.

— Отивам да свърша една работа — отвърна той и мушна бутилката с вино под мишницата си, след което отвори прозореца и преметна единия си крак навън. — Не ме чакай.

Квоте влезе рязко в стаята си и затвори вратата след себе си.

Той се движеше енергично. Почисти студената пепел в камината, сложи нови дърва и запали огъня с дебела кибритена клечка с червена сяра. Донесе второ одеяло и го застла върху тясното си легло. Леко се намръщи и взе смачкания лист хартия, който беше паднал на пода, и го сложи до другите два смачкани листа върху бюрото.

След това почти неохотно се отправи към леглото. Пое си дълбоко дъх, избърса ръце в панталоните си и коленичи пред тъмния сандък, който стоеше там. Сложи двете си длани върху извития капак и затвори очи, сякаш се ослушваше за нещо. Раменете му се размърдаха, когато се напъна да вдигне капака.

Не се случи нищо. Той отвори очи и мрачно стисна уста. Ръцете му помръднаха отново и задърпаха по-силно, напрягайки се продължително, преди да се откажат.

Съдържателят се изправи с безизразно лице и отиде до прозореца, който гледаше към гората зад странноприемницата. Отвори го, надвеси се навън и протегна ръце надолу. След това се изправи, като държеше малка дървена кутия.

Почисти я от паяжините и я отвори. Вътре лежаха два ключа — един от тъмно желязо и един от лъскава мед. Квоте коленичи отново пред сандъка и мушна медния ключ в желязната ключалка. Завъртя го бавно и прецизно — наляво, после надясно и пак наляво, като през цялото време слушаше внимателно леките прещраквания, идващи от някакъв механизъм вътре.

След това взе железния ключ и го вкара в медната ключалка. Него не завъртя. Мушна го дълбоко навътре в ключалката, после го извади до половина навън, сетне отново го мушна навътре, преди да го извади с плавно и бързо движение.

След като върна ключовете обратно в кутията, той отново сложи длани върху капака на сандъка в същото положение като преди.

— Отвори се! — тихо каза той. — Отвори се, проклет да си! Едро.

Той задърпа капака. Гърбът и раменете му се напрегнаха от усилието.

Капакът на сандъка не помръдна. Квоте въздъхна продължително и се наведе напред, докато челото му не опря в хладното тъмно дърво. Когато издиша, раменете му се отпуснаха и той изглеждаше малък, наранен, ужасно уморен и състарен.

Въпреки това в изражението му нямаше изненада, нито печал. То просто беше примирено. Беше изражението на мъж, който накрая е получил лошите новини, които вече е очаквал.