Страхът на мъдреца (Част II)

82. Варвари

На следващия ден двамата с Темпи преместихме лагера, докато Дедан и Хеспе отидоха до Кросон за провизии. Мартен намери изолиран участък равна земя близо до ручей. След това опаковахме и прехвърлихме багажа, изкопахме нужник, направихме дупка за огнището и приготвихме всичко останало.

Темпи имаше желание да разговаряме, докато работим, но аз бях неспокоен. Бях го засегнал с въпроса си за летхани, затова се стараех да избягвам тази тема. Но щом го разстройваше едно просто запитване за пеенето, откъде можех да знам какво друго би го обидило?

Безизразната му физиономия и отказът му да ме погледне в очите отново бяха основните проблеми. Как можех да водя интелигентен разговор с някого, когато нямах представа какво е отношението му по един или друг въпрос? Беше като да се опитваш да ходиш със завързани очи в непозната къща.

И така, избрах по-безопасния подход и докато работехме, просто го разпитвах за още думи. Питах го предимно за предмети, защото ръцете и на двама ни бяха твърде заети, за да се изразяваме с жестове.

Най-хубавото от всичко бе, че така той можеше да упражнява атуранския си, докато аз увеличавах своя речников запас от адемски думи. Забелязах, че колкото повече грешки допусках на неговия език, толкова по-спокойни ставаха неговите опити да се изразява.

Разбира се, това означаваше, че правя много грешки. Всъщност понякога бях толкова глупав, че на Темпи му се налагаше да ми обяснява едно и също нещо по няколко пъти, и то по различен начин. Разбира се, трябваше да го прави на атурански.

Приключихме с подготвянето на лагера някъде по обяд. Мартен отиде на лов, Темпи започна да прави своите разтягания, които наподобяваха някакъв бавен танц. Направи ги два пъти подред и в мен се зароди подозрение, че и той самият е отегчен. Когато свърши, адемецът беше покрит със слой лъскава пот и ми каза, че отива да се къпе.

Останал сам в лагера, стопих свещите на калайджията, за да изработя две малки восъчни кукли. Исках да направя това от няколко дни насам, но дори в Университета създаването на восъчна кукла се смята за съмнително поведение, а тук, във Винтас… Достатъчно е само да кажа, че прецених, че е най-добре да бъда дискретен.

Произведенията ми не се получиха кой знае колко изтънчени. Лойта изобщо не е толкова удобна за работа колкото симпатичния восък, но дори и най-грубата кукла може да е нещо много унищожително. След като прибрах двете фигурки в пътната си торба, се почувствах много по-подготвен.

Тъкмо почиствах последните остатъци от лойта по ръцете си, когато Темпи се прибра след къпането си гол, както го е майка родила. Годините на сценично обучение ми помогнаха да запазя, макар и с усилие, спокойно изражение на лицето си.

След като простря мокрите си дрехи да съхнат на един близък клон, Темпи се приближи към мен без помен от смущение или свенливост.

Той протегна ръка, стиснал нещо между палеца и показалеца си.

— Какво е това? — Адемецът леко разтвори пръстите си, за да видя какво държи.

Погледнах по-отблизо, доволен, че има върху какво да съсредоточа вниманието си.

— Това е кърлеж.

От толкова близо нямаше как да не забележа отново белезите му — бледи линии, които пресичаха ръцете и гърдите му. От времето, прекарано в Медика, можех да разчитам белези, а широката, розова и набръчкана кожа на неговите не говореше за дълбока рана, която е прорязвала кожата, мазнините и мускулите под тях. Това бяха следи от плитки наранявания. Бяха десетки. Не можех да не се зачудя колко ли дълго е бил наемник, за да има толкова стари белези. Не изглеждаше на много повече от двайсетина години.

Темпи гледаше втренчено животинката между пръстите си, без да обръща внимание на начина, по който го оглеждах.

— Хапе. Мен. Хапе и остава. — Лицето му беше безизразно както обикновено, но в гласа му се долавяше нотка на отвращение.

Лявата му ръка помръдваше неспокойно.

— В Адемре няма ли кърлежи?

— Не. — Той се опита да смачка буболечката между пръстите си. — Не се чупи.

Показах му с жест как да я стисне между ноктите си, което той стори с известна наслада. Сетне захвърли кърлежа и се отправи спокойно към постелята си. Все така гол, извади всички свои дрехи и ги изтупа енергично.

Продължих да гледам встрани, като дълбоко в сърцето си знаех, че Дедан и Хеспе ще изберат точно този момент, за да се върнат от Кросон.

За щастие те не се появиха. След около четвърт час Темпи обу чифт сухи панталони, като преди това внимателно ги огледа.

Гол до кръста, той се доближи до мястото, където седях аз.

— Мразя кърлежите — обяви той.

Когато заговори, лявата му ръка направи рязък жест, сякаш махаше трохи от предницата на ризата си на височината на хълбока. Само дето не носеше риза и по голата му кожа нямаше нищо, което да трябва да изтупа. Осъзнах, че и преди беше правил същия жест.

Всъщност сега, когато се замислих за това, си дадох сметка, че го бях виждал да прави същото движение пет-шест пъти през последните няколко дни, но никога толкова яростно.

Осени ме внезапно подозрение.

— Темпи? Какво означава това? — Повторих жеста му с изтупването.

Той кимна.

— Това е това. — Той изкриви лицето си в пресилена гримаса на отвращение.

Мислите ми се върнаха към последния цикъл. Опитах се да си припомня колко пъти съм виждал Темпи да мърда неспокойно с ръка, докато разговаряме. Главата ми се замая при тази мисъл.

— Темпи — обърнах се към него аз, — всичко това — направих жест към лицето си, след това се усмихнах, намръщих се и вдигнах очи към небето, — всичко това се прави с ръце в адемския език, така ли?

Той кимна и направи жест.

— Това! — Посочих ръката му. — Какво е това?

Той се поколеба, сетне ми се усмихна с пресилена и неловка усмивка.

Повторих жеста му, като леко разперих ръка и притиснах палеца към вътрешната част на средния си пръст.

— Не — поправи ме той. — Другата ръка, лявата.

— Защо?

Той протегна ръка и ме потупа по гърдите, малко вляво от гръдната кост — туп-туп, туп-туп. После прокара пръст надолу по лявата ми ръка. Кимнах, за да покажа, че разбирам. Тя беше по-близо до сърцето. Той вдигна десницата си и я сви в юмрук.

— Тази ръка е силна — обясни адемецът и вдигна лявата си ръка. — Тази ръка е умна.

В това имаше смисъл. Точно затова повече музиканти, свирещи на лютня, изпълняват акордите с лявата си ръка. По правило тя е по-бърза.

Направих жеста с лявата си ръка, с разперени пръсти. Темпи поклати глава.

— Това е това. — Той изви половината си уста в самодоволна усмивка.

Изражението изглеждаше толкова не на място върху неговото лице, че едва се сдържах да не го зяпна. Погледнах по-внимателно ръката му и леко промених положението на пръстите си.

Той кимна одобрително. Лицето му беше безизразно, но за пръв път разбирах защо е така.

В последвалите часове научих, че адемските жестове с ръка всъщност не представляват изражението на лицето. Не беше толкова просто. Например усмивката може да означава, че си развеселен, щастлив, благодарен или удовлетворен. Може да се усмихнеш, за да утешиш някого. Можеш да се усмихнеш, защото си съгласен с някого или защото си влюбен. Гримасата или ухилването са подобни на усмивката, но означават съвсем различни неща.

Представете си да се опитвате да научите някого да се усмихва. Представете си да описвате какво означават различните усмивки и кога трябва да ги използвате по време на разговор. По-трудно е, отколкото да се научите да ходите.

Внезапно толкова много неща придобиха смисъл. Разбира се, че Темпи нямаше да ме гледа в очите. Той не можеше да научи кой знае какво за човека, с когото разговаря, като гледа лицето му. Трябваше да слуша гласа му, но също така и да наблюдава ръката му.

Прекарах следващите няколко часа в опити да науча най-основното, но това се оказа вбесяващо трудно. Думите са сравнително прости неща. Можеш да посочиш камък. Да изиграеш тичане или скачане. Но някога опитвали ли сте се да предадете с жестове неща като съгласие, уважение, сарказъм? Съмнявам се, че дори и баща ми би успял да постигне нещо такова.

Ето защо напредъкът ми беше обезсърчаващо бавен, но въпреки това бях запленен. Имах чувството, че съм получил втори език.

А и това беше своеобразна тайна. Винаги съм имал слабост към тайните.

Бяха ми нужни три часа, за да науча шепа жестове, ако ми простите тази игра на думи.

Напредвах изключително бавно, но когато накрая научих жеста за „омаловажаване“, почувствах прилив на такава гордост, че едва ли бих могъл да я опиша.

Мисля, че и Темпи изпита същото.

— Добре — каза той с изпъната длан, за която с доста голяма сигурност можех да твърдя, че означава одобрение. Той размърда рамене, изправи се и се протегна. Хвърли поглед към слънцето, което надничаше през клоните на дърветата над нас. — Храна сега?

— Скоро — отвърнах аз, но имаше един въпрос, който ме тормозеше. — Темпи, защо си правите целия този труд? Усмивката е лесно нещо. Защо ви е да се усмихвате с ръцете си?

— С ръце също лесно. По-добре. Повече… — Той направи леко видоизменен вариант на жеста с изтупването на ризата, който беше използвал преди малко.

Може би сега не беше отвращение, а раздразнение?

— Каква е думата за хората, които живее заедно. Пътища. Правилни неща. — Темпи прокара палец по ключицата си. Може би имаше предвид смущение? — Каква е дума за добър живот заедно? Никой не сере в кладенец.

— Цивилизация? — засмях се аз.

Той кимна и разпери пръсти в израз на веселие.

— Да — потвърди той. — Говорене с ръце е цивилизация.

— Но усмивката е нещо естествено — възпротивих се аз. — Всеки се усмихва.

— Естествено не е цивилизация — възрази Темпи. — Готвено месо — цивилизация. Измие смрад — цивилизация.

— Значи в Адемре винаги се усмихвате с ръцете? — Искаше ми се да знаех жеста за смайване.

— Не. Усмихване с лице добро за семейството. Добро с някой приятел.

— Защо само семейството?

Темпи повтори отново жеста си с палеца върху ключицата.

— Когато правиш това — той притисна длан върху лицето си и издуха въздух в нея, издавайки силен пърдящ звук, — това също естествено, но не правиш близо до други. Невъзпитано. Със семейство… — той сви рамене в израз на веселие — … цивилизация не важна. Със семейство по-естествен.

— Ами смехът? — попитах аз. — Виждал съм те да се смееш. — Издадох звуците „ха-ха-ха“, за да разбере за какво става дума.

— Смехът е — сви рамене той.

Изчаках за момент, но той, изглежда, нямаше намерение да продължи.

— Защо не се смееш с ръце? — опитах отново аз.

Темпи поклати глава.

— Не. Смехът е различен. — Той пристъпи по-близо и ме потупа с два пръста по гърдите там, където беше сърцето. — Усмивка? — Прокара пръст по лявата ми ръка. — Гневен? — Отново потупа сърцето ми.

После направи уплашена и объркана физиономия, а накрая издаде напред уста и придоби смешно нацупен вид. Всеки път ме потупваше по гърдите.

— Но смях? — Той притисна длан към стомаха ми. — Смях живее тук. — Прокара показалец нагоре до устата ми и разтвори пръстите си. — Да потискаш смях не е хубаво. Не е здравословно.

— Също и плача? — попитах аз и плъзнах пръст по бузата си, проследявайки въображаема сълза.

— Също и плач. — Темпи сложи ръка върху корема си, след което каза: — Ха, ха, ха. — Притисна ръката си по-силно, за да ми покаже движението на стомаха си. — Хъ, хъ, хъ. — Избухна в пресилени ридания и отново притисна стомаха си. — Същото място. Не здравословно да потискаш.

Кимнах бавно, опитвайки се да си представя как ли се чувства адемецът, като постоянно трябва да търпи хора, които са твърде невъзпитани, за да пазят израженията на лицата си за самите себе си. Хора, чиито ръце постоянно правят безсмислени жестове.

— Сигурно ти е много трудно с нас.

— Не толкова трудно. — Омаловажаване. — Когато напускам Адемре, знам това. Не цивилизация. Варварите са невъзпитани.

— Варварите?

Той направи широк жест, който включваше нашата поляна, гората, целия Винтас.

— Всички тук като кучета. — Той докара гротескно преувеличено изражение на ярост, като се зъбеше, ръмжеше и въртеше бясно очи. — Само това знаете. — Сви рамене с равнодушно примирение, сякаш искаше да покаже, че не ни се сърди.

— А децата? — попитах аз. — Всички деца се усмихват още преди да проговорят. И това ли е погрешно?

Темпи поклати глава.

— Всички деца варвари. Всички усмихва с лица. Всички деца невъзпитани. Но те порастват. Гледат. Учат се. — Той направи пауза и се замисли, търсейки подходящите думи. — Варварите нямат жени, които да ги научат на цивилизация. Варварите не могат учат.

Разбирах, че той не казва това, за да ни обиди, но думите му ме подтикнаха да взема още по-твърдото решение да науча особеностите на адемския език на жестовете.

Наемникът се изправи и започна поредица от разтягания, подобни на онези, които правеха акробатите в моята трупа, когато бях малък. След като петнайсет минути се извиваше насам-натам, той започна бавната си, подобна на танц пантомима. Макар по онова време да не го знаех, тя се нарича кетан.

Все още раздразнен от думите на Темпи, че „варварите не могат учат“, реших да продължа с ученето. И бездруго нямах какво да правя.

Докато се опитвах да го имитирам, разбрах колко дяволски трудна е тази задача — да държиш ръцете, присвити в шепи по точно определен начин, а краката — в правилното положение. Въпреки че Темпи се движеше безкрайно бавно, открих, че е невъзможно да подражавам на плавната му грациозност. Адемецът не правеше паузи, нито поглеждаше към мен. Не ме окуражаваше и не ми даваше никакви съвети.

Беше уморително и се зарадвах, когато приключи. След това запалих огъня и направих тринога. Без да каже и дума, Темпи извади твърда наденица и няколко картофа, които започна да бели внимателно с меча си.

Това ме изненада, защото той се грижеше за меча си по същия начин, по който аз се грижех за своята лютня. Веднъж, когато Дедан го беше взел, адемецът беше реагирал с доста драматично и емоционално избухване. Драматично за него, разбира се. Каза цели две изречения и леко се намръщи.

Темпи видя, че го наблюдавам, и вдигна глава с любопитство.

Посочих към оръжието в ръцете му.

— Меч? — попитах аз. — За да обелиш картофите?

Той сведе поглед към полуобеления картоф в едната си ръка и меча в другата.

— Остър е — сви рамене той. — Чист е.

Аз също свих рамене, защото не исках да правя въпрос от това. Докато работехме заедно, научих думите за желязо, възел, лист, искра и сол.

Чаках водата да кипне, а Темпи се изправи, изтупа се и започна да прави за втори път своите упражнения за разтягане и раздвижване. Отново подражавах на движенията му. Този път те бяха по-трудни. Мускулите на ръцете и краката ми бяха отпуснати и уморени от предишния опит. Към края едва успявах да не се разтреперя, но понаучих още някоя и друга тайна.

Адемецът продължаваше да не ми обръща внимание, но аз нямах нищо против това. Предизвикателствата винаги са ме привличали.