Страхът на мъдреца (Част II)

118. Цел

Двамата с Вашет се биехме по хълмовете на Адемре.

След цялото това време вече почти не обръщах внимание на вятъра. Той беше част от пейзажа по същия начин, по който бе и неравната земя под краката ми. В някои дни беше слаб и успяваше само да разлюлее тревата и да вкара коса в очите ми. Друг път беше достатъчно силен, за да плющи платът на дрехите ми и да прилепва към тялото. Появяваше се от неочаквани посоки без никакво предупреждение и го усещах между лопатките толкова силно, сякаш някой ме бута с ръка.

— Защо отделяме толкова много време на ръкопашния бой? — попитах Вашет, докато правех „късане на детелина“.

— Защото се биеш немарливо — отвърна тя и ме блокира с „водно ветрило“. — Защото всеки път, когато се биеш, ме караш да се срамувам. И защото загуби три от четири схватки с дете, което е наполовина на твоя ръст.

— Но умението ми с меча е дори по-слабо — отбелязах аз, докато я обикалях в кръг, търсейки пролука в защитата й.

— По-слабо е — потвърди тя. — Затова не ти позволявам да се биеш с друг освен с мен. Твърде буен си. Можеш да нараниш някого.

— Мислех, че така трябва да се прави — усмихнах се аз.

Вашет се намръщи, след което небрежно протегна ръка и хвана китката и рамото ми, усуквайки ме в „спящата мечка“. Дясната й ръка вдигна китката ми над главата, като изпъна ръката ми в неудобен ъгъл, а лявата й притискаше здраво рамото ми. Тъй като бях в безпомощно състояние, се принудих да се наведа и да зяпна земята.

— Вех — казах аз, за да се предам.

Но Вашет не ме пусна. Тя продължи да извива ръката ми и натискът в рамото ми се увеличи. Почувствах болка в малките костици на китката ми.

— Вех — повторих аз малко по-силно, като си мислех, че Вашет не ме е чула.

Но тя продължаваше да ме държи и изви китката ми още по-силно.

— Вашет? — опитах се да завъртя глава, за да я погледна, но от този ъгъл можех да видя само крака й.

— Ако смисълът на това движение е да нарани някого — каза тя, — защо трябва да те пускам?

— Нямах това предвид…

Вашет натисна по-силно надолу и аз млъкнах.

— Каква е целта на „спящата мечка“? — спокойно попита тя.

— Да извади противника от строя — отвърнах аз.

— Много добре. — Тя започна да ме натиска с бавната, неумолима сила на ледник и в рамото и в китката ми запулсира тъпа болка. — Скоро ще извадя ръката ти от рамото. Сухожилията ти ще се откъснат и ще се отделят от костта. Мускулите ти ще се разкъсат и ръката ти ще увисне отстрани като мокър парцал. Тогава „спящата мечка“ ще е постигнала ли целта си?

Животинският инстинкт ме накара да се опитам да се боря, но от това изгарящата болка стана само по-остра и спрях. И преди по време на обучението ми се бях оказвал в положения, от които няма измъкване. Всеки път бях безпомощен, но това беше първият случай, в който наистина и се чувствах така.

— Целта на „спящата мечка“ е контролът — спокойно обясни Вашет. — В момента мога да правя с теб каквото пожелая. Мога да те преместя, да те пречупя или да те освободя.

— Бих предпочел да ме освободиш — казах аз, като се опитах в гласа ми да прозвучи по-скоро надежда отколкото отчаяние.

Последва пауза. След това тя спокойно ме попита:

— Каква е целта на „спящата мечка“?

— Контрол.

Почувствах как ръцете й ме пуснаха и се изправих, като бавно раздвижих рамото си, за да облекча болката.

Тя стоеше до мен и ме гледаше намръщено.

— Смисълът на всичко това е контролът. Първо трябва да контролираш себе си. След това да започнеш да контролираш онова, което те заобикаля. Накрая печелиш контрол над онзи, който ти се противопоставя. Това е летхани.

След като бях прекарал почти цял месец в Хаерт, имах усещането, че нещата се развиват добре. Вашет призна, че езикът ми се подобрява, и ме поздрави, че вече звуча като дете, а не просто като идиот.

Продължих да се виждам със Селийн на полето до дървото меч. Очаквах тези срещи с нетърпение въпреки факта, че тя ме побеждаваше с весела безпощадност всеки път, когато се биехме. Бяха ми необходими три дни, преди да успея да я надвия.

Това е интересен стих, който бихме могли да добавим към дългата история на живота ми, нали?

Колкото и ужасно да звучи, аз се гордеех с това. И имаше защо. Самата Селийн ме поздрави, когато това се случи, като изглеждаше доста изненадана, че бях успял да го постигна. Там, под дългата сянка на дървото меч, за награда тя ми показа версия с две ръце на „отскубване от лъва“ и ме поласка, като ме дари с приятелска и дяволита усмивка.

Същия ден приключихме рано с определения ни брой двубои. Отидох да седна на близкия камък, който беше загладен и удобен за седене. Погрижих се за десетината си дребни драскотини от схватката и се приготвих да гледам дървото меч, докато Вашет не се върне да ме повика.

Селийн обаче не беше от онези, които могат да седят и да чакат. Изтича до дървото меч и застана само на няколко крачки от най-близките клони, които се люлееха и танцуваха на вятъра, като караха кръглите, остри като бръснач листа да се въртят в лудешки кръгове.

След това тя приведе рамене и се стрелна под клоните на дървото, сред хилядите бясно въртящи се листа.

Бях твърде стреснат, но почти бях успял да се изправя, когато чух смеха й. Наблюдавах я как се мята, танцува и върти и дребното й тяло избягва разлюлените от вятъра листа, сякаш играе на гоненица с тях. Тя измина половината разстояние до ствола и спря. Наведе глава, протегна се и перна настрани един лист, който иначе щеше да я пореже.

Не. Селийн не просто беше ударила листа. Бе използвала „навяващ сняг“. След това я видях да се приближава още повече до ствола на дървото, като се движеше напред-назад на зигзаг и се пазеше. В началото използва „девица сресва косата си“, а после „танц назад“.

Сетне скочи настрани и заряза кетана. Приведе се и се втурна през пролука между листата, стигна до ствола на дървото и го плесна с ръка.

След това се върна между листата. Направи „пресоване на сайдер“, наведе се, завъртя се и се затича, за да излезе изпод клоните на дървото. Когато се озова навън, не нададе триумфален вик, както би направило някое дете от Федерацията, но скочи във въздуха с победоносно вдигнати ръце. След това направи колело, като продължаваше да се смее.

Със стаен дъх наблюдавах как играе своята игра отново и отново, като се движеше между танцуващите листа на дървото. Невинаги стигаше до ствола. Два пъти й се наложи да се измъкне изпод листата, без да успее да докосне дънера, и дори от мястото, където седях, бе очевидно, че е ядосана. Веднъж се подхлъзна и бе принудена да пълзи, за да се измъкне извън обсега на листата.

Но успя да стигне до ствола и обратно четири пъти, като всеки път отбелязваше измъкването си с вдигнати ръце, смях и едно съвършено колело.

Спря едва когато Вашет се върна. Наблюдавах отстрани как тя се втурна към Селийн и строго й се накара. Не можех да чуя какво казват, но езикът на телата им беше достатъчно красноречив. Момичето сведе поглед и затътри крака, а Вашет й размаха пръст и я шляпна по врата. Беше като мъмренето, което всички други деца получават — „Стой настрана от градината на съседа!“, „Не дразни овцата на семейство Бентън!“, „Не си играй на гоненица с хилядите въртящи се ножове на свещеното дърво на народа си!“.