Страхът на мъдреца (Част II)

143. Безкръвен

Имаше една последна изненада, която ме очакваше при завръщането ми в Университета.

Бяха изминали едва няколко дни, откакто се бях прибрал, когато отидох на работа в Рибарника. Макар вече да не се нуждаех така отчаяно от пари, заниманията там ми липсваха. Имаше нещо дълбоко удовлетворяващо в това да създаваш нещо с ръцете си. Правилното изобретяване е като песен, направена от материални неща. То е акт на съзидание.

Затова отидох в Ателието, като мислех да започна с нещо просто, тъй като бях загубил форма. Докато се приближавах до гишето, забелязах познато лице.

— Здравей, Базил — казах аз. — Какво направи този път, за да се озовеш тук?

Той сведе поглед.

— Неправилна работа с реагенти — промърмори.

— Не е толкова зле — засмях се. — Ще излезеш след около цикъл.

— Да. — Той вдигна поглед и се усмихна стеснително. — Чух, че си се върнал. Да не би да си дошъл за парите?

Спрях насред списъка, който правех наум, за нещата, нужни за направата на комин.

— Не те разбрах?

Базил наклони глава настрани.

— Сумата, която имаш да получаваш — обясни той — за Безкръвния. — Погледна ме за момент, сетне на лицето му внезапно се изписа разбиране. — Точно така, ти няма как да знаеш…

Той се отдалечи от гишето за момент и после се върна с нещо, което приличаше на осемстенна лампа, направена изцяло от желязо.

Различаваше се от „уловителя на стрели“, който бях направил. Онзи, който аз бях конструирал, беше изработен от отпадъци и беше доста груб. Този беше гладък и лъскав. Всички части прилепваха плътно една към друга и беше покрит с тънък слой прозрачен алхимичен емайл, който щеше да го предпазва от дъжд и прах. Беше хитро — трябваше да го включа в първоначалната си схема.

Макар донякъде да бях поласкан, че някой е харесал достатъчно изобретението ми, за да го изкопира, повече се подразних, че виждам „уловител на стрели“, който е толкова по-лъскав от моя оригинал. Забелязах издайническата еднаквост на отделните части.

— Някой е направил комплект шаблони за отливане? — попитах аз.

— О, да — кимна Базил, — отдавна, при това са два комплекта. — Той се усмихна. — Трябва да призная, че това е хитроумно нещо. Отне ми доста време да се сетя как работи инерционният превключвател, но сега, когато знам как става… — Той потупа с пръст челото си. — И аз самият направих два уловителя. За времето, което отнема, се изкарват добри пари. За предпочитане е пред палубните фенери.

Това ме накара да се усмихна.

— Всичко е за предпочитане пред палубните фенери — съгласих се аз и вдигнах уловителя. — Този един от твоите ли е?

— Моите се продадоха преди месец — поклати глава той. — Не се застояват много. Постъпил си умно, като си им сложил толкова ниска цена.

Повъртях устройството в ръцете си и видях една дума, издълбана върху метала. Квадратните букви бяха отпечатани толкова дълбоко в желязото, че ми стана ясно, че са част от шаблона. Пишеше „Безкръвен“.

Вдигнах поглед към Базил. Той се усмихна.

— Ти замина, без да му дадеш подходящо име — обясни той. — След това Килвин направи схемата официална и я добави в архивите. Трябваше да му дадем някакво име, преди да започнем да го продаваме. — Усмивката му леко посърна. — Но това се случи горе-долу по времето, когато се разнесе мълвата, че си загинал в морето. Затова Килвин доведе магистър Елодин…

— За да му даде подходящо име — довърших вместо него аз, като продължавах да въртя уловителя в ръце. — Разбира се.

— Килвин мърмори известно време — продължи Базил. — Нарече името драматична глупост. Но то остана. — Той сви рамене, наведе се, порови малко и извади една книга. — Както и да е, искаш ли си дяла? — Започна да прелиства страниците. — Вече се с натрупала солидна сума. Доста хора започнаха да ги правят.

Той намери страницата, която търсеше, и прокара пръст по редовете.

— Ето го. Досега са продадени шейсет и осем…

— Базил — прекъснах го аз, — наистина не разбирам за какво говориш. Килвин вече ми плати за първата бройка, която направих.

Базил сбърчи вежди.

— Става дума за комисионната ти — сухо обясни той, но виждайки неразбиращия ми поглед, продължи: — Всеки път, когато Ателието продаде нещо, Рибарникът получава трийсет процента, а собственикът на схемата получава десет процента.

— Мислех, че Ателието запазва всичките четирийсет — изненадано казах аз.

— В повечето случаи е така — повдигна рамена той. — Ателието притежава повечето стари схеми. Повечето неща вече са били изобретени. Но за нещо ново…

— Манет никога не ми е споменавал за това — отбелязах аз.

Базил направи извинителна гримаса.

— Старият Манет е работяга — учтиво обясни той, — но не е най-големият новатор наоколо. Тук е от колко, трийсет години? Не мисля, че има и една схема на негово име. — Прелиства книгата известно време, като преглеждаше страниците. — Повечето сериозни изобретатели имат поне по една схема, за да има с какво да се гордеят, дори и да е нещо сравнително безполезно.

Започнах да пресмятам наум.

— Значи десет процента от осем таланта на бройка — промърморих аз и после вдигнах поглед. — Имам двайсет и два таланта, които ме чакат?

Базил кимна и погледна записаното в книгата.

— Двайсет и два и четири пенита — заяви той и извади молив и лист хартия. — Всичките ли ги искаш?

Ухилих се широко в отговор.

Когато се отправих към Имре, кесията ми толкова беше натежала, че се опасявах да не започна да куцам. Отбих се в „При Анкер“ и взех пътната си торба, която преметнах на другото рамо за баланс.

Помотах се из града, като разсеяно минах през всички места, които бяхме посещавали с Дена в миналото. Чудех се къде ли по света се намира тя в момента.

След като приключих с ритуала на търсенето, се отправих към задната уличка, която вонеше на гранясала мазнина, и се изкачих по тесните стълби. Почуках енергично на вратата на Деви, изчаках цяла минута и после почуках отново, този път по-силно.

Разнесе се звук от дърпане на резе и превъртане на ключ. Вратата се открехна леко и едно синьо око погледна към мен през процепа. Усмихнах се широко.

Вратата бавно се отвори. Деви стоеше на прага и ме гледаше безизразно с отпуснати ръце.

Повдигнах вежди.

— Какво? — попитах аз. — Никакви остроумни шеги?

— Не се занимавам с делови въпроси отвън, на стълбището — автоматично отвърна тя с глас без никаква интонация. — Ще трябва да влезеш вътре.

Изчаках, но тя не се отмести от прага. Можех да усетя мириса на канела и мед, който се носеше от стаята зад гърба й.

— Деви? — попитах я аз. — Добре ли си?

— Ти си ж… — Тя не довърши, като продължаваше да ме гледа втренчено.

Гласът й беше равен и лишен от емоции.

— Трябваше да си мъртъв.

— В това и в много други неща ще трябва да те разочаровам — рекох аз.

— Сигурна бях, че той го е направил — продължи Деви. — Наричат баронството на баща му „пиратския остров“. Бях сигурна, че го е сторил, защото подпалихме стаите му. Аз бях онази, която в действителност запали огъня, но той нямаше откъде да знае това. Ти беше единственият, когото видя. Ти и онзи сийлдишец.

Деви вдигна очи към мен и примигна на светлината. Кожата на моя гаелет с лице на малка фея винаги е била светла, но това беше първият път, в който я виждах пребледняла.

— Станал си по-висок — отбеляза тя. — Почти бях забравила колко си висок.

— А аз почти бях забравил колко си красива — признах аз. — Все не успявах да си те представя точно.

Деви продължаваше да стои на прага с бледо лице и втренчен поглед. Загрижен, пристъпих напред и леко сложих ръка върху нейната. Тя не се отдръпна, както очаквах. Просто погледна надолу към ръката ми.

— Продължавам да чакам някоя остроумна забележка — меко я подкачих аз. — Обикновено си по-бърза.

— Не мисля, че точно в момента мога да се меря по остроумие с теб — отвърна тя.

— Никога не съм си и мислил, че може да се сравняваш по остроумие с мен — рекох аз, — но ми харесва от време на време да пускаш по някоя закачка.

На устните на Деви се появи намек за усмивка, а на страните й — малко цвят.

— Ти си конски задник — заяви тя.

— Така по̀ ми харесваш — окуражих я аз и я дръпнах от прага на ярката светлина на есенния следобед. — Знаех си, че ти идва отвътре.

Двамата отидохме в една близка странноприемница и с помощта на малка бира и дълъг обяд Деви се възстанови от шока, че ме вижда жив. Скоро заприлича на себе си, острият й език се върна и двамата започнахме да си разменяме шеги и закачки над халбите си подправен с канела сайдер.

После се върнахме в стаите зад месарницата, където Деви откри, че е забравила да заключи вратата.

— Милостиви Техлу! — възкликна тя, докато трескаво проверяваше дали всичко е наред. — Това ми се случва за пръв път.

Огледах се наоколо и видях, че почти нищо не се е променило в стаите й, откакто ги бях виждал за последен път, макар че вторите лавици за книги сега бяха запълнени почти до половина. Прегледах заглавията, докато Деви отиде да се увери, че нищо не липсва и в другите помещения.

— Има ли нещо, което искаш да ти заема? — попита тя, когато се върна.

— Всъщност — рекох аз — имам нещо за теб.

Сложих пътната си торба върху бюрото й и започнах да ровя вътре, докато не открих един малък правоъгълен пакет, увит в мушама и вързан с канап. Преместих пътната си торба на пода, оставих пакета върху бюрото и го побутнах към нея.

Деви се приближи до бюрото с колебливо изражение, след това седна и разопакова пакета. Вътре беше копието на „Целум Тинтуре“, което бях откраднал от библиотеката на Каудикус. Книгата не беше особено рядка, но щеше да е полезна за алхимик, който няма достъп до Архива. Не че разбирах нещо от алхимия, разбира се.

Деви сведе поглед към книгата.

— И за какво е това? — попита тя.

— Подарък е — засмях се аз.

— Ако си мислиш, че това ще ти осигури удължаване на срока на заема… — присви очи тя.

Поклатих глава.

— Просто си помислих, че ще ти хареса — уверих я аз. — Що се касае до заема… — Извадих кесията си и отброих върху бюрото й девет таланта.

— Добре тогава — леко изненадано каза Деви. — Изглежда, че някой е имал доходоносно пътуване. — Тя вдигна поглед към мен. — Сигурен ли си, че не искаш да изчакаш първо да платиш таксата си за обучение?

— Вече се погрижих за това — отвърнах аз.

Деви не посегна да вземе парите.

— Не бих искала да те оставя без никакви пари в началото на новия семестър — рече тя.

Претеглих пълната си кесия на ръка и тя иззвъня с приятен тежък звън, който прозвуча почти музикално.

Деви извади ключ и отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Оттам извади едно след друго моя екземпляр на „Реторика и логика“, сребърните ми свирки, симпатичната лампа и пръстена на Дена.

Подреди ги внимателно върху бюрото, но така и не протегна ръка да вземе монетите.

— Все още имаш два месеца, преди да изтече срокът ти от една година и един ден — отбеляза тя. — Сигурен ли си, че не предпочиташ да изчакаш?

Погледнах смутено към парите на масата, след това обходих с очи стаята на Деви около мен. Внезапно ме осени разбиране, подобно на цвете, което разцъфва в главата ми.

— Не става дума за парите, нали? — попитах я аз, удивен, че ми бе необходимо толкова дълго време, за да се сетя.

Деви наклони глава на една страна.

Посочих лавиците с книги, голямото легло със завеси от кадифе и самата Деви. Никога преди не го бях забелязвал, но макар дрехите й да не бяха луксозни, кройката и платът бяха не по-малко фини, отколкото одеждите на коя да е благородница.

— Това няма нищо общо с парите — повторих аз.

Погледнах към книгите й. Сбирката й вероятно струваше петстотин таланта, ако изобщо можеше да се оцени в пари.

— Използваш парите като примамка. Даваш заеми на отчаяни хора, които могат да ти бъдат полезни, и след това се надяваш, че те няма да успеят да ги върнат. Истинската разменна монета, която търсиш, са услугите.

Деви тихо се изкикоти.

— Парите са хубаво нещо — призна тя с блеснали очи, — но светът е пълен с неща, които хората никога не биха продали. Услугите и задължеността струват далеч повече.

Погледнах надолу към деветте таланта, които блестяха върху бюрото й.

— Всъщност нямаш минимална сума за даване назаем, нали? — попитах аз, макар вече да знаех отговора. — Просто ми каза това, за да ми се наложи да заема повече пари. Надяваше се, че ще изпадна дотолкова, че да не мога да си изплатя дълга.

Деви се усмихна весело.

— Добре дошъл в играта — рече тя и започна да събира монетите. — Благодаря, че я игра.