Страхът на мъдреца (Част II)

Епилог Три вида тишина

Отново беше нощ. Странноприемница „Пътният камък“ беше потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.

Най-познатият елемент в нея беше просторното, отекващо спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако дъждът беше постоянен, капките щяха да трополят по покрива, да се стичат по стрехите и бавно да отмиват тишината към морето. Ако в леглата на странноприемницата имаше любовници, те щяха да въздишат и да стенат и така да накарат тишината да се засрами и да си тръгне. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.

Вън от „Пътният камък“ през дърветата се разнасяше шумът от далечна веселба — звук от цигулка, гласове, тропот на обувки и пляскане с ръце. Но този шум беше тънък като косъм и смяната на посоката на вятъра го прекъсна. Остана само шумоленето на листата и нещо, което донякъде наподобяваше далечен крясък на бухал. Те също заглъхнаха и след тях остана само втората тишина, която чакаше като дъх, който беше поет и задържан безкрайно дълго.

Третият вид тишина беше трудно доловима. След час вслушване евентуално би я усетил в хладния метал на дузината ключалки, които бяха здраво заключени, за да държат нощта надалеч. Тя се таеше в грубите глинени кани със сайдер и кънтящите празнини в общото помещение, където някога имаше маси и столове. Беше в тъпата болка от синините, които осейваха едно тяло. Беше също и в ръцете на мъжа, чието беше тялото и който сковано се надигна от леглото, стиснал зъби заради болката.

Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи и той се движеше с ловката увереност на крадец в нощта. Слезе по стълбите в общата стая. Там, зад здраво залостените прозорци, вдигна ръце като танцьор, измести тежестта си и бавно направи една-единствена съвършена стъпка.

„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това беше мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.