Страхът на мъдреца (Част II)

140. Просто възнаграждение

На следващата сутрин тъкмо се обличах, когато пристигна едно момче за поръчки, което носеше дебел плик с печата на Алверон. Седнах до прозореца и открих вътре няколко писма. Първото гласеше:

Спрях да чета, станах и отворих вратата на стаята си. Двама от гвардейците на маера застанаха мирно в коридора.

— Сър? — обърна се към мен единият от тях, след като видя, че съм полуоблечен.

— Просто проверявам — казах аз и затворих вратата.

Седнах пак на стола и отново взех писмото.

Поседях няколко дълги минути, наблюдавайки през прозореца как птиците летят в градината. Съдържанието на плика беше точно каквото маерът го беше описал. Кредитното писмо беше произведение на изкуството, подписано и подпечатано на четири места от Алверон и от главния му ковчежник.

Заповедта изглеждаше още по-възхитително, ако това изобщо беше възможно. Беше написана върху дебел лист мек пергамент, подписана собственоръчно от маера и подпечатана с родовия му печат и с неговия собствен.

Но това не беше заповед за покровителство. Прочетох я внимателно от край до край. В нея не беше споменато, че съм на служба при маера, нито че сме обвързани по някакъв начин. Все пак ми се даваше правото да пътувам свободно и да изнасям представления от негово име. Документът беше своеобразен компромис.

Тъкмо бях приключил с обличането, когато на вратата отново се почука. Въздъхнах, като почти очаквах, че идват още гвардейци, за да ме изхвърлят от стаите ми.

Но когато отворих вратата, видях още едно момче за поръчки. То носеше сребърен поднос с друго писмо, върху което имаше печат на Лаклес. Освен него имаше и пръстен. Взех го и озадачено го огледах. Не беше от желязо, както очаквах, а от светло дърво. Името на Мелуан беше прогорено грубо отстрани.

Видях, че широко отворените очи на момчето за поръчки гледат ту мен, ту пръстена. Което е по-важното, забелязах, че гвардейците не поглеждаха към него. Нарочно не поглеждаха. По начина, по който човек не поглежда, когато нещо много интересно е привлякло вниманието му.

Подадох на момчето сребърния си пръстен.

— Отнеси това на Бредон — наредих му аз. — И не се мотай.

Когато отворих вратата, Бредон гледаше гвардейците.

— Продължавайте да си вършите работата все така добре, момчетата ми — каза той и шеговито потупа с бастуна си по гърдите единия от тях. Сребърната вълча глава леко иззвънтя върху нагръдника на гвардееца и Бредон се усмихна като някой весел чичо. — Вашата бдителност кара всички ни да се чувстваме в по-голяма безопасност.

Той затвори вратата след себе си и повдигна вежди към мен.

— В името на божието милосърдие, момче! Изкачваш се на горе по стълбата с големи скокове. Знаех, че си спечелил благо разположението на маера, но да ти даде двама от своите лични гвардейци? — Той притисна ръка към сърцето си и въздъхна театрално. — Скоро ще си твърде зает за бедния, стар и безполезен Бредон.

Усмихнах му се едва-едва.

— Мисля, че нещата са по-сложни. — Показах му дървения пръстен. — Трябва да ми кажете какво означава това.

Добродушната веселост на Бредон едва ли щеше да се изпари с такава бързина дори и да му бях показал покрит с кръв нож.

— В името на бога и неговата дама! — възкликна той. — Кажи ми, че си го получил от някой старомоден фермер.

Поклатих глава и му го подадох.

Бредон повъртя пръстена в ръцете си.

— Мелуан? — тихо попита той.

Върна ми пръстена, отпусна се на един близък стол и сложи бастуна си върху коленете. Лицето му беше леко посивяло.

— Съпругата на маера ти е изпратила това? Повикала те е с него?

— Определено не ме вика с него — отвърнах аз. — Изпратила ми е и едно чудесно писмо.

Показах го в другата си ръка.

Бредон се протегна да го вземе.

— Мога ли да го видя? — попита той, но бързо отдръпна ръка. — Съжалявам. Беше ужасно невъзпитано да искам това…

— Ще ми направите голяма услуга, ако го прочетете — успокоих го аз и тикнах писмото в ръцете му. — Отчаяно се нуждая от вашето мнение.

Бредон взе листа и зачете, като устните му леко и беззвучно помръдваха. Когато стигна до края на страницата, лицето му пребледня още повече.

— Дамата умее да се изразява доста добре — отбелязах аз.

— Това не може да се отрече — призна той. — Все едно го е написала с кръв.

— Мисля, че й се е искало да го направи — рекох аз, — но щеше да й се наложи да се самоубие, за да довърши втората страница.

Подадох му втория лист.

Бредон го взе и продължи да чете, а лицето му ставаше все по-бледо.

— В името на боговете около нас! — възкликна той. — Има ли такава дума „нарастък“?

— Има — отвърнах аз.

Бредон довърши втората страница, след това се върна отначало и бавно започна да чете повторно. Накрая вдигна поглед към мен.

— Ако имаше жена — каза той, — която да ме обича с една десета от страстта, която тази дама изпитва към теб, щях да се считам за най-щастливия мъж.

— Какво значи това? — попитах аз и вдигнах пръстена.

Още миришеше на дим. Вероятно беше прогорила името си върху него едва тази сутрин.

— Ако беше от някой фермер — сви рамене Бредон, — можеше да означава много неща. Но тук? От някой с благороден произход? — Той поклати глава, очевидно не знаеше какво да каже.

— Мислех, че според етикета има само три вида пръстени.

— Има само три, които се използват — поясни той. — Само три вида се изпращат и показват. Някога изпращали дървени пръстени, за да повикат слугите — онези, чието положение е толкова ниско, че не заслужават желязо. Но това било много отдавна. Постепенно изпращането на дървен пръстен започнало да се счита за прекалено пренебрежително.

— Пренебрежителното отношение е нещо, което мога да преживея — облекчено рекох аз. — С мен са се държали пренебрежително далеч по-добри хора от нея.

— Така е било преди сто години — продължи Бредон. — Нещата се променили. Проблемът бил, че тъй като дървените пръстени били считани за израз на пренебрежение, някои слуги смятали за обидно да ги получават. И тъй като човек не би искал да обиди началника на своята конюшня, той не му изпращал дървен пръстен. Но ако началникът на конюшнята не получавал дървен пръстен, то и шивачът не трябвало да получава, защото и той щял да се засегне.

— И така нататък — кимнах разбиращо аз. — В крайна сметка всички се чувствали обидени от получаването на дървен пръстен.

Бредон кимна.

— Умният човек би се старал да е в добри отношения със слугите си — обясни той. — Дори и момчето, което носи вечерята, може да ти има зъб. А има хиляди невидими начини, по които и най-нисшестоящите сред тях биха могли да си отмъстят. Дървените пръстени вече изобщо не се използват. Сигурно щяха да са забравени, ако не присъстваха в сюжета на няколко пиеси.

Погледнах пръстена.

— Значи аз стоя по-ниско от момчето, което чисти клозетите.

Бредон се прокашля смутено.

— Всъщност е по-зле — отбеляза той. — Това означава, че за нея ти дори не си човек. Не заслужаваш да бъдеш признат за човешко същество.

— А, разбирам — рекох аз.

Нахлузих дървения пръстен на пръста си и стиснах ръката си в юмрук. Всъщност ми беше точно по мярка.

— Това не е точно пръстен, който би носил — с неудобство ме предупреди Бредон. — В действителност е точно обратното. — Той ме погледна с любопитство. — Предполагам, че пръстенът на Алверон вече не е у теб?

— Той действително си го поиска обратно. — Взех от масата писмото на маера и подадох и него на Бредон.

— „При първа възможност“ — цитира Бредон и сухо се засмя. — Това казва доста повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. — Той остави писмото. — Все пак така вероятно е по-добре. Ако беше запазил благоразположението му, щеше да се превърнеш в бойно поле между тях двамата — като зърно пипер между нейното хаванче и неговото чукало. Щяха да те смачкат в своите кавги.

Очите му се върнаха отново към дървения пръстен на ръката ми.

— Предполагам, че не ти го е дала лично? — с надежда попита той.

— Изпрати го по куриер — тихо въздъхнах аз. — Гвардейците също го видяха.

На вратата се почука. Отворих я и един куриер ми подаде писмо.

Затворих вратата и погледнах печата.

— Лорд Праевек — съобщих аз.

— Кълна се, че този човек прекарва всеки миг, в който е буден, с ухо, допряно до някоя ключалка, или с език, заврян в нечий задник.

Засмях се, отворих писмото и набързо го прегледах.

— Иска си пръстена обратно — съобщих аз. — Доста е зацапано, дори не е изчакал мастилото да засъхне.

— Без съмнение мълвата вече се е разнесла — кимна Бредон. — Нямаше да е толкова лошо, ако Алверон не държеше толкова на нея. Но Мелуан вече е като негова дясна ръка и ясно е изразила мнението си. Всеки, който се държи с теб по-добре, отколкото с куче, без съмнение ще стане обект на нейното презрение. — Размаха писмото й. — А тя има презрение в излишък. — Той посочи купата с пръстените и се засмя със сух и нерадостен смях. — Тъкмо беше започнал да получаваш и сребро.

Отидох до купата, изрових неговия пръстен и му го подадох.

— Трябва да си го вземете обратно — казах аз.

На лицето на Бредон се появи огорчение, но той не посегна да вземе пръстена.

— Скоро ще си тръгна — добавих аз — и не бих искал вие да бъдете очернен заради познанството си с мен. Няма как да ви се отблагодаря за цялата помощ, която ми оказахте. Най-малкото, което мога да направя, е да се опитам да сведа до минимум вредата, която може да бъде нанесена на вашата репутация.

Бредон се поколеба, след това затвори очи и въздъхна. Той взе пръстена и примирено сви рамене.

— О! — възкликнах аз, защото внезапно си спомних нещо друго.

Отидох до купчината клеветнически истории и извадих страниците, които описваха езическите му лудории.

— Това може да ви се стори забавно — рекох аз и му подадох листовете. — Сега вероятно е най-добре да си тръгвате. Дори само това, че сте тук, едва ли е добре за вас.

Бредон въздъхна и след това кимна.

— Съжалявам, че не ти провървя повече, момчето ми. Ако някога се върнеш отново по тези места, непременно ми се обади. След известно време всичко това ще бъде забравено. — Очите му отново се насочиха към дървения пръстен на ръката ми. — Наистина е по-добре да не носиш това.

След като той си тръгна, изрових златния пръстен на Стейпс от купата, както и железния пръстен на Алверон. След това излязох в коридора.

— Ще отида да посетя Стейпс — учтиво съобщих на гвардейците. — Ще ме придружите ли?

По-високият от двамата хвърли поглед към пръстена на ръката ми, сетне погледна другаря си, преди да промърмори в знак на съгласие. Завъртях се на пети и тръгнах по коридора, следван плътно от своя ескорт.

Стейпс ме въведе в своята всекидневна и затвори вратата след мен. Стаите му бяха дори по-хубави от моите и значително по-уютни. Видях и една голяма купа с пръстени на близката маса. Всички бяха златни. Единственият железен, който се виждаше, бе този на Алверон и той бе на пръста му.

Може и да приличаше на бакалин, но Стейпс имаше остър поглед. Той веднага забеляза пръстена на ръката ми.

— Направила го е значи — отбеляза той и поклати глава. — Наистина не трябва да го носиш.

— Не се срамувам от това кой съм — заявих аз. — Ако това е пръстенът на Едема Рух, то тогава ще го нося.

— Нещата са по-сложни — въздъхна Стейпс.

— Знам — съгласих се аз. — Не съм дошъл тук, за да правя живота ти труден. Би ли върнал това на маера от мое име? — Подадох му пръстена на Алверон.

Стейпс го сложи в джоба си.

— Също така исках да ти върна и тези. — Подадох му двата пръстена, които той ми беше дал — единия от блестящо злато, и другия от бяла кост. — Не искам да създавам неприятности между теб, твоя господар и неговата съпруга.

Прислужникът кимна и взе златния пръстен.

— Щях да си имам неприятности, ако го беше задържал — призна той. — Аз съм на служба при маера. Затова трябва да внимавам с игрите, които се разиграват в двора.

След това хвана ръката ми и сложи обратно в нея пръстена от кост.

— Но това няма общо с дълга ми към маера. Това е дълг между двама мъже. Дворцовите интриги нямат власт над тези неща. — Стейпс срещна погледа ми. — И аз настоявам да го задържиш.

Хапнах сам късна вечеря в стаите си. Гвардейците чакаха все така търпеливо отвън, докато четях за пети път писмото на маера. Всеки път се надявах да открия в него някакво чувство на снизхождение, скрито зад думите му, но такова просто нямаше.

На масата бях сложил различните документи, които маерът ми беше изпратил. До тях бях изпразнил кесията си. Имах два златни рояла, четири сребърни нобъла, осем пенита и половина и необяснимо откъде — един модегански стрехлаум, макар изобщо да не можех да се сетя как е попаднал у мен.

Всичко това се равняваше на малко по-малко от осем таланта. Подредих ги до документите от Алверон. Осем таланта, помилване, заповед за музикант и заплащане на таксата ми за обучение в Университета. Възнаграждението не беше малко.

Въпреки това не можех да потисна усещането, че съм измамен. Бях спасил Алверон от отравяне, бях разкрил предател в неговия двор, бях му спечелил съпруга и бях прочистил пътищата му от голяма група опасни хора.

При все това все още нямах свой покровител. Дори по-лошо — в писмото си той не споменаваше нищо за амирите, нито за помощта, която беше обещал да ми окаже в търсенето им.

Но нямаше да спечеля нищо, ако се оплачех, а можех да загубя много. Върнах парите в кесията си и пъхнах писмата на Алверон в тайното отделение на калъфа на лютнята.

Свих и три книги от библиотеката на Каудикус, тъй като никой не знаеше, че са у мен, и изсипах купата с пръстени в една малка торбичка. В гардероба имаше две дузини прекрасно ушити костюми. Те струваха доста пари, но не бяха много удобни за носене. Взех два от по-хубавите и оставих останалите да висят там.

Накрая препасах Цезура и наметнах шаеда си като дълго наметало. Тези две неща ми вдъхнаха увереност, че времето, прекарано във Винтас, не е било напълно пропиляно, макар да ги бях спечелил сам, а не с помощта на Алверон.

Затворих вратата, угасих лампите, прекачих се през един прозорец и се озовах в градината. След това използвах парче огъната тел и затворих кепенците след себе си.

Детска лудория? Може би, но проклет да съм, ако бях позволил да бъда съпроводен от гвардейците на маера до вратите на имението му. Освен това мисълта, че щяха да се чудят как съм се измъкнал, ме караше да се смея, а смехът е полезен за храносмилането.

Стигнах до края на имението, без никой да ме види. Шаедът ми беше много подходящ за промъкване в тъмното. След час търсене открих един мазен книговезец в Долен Северин.

Той беше неприятен човек с морала на улично куче, но наистина се интересуваше от купчината клеветнически истории, които благородниците бяха изпратили в стаите ми. Предложи ми четири рийла за всичко, плюс обещанието да ми плаща по десет пенита за всеки продаден екземпляр от бъдещата книга. Спазарихме се за шест рийла и шест пенита на копие и си стиснахме ръцете. Напуснах магазина му, изгорих договора и си измих ръцете два пъти. Все пак задържах парите.

След това продадох двата хубави костюма и всички книги на Каудикус, с изключение на една. Прекарах следващите няколко часа на доковете и със събраните пари си купих място на кораб, който заминаваше на следващия ден за Джунпуи.

Докато нощта се спускаше над града, се помотах из по-високите части на Северин, като се надявах, че може да се натъкна на Дена. Разбира се, това не се случи. Усещах, че е заминала отдавна. Един град изглежда различен, когато Дена е някъде в него, а Северин изглеждаше кух като празно яйце.

След няколко часа безплодно търсене се отбих в бордей край доковете и се настаних в общото помещение, за да пийна няколко напитки. Нощта се точеше бавно и дамите бяха отегчени. Затова купих напитки за всички и започнахме да разговаряме. Разказах им няколко истории и те ме слушаха. Изсвирих няколко песни и те ми ръкопляскаха. След това им поисках услуга и те дълго се смяха.

Затова изсипах торбичката с пръстените в една купа и я оставих върху бара. Скоро дамите започнаха да ги пробват и да се карат коя да вземе сребърните от тях. Почерпих всички по още една напитка и си тръгнах с леко подобрено настроение.

После се помотах безцелно и накрая намерих една малка обществена градина, близо до ръба на Стръмнината, която гледаше към Долен Северин. Лампите долу светеха в оранжево, като тук-там се забелязваше и зеленикавосиният или пурпурният цвят на някоя и друга газова или симпатична лампа. Гледката ми спря дъха, както и първия път, когато я бях зърнал.

Наблюдавах я известно време, когато осъзнах, че не съм сам. Един възрастен мъж се беше облегнал на дървото на няколко крачки от мен. От него се носеше слаб мирис на бира, който не беше неприятен.

— Красив град, а? — рече той и силният му акцент ми даде да разбера, че е работник от доковете.

Съгласих се. Известно време мълчаливо наблюдавахме блещукащите светлини. Свалих от ръката си дървения пръстен и се зачудих дали да не го хвърля от стръмната скала. Сега обаче, когато някой ме гледаше, реших, че този жест ще е твърде детински.

— Казват, че някои благородници могат да опикаят половината Северин от тук — разговорливо отбеляза работникът.

Пъхнах пръстена в един джоб на шаеда си. Щеше да ми остане за спомен.

— Това се отнася само за мързеливите от тях — отвърнах аз. — Онези, които аз срещнах, могат да пикаят доста по-надалеч.