Страхът на мъдреца (Част II)

97. Кръв и горчилка

Докато седях, заобиколен от коприна, и постепенно губех самоконтрола си, усетих как вълна от студена пот облива тялото ми. Стиснах челюсти и почувствах как в гърдите ми се разгаря искрица гняв. В моя живот умът ми е бил това, на което винаги съм можел да разчитам — единственото нещо, което неизменно ми е принадлежало.

Усетих как решителността ми се стопява, когато естественото ми желание бе заменено от нещо животинско, което не бе в състояние да разсъждава отвъд собствената си похот.

Частта от мен, която все още беше Квоте, беснееше, но чувствах как цялото ми тяло реагира на присъствието й. Ужасѐн, но омагьосан, си дадох сметка, че пълзя по възглавниците към нея. Едната ми ръка намери тънкия й кръст и аз се наведох, за да я целуна със страшен копнеж.

Нададох вътрешен вой. Бяха ме били, шибали с камшик и намушвали с нож. Бях гладувал. Но каквото и да се бе случвало с тялото ми или със света около мен, умът ми бе оставал моя собственост. Хвърлих се срещу решетките на килия, направена от лунна светлина и желание.

И някак успях да се удържа далеч от Фелуриан. Дъхът ми разкъсваше гърлото, сякаш търсеше начин да се измъкне навън.

Тя се излегна на възглавниците и главата й се наклони към мен. Устните й бяха бледи и съвършени. В полупритворените й очи проблясваше глад.

Насилих се да извърна поглед от лицето й, но нямаше безопасно място, към което да го насоча. Шията й беше деликатна и гладка и потрепваше от ускорения й пулс. Едната й гърда стоеше заоблена и налята, а другата беше леко наклонена на една страна, следвайки линията на тялото й. Те се издигаха и спускаха, движеха се нежно и хвърляха сенки върху кожата й на светлината от свещите. Зад бледорозовото на полуотворените й устни зърнах съвършената белота на зъбите й…

Затворих очи, но по някакъв начин това само още повече влоши нещата. Топлината на тялото й ме караше да се чувствам така, сякаш съм застанал близо до огън. Кожата на талията й беше мека под ръката ми. Фелуриан се размърда под мен и гърдата й леко докосна гръдта ми. Почувствах дъха й върху шията си. Потреперих и започнах да се потя.

Отново отворих очи и я видях да ме гледа втренчено. Изражението й беше невинно, почти обидено, сякаш не можеше да проумее как е възможно да й откажат. Подхранвах слабия пламък на гнева в мен. Никой не ми бе причинявал нищо подобно. Никой. Държах се далеч от нея. На челото й се появи лека бръчка, сякаш бе раздразнена, гневна или се съсредоточаваше.

Тя се пресегна и докосна лицето ми, очите й бяха напрегнати, все едно се опитваше да прочете нещо, написано дълбоко в мен. Когато си спомних за докосването й, се опитах да се отдръпна, но тялото ми просто потрепери. Капки пот се стекоха по кожата ми и започнаха леко да се плъзгат по копринените възглавници и плоския й корем под мен.

Фелуриан нежно докосна бузата ми. Аз нежно се наведох да я целуна и нещо се отприщи в съзнанието ми.

Сякаш усетих внезапно прещракване и последните четири години от живота ми изчезнаха. Изведнъж се оказах отново на улиците на Тарбеан. Три момчета, по-големи от мен, с мазни коси и упорити очи ме бях извлекли от счупената щайга, където спях. Две от тях ме притискаха на земята. Лежах в една застояла локва вода, която беше леденостудена. Беше рано сутринта и звездите вече не се виждаха.

Един от тях запуши устата ми с ръка. Това нямаше особено значение. Бях в града от месеци. Знаех, че е по-добре да не викам за помощ. В най-добрия случай нямаше да дойде никой. В най-лошия — щеше, и тогава само щяха да станат повече.

Двама ме държаха. Третият сряза дрехите ми. Поряза ме. Казаха ми какво ще направят. Дъхът им пареше ужасно лицето ми. Смееха се.

Там, в Тарбеан, полугол и безпомощен, усетих как в мен се надигна нещо. Отхапах два от пръстите на ръката върху устата ми. Чух писък и псувни и единият от тях се отдалечи със залитане. Напрягах се отново и отново да се измъкна от този, който все още беше върху ми. Чух как собствената ми ръка се счупи и хватката му се отпусна. Започнах да вия от болка.

Отхвърлих го от себе си. Изправих се, като продължавах да крещя, а дрехите висяха на парцали по тялото ми. Съборих един от тях на земята. Опипом намерих паве и го използвах, за да му счупя единия крак. Спомням си как изхрущя. Удрях с камъка, докато счупих и двете му ръце, сетне счупих главата му.

Когато вдигнах поглед, видях, че онзи, който ме бе порязал, беше избягал. Третият се беше свил до стената и притискаше окървавената си ръка към гърдите. Очите му бяха обезумели от страх. Тогава чух стъпки, пуснах камъка и побягнах. И продължих да бягам, без да спирам…

Внезапно, години по-късно, отново се бях превърнал в това диво момче. Отметнах глава назад и заръмжах в мислите си. Почувствах нещо дълбоко в себе си. Протегнах се към него.

В мен се настани напрегната тишина — от онази, която предхожда гръмотевицата. Почувствах как въздухът около мен сякаш започна да кристализира.

Стана ми студено. Безстрастно събрах всички парчета от съзнанието си и ги напаснах едно към друго. Бях Квоте, член на трупа. Бях роден Едема Рух. Бях Квоте, студентът, ре’лар при Елодин. Бях Квоте, музикантът. Бях Квоте.

Бях над Фелуриан.

Почувствах се така, сякаш това е единственият момент от живота ми, в който съм истински буден. Всичко изглеждаше кристално ясно, като че ли гледах с различни очи. Сякаш изобщо не си правех труда да гледам с очите си, а виждах света направо в мислите си.

Спящото съзнание — немощно осъзна някаква част от мен. То вече не спи — помислих си аз и се усмихнах.

Погледнах Фелуриан и в този момент я проумях от главата до петите. Тя беше една от фае. Не се безпокоеше за това кое е правилно и кое — погрешно. Беше създание, изтъкано от чисто желание, подобно на дете. Детето, както и внезапната буря не ги е грижа за последствията. Фелуриан приличаше на тях и същевременно бе различна. Бе древна, невинна, могъща и горда.

Това ли беше начинът, по който Елодин виждаше света? Това ли беше магията, за която говореше? Не тайни и трикове, а магия като тази на Таборлин Великия. Винаги я е имало, но съм бил сляп за нея?

Беше красива.

Срещнах погледа на Фелуриан и светът се забави. Чувствах се така, сякаш някой ме е завлякъл под водата и е изкарал въздуха от тялото ми. За един кратък миг бях зашеметен и безчувствен, все едно ме беше ударил гръм.

Този момент отмина и нещата отново започнаха да се движат. Но сега, когато погледнах Фелуриан, я проумях много по-добре от преди. Разбрах я чак до мозъка на костите й. Очите й бяха като четири ясно изписани стиха. Съзнанието ми бе изпълнено с нейната внезапна песен. Поех си дъх и я изпях в четири отчетливи ноти.

Фелуриан седна изправена. Прокара ръка пред очите си и изрече една дума, остра като натрошено стъкло. В главата си почувствах болка, отекваща като гръмотевица. Причерня ми пред очите. Усетих вкуса на кръв и горчилка.

Светът отново застана на фокус и аз успях да се задържа миг преди да падна.

Фелуриан се намръщи. Изправи се. Лицето й се напрегна и тя пристъпи крачка напред:

Изправена, тя не изглеждаше висока, нито пък страшна. Главата й едва достигаше до брадичката ми. Косата й се спускаше надолу като сноп от сенки. Беше права като нож и стигаше до извивката на ханша й. Фелуриан беше стройна, бледа и съвършена. Никога преди не бях виждал толкова прелестно лице и устни, сякаш създадени да бъдат целувани. Тя вече не се мръщеше. Но не се и усмихваше. Устните й бяха меки и полуотворени.

Направи още една крачка. Простото движение на краката й беше като танц. Естественото поклащане на бедрото й беше хипнотизиращо като пламъците на огъня. Извивката на голите й стъпала беше по-чувствена от всичко, което бях виждал в младия си живот.

Още една крачка. Усмивката й беше широка и жестока. Тя беше очарователна като луната. Силата й я обгръщаше като мантия. Караше въздуха да потрепва. Простираше се зад нея като широки невидими криле.

Сега, когато беше толкова близо, че можех да я докосна, усещах как силата й вибрира във въздуха. Желанието ми се надигна като буря в морето. Тя вдигна ръка. Докосна гърдите ми. Аз потреперих.

Фелуриан срещна погледа ми и в мрака на очите й аз отново видях ясно четирите реда на песента.

Изпях ги. Те излетяха от мен като птици, устремени към небето.

Внезапно съзнанието ми бе отново свободно. Поех си дъх и продължих да я гледам право в очите. Запях отново и този път бях изпълнен с ярост. Изкрещях четирите отчетливи тона на песента. Изпях ги плътно и твърдо като нажежено желязо. Когато прозвучаха, усетих как силата й потрепери, след това се разтроши на парчета и в празнотата на въздуха не остана нищо друго освен нейната болка и гняв.

Фелуриан нададе уплашен писък и седна толкова внезапно, че сякаш почти падна на земята. Подви колене към себе си и се сви, като ме наблюдаваше с широко отворени и уплашени очи.

Огледах се наоколо и видях вятъра. Не по начина, по който можете да видите дим или мъгла — аз видях самия вечно променящ се вятър. Познах го като лицето на забравен приятел. Засмях се и разперих ръце, възхитен от изменчивата му форма.

Свих ръцете си в шепи, допрях ги една до друга и издишах в празното пространство между тях. Изрекох име. Започнах да движа ръцете си и да сплитам тънкия си като паяжина дъх. Той се изду и обгърна Фелуриан, сетне избухна в сребрист пламък и я затвори плътно в променливото си име.

Повдигнах я над земята. Тя ме наблюдаваше с уплашено и невярващо изражение, а тъмната й коса танцуваше като втори пламък, затворен в сребристия пламък.

Тогава разбрах, че мога да я убия. Щеше да е толкова просто, колкото да хвърля лист хартия на вятъра. Но мисълта за това ме отвращаваше — все едно да откъсна крилете на пеперуда. Да я убия, би означавало да разруша нещо странно и прекрасно. Светът щеше да обеднее, ако Фелуриан не беше в него. Такъв свят щеше да ми харесва по-малко от предишния. Беше все едно да счупя лютнята на Илиен. Или да изгоря някоя библиотека.

От друга страна, моята безопасност и здравият ми разум бяха заложени на карта. А и вярвах, че светът ще е по-интересен и с Квоте в него.

Но не можех да я убия. Не и по този начин. Не и като използвам новооткритата си магия като нож за дисекция.

Заговорих отново и вятърът я спусна върху възглавниците. Направих движение, сякаш разкъсвам нещо, и сребърният пламък, който някога бе моят дъх, се превърна в три ноти от прекъсната песен, отекващи между дърветата.

Седнах. Тя се излегна. В продължение на няколко дълги минути се гледахме един друг. В очите й проблясваха страх, предпазливост и любопитство. Видях себе си, отразен в тях — гол между възглавниците. Силата ми искреше като бяла звезда върху челото ми.

След това започнах да усещам как всичко избледнява и потъва в забрава. Осъзнах, че името на вятъра вече не изпълва устата ми, и когато се огледах наоколо, не видях нищо друго освен празен въздух. Опитах се да запазя привидно спокойствие, но когато силата ме напусна, се почувствах като лютня, чиито струни са прерязани. Сърцето ми се сви от чувство за загуба, каквото не бях изпитвал от смъртта на родителите си.

Виждах леко трептене във въздуха около Фелуриан, когато някаква част от силата й се завърна. Не му обърнах внимание, опитвайки се трескаво да запазя поне малко от онова, което бях научил. Но беше все едно да се мъча да задържа шепа пясък. Ако някога сте сънували как летите и след това сте се събудили, осъзнавайки разочаровано, че сте забравили как се прави, имате някаква бегла представа как се чувствах.

Усещането избледняваше малко по малко, докато накрая от него не остана нищо. Почувствах се изпразнен и изпитах такава силна болка, каквато бих усетил, ако открия, че семейството ми никога не ме е обичало. С мъка преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

Фелуриан ме погледна с любопитство. Все още виждах отражението си в очите й. Звездата на челото ми вече не беше нищо повече от точка светлина. След това дори съвършеното зрение на спящото ми съзнание започна да избледнява. Погледнах отчаяно към света около мен. Опитах се да не мигам, за да запомня колкото се може повече от онова, което виждах.

След това то изчезна. Наведох глава донякъде от мъка и донякъде, за да скрия сълзите си.