Страхът на мъдреца (Част II)

112. Чука

Седях в малък парк, който се състоеше само от две гладки каменни пейки, няколко дървета и пътека, минаваща през високата трева. Човек можеше да го пресече от единия до другия край за минута. От двете му страни се издигаха отвесни скали и го предпазваха от вятъра. Имайте предвид обаче, че не спираха вятъра напълно. Изглежда, че в цял Хаерт нямаше място, което да е напълно защитено от вятъра.

Докато Вашет се приближаваше, първото нещо, което забелязах, бе, че не носи меча си на хълбока. Вместо това той бе преметнат през рамото й, точно както аз носех своята лютня. Тя се движеше с най-неуловимата, но твърда увереност, която някога бях виждал, сякаш знаеше, че има право да върви наперено, но просто не си прави труда да се занимава с това.

Имаше същото средно телосложение, което вече бях свикнал да очаквам от адемците, заедно със светлия като сметана цвят на лицето и сивите очи. Косата й беше един нюанс по-светла от тази на Темпи и тя я носеше вързана на опашка. Когато се приближи, забелязах, че някога носът й е бил чупен и макар да не беше изкривен, изглеждаше странно неподходящ за иначе деликатното й лице.

Тя ми се усмихна с широка усмивка, която разкри белите й зъби.

— И така — каза на безупречен атурански, — сега си мой.

— Говориш атурански — глуповато отбелязах аз.

— Повечето от нас говорят — отвърна тя.

Около устата и очите й имаше няколко бръчки, затова предположих, че е може би десет години по-възрастна от мен.

— Трудно е човек да се оправя по света, ако не знае добре езика. Трудно се върши работа.

Опомних се твърде късно. Официален. Уважение.

— Правилно ли е да предположа, че ти си Вашет?

Устните й отново се разтегнаха в усмивка. Тя повтори горе-долу моите движения, преувеличавайки ги до такава степен, че нямаше как да не си помисля, че ми се подиграва.

— Така е. Аз ще бъда твоята учителка.

— Ами Шехин? Разбрах, че тук тя е учителката.

Вашет ме погледна с повдигнати вежди — екстравагантно изражение, което изглеждаше направо стряскащо върху лицето на адемец.

— В по-общия смисъл това е вярно. Но от практична гледна точка Шехин е твърде важна, за да си губи времето с някой като теб.

Направих жест на учтивост и казах:

— Бях доста щастлив с Темпи.

— И ако нашата цел беше твоето щастие, това може би щеше да има някакво значение — рече тя. — Ала Темпи повече прилича на платноходка отколкото на учител.

— Нали осъзнаваш, че той е мой приятел. — Думите й ме накараха леко да се наежа.

— Тогава като негов приятел може би не забелязваш недостатъците му — присви очи тя. — Той е способен боец, но нищо повече от това. Едва говори твоя език, има много малко опит в истинския свят и ако трябва да съм напълно честна, не е особено умен.

— Съжалявам — казах аз. Съжаление. — Не исках да те обидя.

— Не ми се прави на смирен, освен ако наистина не го мислиш — заяви тя, като продължаваше да ме гледа с присвити очи. — Дори и когато лицето ти е като маска, очите ти са като проблясващи прозорци.

— Съжалявам — искрено казах аз. Извинение. — Надявах се да направя хубаво първоначално впечатление.

— Защо?

— Бих предпочел да мислиш с добро за мен.

— Бих предпочела да имам причина да мисля за теб с добро.

Реших да сменя подхода, като се надявах да насоча разговора към по-безопасна тема.

— Темпи те нарече Чука. Защо?

— Това е името ми — Вашет — Чука, Глината, Въртящото се колело. — Тя произнесе името си по три различни начина, като всеки от тях имаше собствен ритъм. — Аз съм онази, която оформя и изостря или пък разрушава.

— Защо Глината?

— Защото съм и това — отвърна тя. — Само онзи, който е гъвкав, може да учи.

Почувствах нарастващо вълнение, докато говореше.

— Признавам — казах аз, — че ще ми е приятно да разговарям с учителката си на своя език. Има хиляди въпроси, които не успях да задам, защото знаех, че Темпи няма да ги разбере. А дори и да ги разбереше, аз нямаше да схвана отговорите му.

Вашет кимна и седна на една от пейките.

— Умението за общуване е важно за учителя — отбеляза тя. — Сега намери едно дълго парче дърво и ми го донеси. След това ще започнем урока.

Отправих се към дърветата. Онова, което тя искаше, малко намирисваше на ритуал, затова не исках да се върна набързо с първото попаднало ми странно парче дърво, което откриех на земята. Накрая намерих върба и отчупих един гъвкав клон, по-дълъг от ръката ми и дебел колкото кутрето ми.

Върнах се до мястото, където Вашет седеше на пейката. Подадох й върбовия клон. Тя свали меча си от рамото и окастри останалите по него клонки и израстъци.

— Каза, че само „онзи, който е гъвкав, може да учи“. Затова си помислих, че този клон ще е подходящ — обясних аз.

— Ще ми послужи за днешния урок — отвърна тя и обели последните остатъци от кората, докато накрая остана само тънка бяла пръчка. Сетне избърса меча си в ризата, прибра го в ножницата и се изправи.

Размаха напред-назад върбовата клонка, която държеше в ръка, и тя издаде тих, свистящ звук, докато цепеше въздуха.

Сега, когато беше по-близо, забелязах, че макар Вашет да носеше познатите червени наемнически дрехи, за разлика от Темпи и много от останалите адемци, нейните одежди не бяха пристегнати към тялото с кожени ремъци. Вместо това ризата и панталоните й бяха пристегнати към ръцете и краката с ленти от кървавочервена коприна.

Вашет ме погледна в очите.

— Сега ще те ударя — сериозно ме предупреди тя. — Стой неподвижно.

Започна бавно да ме обикаля, като продължаваше да размахва върбовата пръчка. Вшшш. Вшшш. Застана зад гърба ми и фактът, че не я виждах, още повече влоши положението. Вшшш. Вшшш. Взе да размахва пръчката по-бързо и звукът се промени. Всссс. Всссс. Не помръдвах.

Тя пак започна да ме обикаля, накрая застана зад гърба ми и ме удари два пъти. Веднъж по всяка ръка, точно под рамото. Всссс. Всссс. В началото го усетих просто като потупване, но после болката плъзна по ръцете ми и ме изгори като огън.

Сетне, преди да успея да реагирам, тя ме удари по гърба толкова силно, че почувствах удара чак в зъбите си. Пръчката не се счупи единствено защото бе от гъвкава зелена върба.

Не извиках, но само защото тя ме беше ударила между две вдишвания. Въпреки това отворих уста и вдишах толкова рязко, че се задавих и закашлях. Гърбът ми се сви от болка, сякаш някой го е подпалил.

Вашет ме заобиколи, застана отново пред мен и пак ме погледна по същия сериозен начин.

— Това е твоят урок — сухо каза тя. — Нямам добро мнение за теб. Ти си варварин. Не си умен. Не си добре дошъл. Мястото ти не е тук. Ти си крадец на нашите тайни. Присъствието ти тук създава объркване и усложнения, от които това училище не се нуждае.

Погледна замислено края на пръчката и след това очите й се насочиха отново към мен.

— Ще се срещнем отново тук един час след обеда. Ще избереш нова пръчка и аз ще се опитам пак да ти дам този урок. — Тя ми хвърли пронизващ поглед. — Ако пръчката, която ми донесеш, не ми хареса, сама ще избера друга. Ще направим същото след вечеря. След това и на следващия ден. Това е единственият урок, който ще ти дам. Когато го научиш, ще напуснеш Хаерт и няма да се върнеш никога повече. — Тя ме погледна с равнодушно лице. — Разбираш ли?

— Какво ще…

Ръката й замахна и върхът на пръчката ме уцели по бузата. Този път бях вдишал и изохках високо и стреснато.

Вашет ме погледна. Никога не съм си мислел, че нещо тъй просто като един поглед би могло да е толкова заплашително. Но светлосивите й очи бяха твърди като лед.

— Кажи „Да, Вашет. Разбирам.“

Погледнах я предизвикателно.

— Да, Вашет. Разбирам.

Докато говорех, усещах дясната страна на горната си устна огромна и трудно подвижна.

Тя огледа лицето ми, сякаш се опиташе да вземе някакво решение, след това сви рамене и захвърли пръчката.

Едва тогава рискувах да заговоря отново:

— Какво ще стане с Темпи, ако си тръгна?

— Когато си тръгнеш — каза тя, натъртвайки върху първата дума. — Малцината, които имат някакви съмнения, ще разберат, че той е сгрешил, като е започнал да те учи. И е сгрешил двойно повече, като те е довел тук.

— А какво ще… — Направих пауза и зададох въпроса различно. — Какво ще стане с него в този случай?

Вашет сви рамене и се обърна.

— Решението за това не е мое — заяви тя и се отдалечи.

Докоснах бузата и устната си, след това погледнах ръката си. Нямаше кръв, но усетих червената резка, която се надигаше върху кожата ми и беше като клеймо, ясно забележимо за всеки.

Тъй като не бях сигурен какво друго трябва да правя, се върнах в училището за обеда. След като влязох в столовата, се огледах, но не забелязах Темпи сред облечените в кървавочервени дрехи наемници. Бях доволен, че е така. Колкото и да имах нужда от приятелска компания, не можех да понеса мисълта той да разбере, че нещата се развиват толкова зле. Дори нямаше да се наложи да му казвам това. Белегът върху лицето ми бе достатъчно красноречив и всеки в стаята можеше да го види.

Запазих невъзмутимо изражение на лицето и не вдигах поглед, докато чаках на опашката, за да напълня чинията си. След това избрах незаета част от маса, защото не исках да налагам своето присъствие на никого.

През по-голямата от живота си съм бил сам. Но рядко съм се чувствал толкова самотен, колкото в онзи момент. Познавах един-единствен човек на шестстотин и петдесет километра околовръст и на него му беше наредено да стои далеч от мен. Местната култура ми беше чужда, почти не знаех езика, а паренето по гърба и лицето ми постоянно ми напомняше колко съм нежелан тук.

Въпреки това храната беше вкусна. Печено пиле, хрупкав змийски боб и резен пудинг с меласа. По-вкусна храна, отколкото можех да си позволя в Университета, и по-топла от онази в имението на маера. Не бях особено гладен, но в живота си достатъчно често съм бил гладен, за да пропусна възможността да хапна безплатно.

С крайчеца на окото си забелязах движение, когато някой седна на масата срещу мен. Усетих как настроението ми се подобрява. Поне един човек беше достатъчно смел, за да навести варварина. Някой беше достатъчно любезен, за да ме утеши, или поне достатъчно любопитен, за да дойде да разговаря с мен.

Вдигнах глава, за да видя слабото белязано лице на Карсерет. Тя сложи широката си дървена чиния срещу мен.

— Харесва ли ти нашият град? — тихо попита тя и постави лявата си ръка върху масата.

Жестовете й бяха различни, тъй като бяхме седнали, но все пак успях да разпозная любопитство и учтивост. Всеки, който ни наблюдаваше, би си помислил, че водим приятен разговор.

— Харесва ли ти новата ти учителка? И тя мисли като мен — че мястото ти не е тук.

Сдъвках поредната хапка пиле и я преглътнах механично, без да вдигна поглед.

— Загриженост. Чух те да викаш — тихо продължи тя.

Сега изричаше думите бавно, сякаш говореше на дете. Не бях сигурен дали искаше да ме обиди, или да е сигурна, че я разбирам.

— Беше като писъка на някаква малка птица.

Отпих от топлото козе мляко и избърсах устата си. От движението на ръката ми ризата върху гърба ми помръдна. Усещането беше като от ужилването на стотици пчели.

— Това вик на любов ли беше? — попита тя и направи жест, който не успях да разпозная. — Вашет прегърна ли те? Това на бузата ти следата от нейния език ли е?

Хапнах от пудинга. Не беше толкова сладък, колкото си го спомнях.

Карсерет си взе хапка от нейния пудинг.

— Всички правят залагания кога ще си тръгнеш — продължи тя, като говореше бавно и тихо, така че само аз да я чувам. — Заложих два таланта, че няма да изкараш втори ден. Ако си тръгнеш през нощта, както се надявам, ще спечеля сребро. Ако сгреша и останеш, ще се наслаждавам на синините ти и ще слушам виковете ти. Настойчива молба. Остани.

Вдигнах поглед към нея.

— Думите ти са като кучешки лай — казах аз, — нямат край. В тях няма смисъл.

Изрекох това достатъчно тихо, за да е учтиво. Но не и толкова тихо, че гласът ми да не стигне до ушите на всички, които седяха близо до нас. Знам как да направя така, че тихият глас да се чува надалеч. Ние от Рух сме тези, които измислихме сценичния шепот.

Видях как лицето й се изчерви и бледите белези върху челюстта и веждата й изпъкнаха още повече.

Наведох поглед и продължих да се храня с напълно спокойно и безразлично изражение. Да обидиш човек от различна култура е опасно. Но бях подбрал думите си внимателно, изхождайки от нещата, които бях чул от Темпи. Ако тя отговореше по какъвто и да е начин, това само щеше да докаже правотата ми.

Бавно и методично доядох остатъка от храната си, като си представях, че усещам яростта да се носи от нея като вълни топлина. Поне тази малка битка можех да спечеля. Беше безсмислена победа, разбира се. Но понякога човек трябва да е доволен и от малкото, с което разполага.

Когато Вашет се върна в малкия парк, вече седях на една от каменните пейки и я чаках.

Тя застана пред мен и въздъхна ядосано.

— Чудно, няма що. Бавно се учиш — отбеляза на съвършен атурански. — Отиди тогава да си донесеш пръчка. Ще видим дали този път ще бъда по-ясна.

— Вече си намерих пръчка — казах аз.

Бръкнах зад пейката и извадих дървен меч за тренировки, който бях взел назаем от училището.

Беше от старо, омаслено дърво, изгладено от безброй ръце, твърдо и тежко като железен прът. Ако тя го използваше, за да удари раменете ми с него, както го бе направила с върбовата пръчка, щеше да ми счупи костите. Ако ме халосаше по лицето, щеше да разбие челюстта ми.

Оставих го на пейката до мен. Дървото не изтрака върху камъка. Беше толкова твърдо, че иззвъня почти като камбана.

След това започнах да свалям ризата си през главата, като си поех дъх през зъби, когато тя докосна зачервената лента върху гърба ми.

— Да не би да се надяваш да ме впечатлиш, като ми предложиш нежното си младо тяло? — попита Вашет. — Красив си, но не чак толкова.

Сложих внимателно ризата си върху пейката.

— Просто си помислих, че е по-добре да ти покажа нещо — обърнах се така, че тя да види гърба ми.

— Били са те с камшик — рече тя. — Не мога да кажа, че съм изненадана. Вече знаех, че си крадец.

— Това не е за кражба — обясних аз. — Това ми е от Университета. Осъдиха ме и ме наказаха да бъда бит с камшик. Когато това се случи, много студенти просто напускат и отиват да учат другаде. Аз реших да остана. В края на краищата ударите с камшик бяха само три.

Чаках, все още с гръб към нея. Малко след това тя захапа въдицата.

— Белезите са повече, отколкото могат да причинят три удара с камшик.

— Известно време след това — продължих аз — отново ме наказаха. Този път шест удара с камшик. Въпреки това пак останах. — Обърнах се с лице към нея. — Останах, защото нямаше друго място, където да науча онова, което исках. Някакви си удари с камшик не можеха да ме накарат да се откажа. Мислех си, че е честно да знаеш това. — Вдигнах тежкия дървен меч от пейката. — Не може да ме стресне заплаха, че ще ми бъде причинена болка. Няма да изоставя Темпи след доверието, което ми е оказал. Има някои неща, които искам да науча, и тук е единственото място, където мога да го направя. — Подадох й твърдото тъмно парче дърво. — Ако искаш да ме накараш да си тръгна, ще трябва да ми причиниш нещо по-лошо от удари с пръчка.

Отстъпих крачка назад и отпуснах ръце край тялото си. Затворих очи.