Страхът на мъдреца (Част II)

102. Вечно движещата се луна

Двамата с Фелуриан вървяхме към вира, когато забелязах едва доловима разлика в светлината. Вдигнах поглед и с изненада видях бледата извивка на луната да наднича между клоните на дърветата над главите ни.

Макар сърпът й да беше съвсем тънък, познах, че това беше същата луна, която бях виждал през целия си живот. Да я зърна на това странно място, беше като да срещна отдавна изгубен приятел далеч от дома.

— Погледни! — казах аз и посочих с ръка. — Луната!

Фелуриан се усмихна снизходително.

— ти си моето скъпо новородено агънце. погледни! там е увиснал и един облак! амуен! да изтанцуваме танца на радостта! — засмя се тя.

Изчервих се от смущение.

— Просто не съм я виждал от… — замълчах, защото нямаше как да определя колко време е минало — доста време. Освен това звездите тук са различни. Мислех си, че и луната ще е различна.

Фелуриан нежно прокара пръсти през косата ми.

— сладък глупчо, има само една луна. ние я чакахме. тя ще ни помогне да енбайтваме твоя шаед.

Тя се плъзна във водата, гладка като видра. Когато изплува на повърхността, косата й се разля върху раменете й като мастило.

Седнах върху един камък край вира и залюлях краката си във водата. Тя беше топла като във вана.

— Как луната може да е тук — попитах аз, — щом като небето е различно?

— само едно малко парче от нея е тук — обясни Фелуриан. — по-голямата й част в момента се намира в света на смъртните.

— Но как става това? — настоях аз.

Фелуриан спря да плува, отпусна се по гръб във водата и вдигна поглед към небето.

— о, луна — отчаяно възкликна тя, — умирам за целувки. защо ми изпрати бухал, когато аз желаех мъж? — Тя въздъхна и започна тихо да имитира бухал в нощта: „хау? хау? хау?“

Плъзнах се във водата, може би не толкова гъвкаво като видра, но с целувките се справих по-добре.

Малко по-късно лежахме на плиткото върху един широк, загладен от водата камък.

— благодаря ти, луна — каза Фелуриан и вдигна доволен поглед към небето, — за този сладък и похотлив момък.

Във вира имаше светещи риби. Не бяха по-големи от човешка длан и всяка от тях имаше лента или петно, което светеше с мек цветен блясък. Наблюдавах ги как се показват от различните скривалища, които си бяха намерили, стреснати от скорошното вълнение, предизвикано от нас. Бяха оранжеви като нажежени въглени, жълти като лютичета или сини като небето по обяд.

Фелуриан се плъзна обратно във водата, след това ме дръпна за крака.

— ела, мой бухале, умел в целувките — повика ме тя, — и аз ще ти покажа как се движи луната.

Последвах я във вира, докато и двамата се оказахме потопени до раменете във водата. Рибите идваха да ни проучват, като най-смелите се приближаваха достатъчно, за да плуват помежду ни. Движенията им разкриваха скрития под водата силует на тялото на Фелуриан. Въпреки че бях обследвал щателно голите й форми, внезапно усетих как те отново ме омайват.

Рибите се приближиха още повече. Една от тях ме докосна и аз усетих леко пощипване в областта на ребрата. Подскочих, макар че слабото ухапване беше не по-силно от потупване с пръст. Наблюдавах как ни наобиколиха още рибки, които от време на време ни ухапваха леко.

— дори и рибите те целуват с удоволствие — рече Фелуриан, приближи се до мен и притисна мокрото си тяло към моето.

— Мисля, че харесват солта по кожата ми — казах аз и сведох поглед към тях.

— може би харесват вкуса на бухала — отблъсна ме раздразнено тя.

Преди да мога да й отговоря подобаващо, изражението й стана сериозно. Тя изпъна пръстите на ръката си и я потопи във водата помежду ни.

— има само една луна — заяви Фелуриан. — тя се движи между небето на смъртните и моето. — Притисна длан към гърдите ми, след това я отдръпна и я притисна към своите гърди. — тя се люлее между тях — напред и назад. — Тя спря и ми се намръщи. — обърни внимание на думите, които изричам.

— Правя го — излъгах аз.

— не. обръщаш внимание единствено на гърдите ми.

Така беше. Те се полюшваха на повърхността на водата.

— Те определено го заслужават — признах аз. — Да не им обърна внимание, би било ужасна обида.

— говоря за важни неща. познания, които трябва да притежаваш, за да се върнеш безопасно при мен. — Фелуриан въздъхна раздразнено. — ако ти позволя да докоснеш едната ми гърда, ще слушаш ли внимателно думите ми?

— Да.

Тя хвана ръката ми и я притисна към гърдата си.

— направи „вълни върху лилии“.

— Още не си ми показала „вълни върху лилии“.

— тогава това ще е следващото, което ще направя. — Тя сложи дланта си върху водата между нас и след това тихо въздъхна с полузатворени очи. — ах. ох.

Рибите отново излязоха от скривалищата си.

— моят толкова разсеян бухал — каза Фелуриан, но гласът й не беше груб.

Тя се гмурна до дъното на вира и се върна, държейки в ръка един гладък объл камък.

— чуй какво ще кажа аз. ти смъртен си, а аз съм фае. ето я луната — заяви тя и пъхна камъка между дланите ни и преплете пръстите ни, така че да го държат. — тя вързана е здраво и към нощта на фае и към на смъртните земята. — Фелуриан пристъпи напред и притисна камъка към гърдите ми. — луната движи се така — рече тя и стегна пръстите си около моите. — сега, кога нагоре аз погледна, не виждам светлината ненагледна. вместо туй като разцъфналото цвете в света на смъртните ликът й свети.

Тя отстъпи назад, така че ръцете ни се изпънаха, като продължаваха да са вкопчени една в друга. После притегли камъка към гърдите си и ме дръпна за ръката.

— сега всяка смъртна девица косите си скубе, защото тя е изцяло в моето небе.

— Обичана е от хората и от фае. Луната бодра скитница тогаз е? — кимнах разбиращо аз.

Фелуриан поклати глава.

— не е така. пътничка е, да. скитница, не е. тя движи се, но не може свободно да си иде от нощното небе.

— Веднъж чух история за мъж, който откраднал луната.

Изражението на Фелуриан стана тържествено. Тя освободи пръстите си от моите и сведе поглед към камъка в ръката си.

— това беше краят на всичко — въздъхна тя. — докато той не открадна луната, все още имаше някаква надежда за мир.

Бях изненадан от сухия й тон.

— Какво? — глуповато попитах аз.

— открадването на луната. — Тя наклони глава към мен с объркано изражение. — нали каза, че знаеш за него.

— Казах, че съм чувал такава история — поправих я аз. — Но тя беше глупава измислица, а не истинска история. Беше история за ф… Беше от историите, които се разказват на децата.

— можеш да ги наричаш истории за фае — усмихна се тя. — знам за тях. те са измислени. ние разказваме на нашите деца истории за малките хора.

— Но луната наистина ли е била открадната? — попитах аз. — Това не е ли измислица?

Фелуриан се намръщи.

— нали точно това ти показвах! — каза тя и ядосано изплиска вода с ръката си.

Усетих се, че правя адемския жест за извинение под повърхността на водата, преди да осъзная, че това е безсмислено.

— Съжалявам — казах аз, — но съм объркан, защото не знам каква е истината за тази история. Моля те, разкажи ми я.

— това е стара и тъжна история. — Тя ме изгледа продължително. — какво ще ми предложиш в замяна?

— „Успокоения елен“ — казах аз.

— предлагаш дар, който аз съм ти подарила — лукаво отбеляза тя. — какво друго?

— Освен това ще направя и „хиляда ръце“ — рекох аз и видях как изражението й се смекчи. — И ще ти покажа нещо ново, което сам измислих. Наричам го „люлеене срещу вятъра“.

Тя скръсти ръце и извърна поглед, демонстрирайки безразличието си.

— за теб може и да е ново, но аз без съмнение го знам под различно име.

— Може би — съгласих се аз, — но ако не се съгласиш на сделката, няма как да разбереш дали е така.

— много добре — с въздишка прие Фелуриан, — но само защото си доста добър в „хиляда ръце“. — Тя вдигна поглед за момент към тънкия сърп на луната и след това продължи: — много преди да се появят градовете на хората, преди хората и фае, било времето на онези, които вървели с отворени очи. те знаели имената на всички неща. — Тя направи пауза и ме погледна. — знаеш ли какво означава това?

— Когато знаеш името на дадено нещо, имаш власт над него — отвърнах аз.

— не — каза тя и острият укор в гласа й ме стресна. — не получавали власт. имали дълбоки познания за нещата, а не власт над тях. да плуваш не е власт над водата, да ядеш ябълка не е власт над ябълката. — Фелуриан ми хвърли пронизващ поглед. — разбираш ли?

Не разбирах, но въпреки това кимнах, защото не исках да я ядосам, нито да я отклоня от разказа на историята.

— тези древни знаещи на имената се движели плавно през света. те познавали лисицата, познавали и заека и разликата между тях. — Пое си дълбоко дъх и го изпусна като въздишка. — после дойдоха онези, които виждаха нещата и искаха да ги променят. те търсеха власт над нещата. бяха оформящите — горди мечтатели. — Тя махна примирително с ръка. — и в началото не всичко беше лошо. имаше чудеса. — Лицето й се озари от спомен и тя развълнувано ме хвана за ръката. — веднъж, докато седях на стените на муриела, ядях плод от сребърно дърво. той светеше и в тъмното се виждаха устата и очите на онези, които бяха яли от него!

— Муриелът във Фае ли беше?

— не — намръщи се Фелуриан. — вече ти казах. това беше преди. тогава имаше само едно небе, една луна, един свят и в него беше муриелът и онзи плод, а аз самата го ядях в тъмното и очите ми блестяха в мрака.

— Колко отдавна е било това?

— отдавна — леко сви рамене тя.

Отдавна. По-отдавна от всяка историческа книга, която някога бях виждал или дори за която бях чувал. В Архива имаше копия на калуптенианските истории, които стигаха до две хилядолетия назад във времето и в никоя от тях не се споменаваше абсолютно нищо за нещата, за които говореше Фелуриан.

— Прости ми за прекъсването — рекох аз възможно най-учтиво и се поклоних, доколкото можех, без да потъна изцяло под водата.

Умилостивена, тя продължи:

— плодът беше само първото от чудесата — като несигурните крачки на прохождащо дете. те станаха по-самоуверени, смели и необуздани. старите знаещи им казваха да спрат, но оформящите отказаха. знаещите се караха с оформящите, бореха се с тях и им пречеха. спореха, че не трябва да съществува такава власт. — Очите й светнаха и тя въздъхна. — но, о, какви неща направиха оформящите!

И това го казваше жена, която ми шиеше наметало от сенки. Не можех дори да предположа какви са тези неща, които предизвикват възхищението й.

— Какво направиха?

Фелуриан махна с ръка около нас.

— Дърветата? — попитах аз, изпълнен с благоговение.

Тя се засмя на тона ми.

— не. фаенското царство. — Разтвори широко ръце. — създадено според техните желания. най-великият от тях го съши от цяло парче тъкан — място, където те можеха да правят каквото пожелаят. и накрая всеки оформящ направи по една звезда, за да запълни новото им и празно небе. — Фелуриан ми се усмихна. — тогава вече имаше два свята, две небеса, две поредици от звезди и съзвездия — тя вдигна гладкия камък, — но луната беше само една. тя беше кръгла и се бе настанила удобно в небето на смъртните. — Усмивката й угасна. — но един оформящ беше по-велик от останалите. за него създаването на звезда не беше достатъчно. той простря волята си през света и издърпа луната от нейния дом.

Фелуриан вдигна гладкия камък към небето и внимателно затвори едното си око. Наклони глава, сякаш се опитваше да нагоди извивката на камъка към празното пространство между краищата на лунния сърп над главите ни.

— това беше последната капка. старите знаещи осъзнаха, че никакви думи не могат да накарат оформящите да спрат. — Ръката й отново се спусна във водата. — той открадна луната и това сложи началото на войната.

— Кой е този „той“? — попитах аз.

Устните й се извиха в лека усмивка. И тя отново избуха като бухал: „хау? хау?“

— От някой от фаенските дворове ли беше? — внимателно я подканих аз.

Фелуриан поклати глава, развеселена.

— не. както казах, това беше преди фае, а той беше първият и най-великият от оформящите.

— Как се казваше?

— няма да изричам имена тук — поклати глава тя. — няма да говоря за него, макар да е затворен зад каменни врати.

Преди да успея да задам още въпроси, Фелуриан хвана ръката ми и отново пъхна камъка между дланите ни.

— този оформящ на мрака протегнал се към черното небе и луната издърпал със своите ръце. но така и не успял да я накара да остане и сега тя се колебае между света на смъртните и тоз на фае. — Тя ме погледна с тържествено изражение, каквото рядко се виждаше на лицето й. — е, сега имаш своята история, кой и как. но последната тайна трябва да чуеш пак. и въпреки бухалския ти вид — тя сведе преплетените ни ръце до повърхността на водата — това е частта, която трябва да имаш предвид. — Очите на Фелуриан изглеждаха черни на слабата светлина. — нашите два свята дърпат си луната като дете, което не може родителя си да избере. никой не я пуска. — Тя отстъпи назад и ние се отдалечихме един от друг, доколкото бе възможно, като продължавахме да стискаме камъка между дланите си. — и тя разкъсана е, наполовина в твоето небе. Така ти виждаш колко далеч са нашите светове. — Тя протегна към мен свободната си ръка, сякаш напразно се опитваше да ме хване през водата. — колкото и дълга да е нашата целувка, различията помежду ни не са узрели за милувка. — Отново пристъпи напред и притисна камъка към гърдите ми. — и когато стане цяла твоята луна, привличането й усеща нашата страна. тя към теб така ни приближава, че всеки лесно може да те посещава. като през врата да пристъпиш ти сега или от кораб да слезеш на брега. — Усмихна ми се. — така ти, дете, докато бродеше в гората, Фелуриан откри самата.

Мисълта, че цял един свят на фае създания е привличан от пълната луна, ми се стори обезпокоителна.

— И туй е вярно за всеки фае?

Тя сви рамене и кимна.

— ако желаят и пътя знаят. има хиляди открехнати врати между фае и света, където живееш ти.

— Как не съм чувал нивга за това? Струва ми се чудно да пропусна как в нашия свят фае на тревата танцуват пак и пак…

— но не се ли случи точно тъй? — засмя се тя. — времето е дълго и светът широк е, но ти каза, че чул си първо мойта песен, преди да видиш лунна светлина в косата ми, унесен.

— И все пак струва ми се, че трябва да съм виждал още някой път онези, между световете що сноват.

Фелуриан сви рамене.

— повечето фае са народ хитър и неуловим и изчезват през комина яко дим. сред вас те ходят, облечени в шаед, и крачат преспокойно тъй навред. рокли на кралици ние шием — Фелуриан ми хвърли прям поглед — и знаем доста, за да се укрием. — Тя отново хвана ръката ми. — много от онез от тъмната порода ви преследват, водени от своята природа. какво им пречи то при вас да дойдат, пресичайки на лунна светлина? желязо, огън, бряст и ясен, медни ножове, а също и огледало. сърцатите жени на фермерите, които знаят правилата на играта, оставят хляб, за да се спасят от бедата. но най-лошото от всичко е това, че моят народ страхува се от силата, оставена от нас, когато стъпваме на смъртната земя.

— Май нашият род създава повече неприятности, отколкото си заслужава — признах аз и се усмихнах.

Фелуриан протегна ръка и докосна с пръст устните ми.

— може да се смееш, докато луната е пълна, но знай, че тя има си и страна тъмна. — Тя се завъртя, увиснала на ръката ми, и аз направих бавна спирала. — умният смъртен се бои от нощта, в която няма нежна лунна светлина. — Задърпа ръката ми към гърдите си и започна да ме тегли през водата, докато се въртеше. — всяка твоя стъпка в нощ такава тъмната луна може да събуди от нейната забрава и незабелязано да те издърпа в царството на фае — тя спря и ме погледна зловещо, — където моят бухал ще трябва да остане.

Фелуриан отстъпи крачка назад във водата, като продължаваше да ме дърпа.

— а на място непознато като това какво друго смъртният да направи, освен да се удави?

Направих още една крачка към нея и изведнъж дъното под краката ми изчезна. Ръката на Фелуриан вече не стискаше моята и черната вода се затвори над главата ми. Заслепен и давещ се, аз започнах отчаяно да размахвам ръце, опитвайки се да намеря пътя към повърхността.

След един дълъг и ужасяващ миг ръцете на Фелуриан ме хванаха и ме издърпаха нагоре, сякаш тежах не повече от малко коте. Тя ме доближи до лицето си. Черните й очи бяха неумолими и блестящи.

Когато заговори, гласът й беше ясен:

— нека умът ти нивга не забравя — мъдрецът от безлунна нощ се ужасява.