Страхът на мъдреца (Част II)

104. Ктаех

След като Фелуриан ми помогна да открия на какво съм способен, започнах да вземам по-дейно участие в създаването на моя шаед. Тя изглеждаше доволна от напредъка ми, но аз се чувствах обезсърчен. Нямаше правила, които да следвам, нито факти, които да запомням. По тази причина бързият ми ум и паметта ми на член на трупа не ми бяха от особена полза и напредъкът ми изглеждаше дразнещо бавен.

Накрая вече можех да докосвам своя шаед, без да се страхувам, че ще го повредя, и да променям формата му според желанието си. С известна практика можех да го превърна от къса пелерина в дълго траурно наметало с качулка или в нещо между двете.

И все пак би било несправедливо да си присвоя дори и малка част от заслугата за създаването му. Фелуриан беше тази, която събра сенките и ги оплете с луна, огън и дневна светлина. Моят най-голям принос бе, че предложих да има множество малки джобове.

След като отнесохме шаеда до дневната светлина, мислех, че работата ни е приключила. Изглеждаше, че подозрението ми ще се потвърди, след като прекарахме дълго време в плуване и в песни и се наслаждавахме на компанията си и по други начини.

Но Фелуриан избягваше темата за шаеда, когато и да се опитах да я повдигна. Нямах нищо против това, защото начинът, по който отклоняваше въпроса, бе винаги приятен. Ето защо останах с впечатлението, че някаква част от шаеда е останала недовършена.

Една сутрин се събудихме прегърнати. Прекарахме може би час в целувки, за да си възбудим апетита, и след това се отдадохме на закуската от плодове и прекрасен бял хляб с мед и маслини.

Изведнъж Фелуриан стана сериозна и поиска от мен парче желязо.

Молбата й ме изненада. Преди известно време бях решил да си възвърна някои от ежедневните навици. Като използвах повърхността на вира за огледало, се обръснах с малкия си бръснач. В началото Фелуриан изглеждаше доволна от гладките ми бузи и брадичка, но когато понечих да я целуна, тя ме отблъсна с ръка и изсумтя, сякаш си духаше носа. Каза ми, че воня на желязо, и ме изпрати в гората, предупреждавайки ме да не се връщам, докато не махна тази остра смрад от лицето си.

Така че не мога да отрека, че бях изпълнен с любопитство, когато изрових парче счупена желязна тока от пътната си торба. Подадох й я малко нервно — така, както бихте подали остър нож на дете.

— Защо ти е? — попитах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи равнодушно.

Фелуриан не отвърна нищо. Тя държеше желязото между палеца и двата си показалеца, сякаш е змия, която се опитва да се извърти и да я ухапе. Устата й беше здраво стисната, а очите й започнаха да изсветляват от привичното си здрачно пурпурно до тъмносиньото на дълбоката вода.

— Мога ли да ти помогна? — попитах аз.

Тя се засмя. Не с тихия, звънлив смях, който чувах толкова често, а с необуздан и жесток смях.

— наистина ли искаш да помогнеш? — учуди се тя.

Ръката й, която държеше парчето желязо, леко потрепери.

Кимнах малко уплашен.

— тогава го направи. — Очите й продължаваха да се променят и бяха вече синкавобели. — сега нямам нужда от пламък, песни или въпроси. — Когато не помръднах, тя ме прогони с ръка. — отиди в гората. не се отдалечавай, но недей да ме безпокоиш толкова време, колкото е достатъчно, за да се любим четири пъти.

Гласът й също се беше променил. Макар да продължаваше да е тих, в него имаше остра нотка, която ме разтревожи.

Готвех се да възразя, когато тя ми хвърли ужасяващ поглед, който ме накара да побягна през гората, без да се замислям.

Известно време се скитах безцелно, опитвайки се да възвърна хладнокръвието си. Не беше лесно, тъй като бях гол, както ме е майка родила, и бях прогонен от разгръщането на сериозна магия така, както майка пъди досадното си дете далеч от огнището за готвене.

Все пак знаех, че известно време няма да съм добре дошъл на поляната. Затова се обърнах с лице към Дневната страна и се отправих да я изследвам.

Не мога да обясня защо този ден се отдалечих толкова много. Фелуриан ме беше предупредила да стоя наблизо и аз знаех, че това е добър съвет. Стотиците истории от детството ми ми напомняха, че скитането във Фае е опасно. Дори да бях решил да не им обръщам внимание, разказите на самата Фелуриан би трябвало да са достатъчни, за да ме накарат да остана близо до нейната безопасна сумрачна горичка.

Може би донякъде бе виновно вроденото ми любопитство. Но основната причина бе наранената ми гордост. Гордостта и безразсъдството винаги вървят заедно, ръка за ръка.

Крачих почти цял час, докато небето над главата ми не просветна от ярката светлина на деня. Открих някаква пътека, но не бях видял никакви живи същества, като изключим някоя и друга пеперуда или подскачаща катеричка.

С всяка следваща стъпка, която правех, настроението ми се колебаеше между отегчение и безпокойство.

В края на краищата бях във Фае. Може би щях да видя невероятни неща — дворци от стъкло, пламтящи фонтани, кръвожадни троли, босоноги старци, готови да ми дадат съвет…

Дърветата бяха заменени от огромна тревиста долина. Всички части от Фае, които Фелуриан ми бе показвала, бяха гористи. Така че това беше ясен знак, че съм доста извън пределите на мястото, където трябваше да бъда.

Въпреки това продължих, наслаждавайки се на усещането от допира на слънцето до голата ми кожа след дългото време, прекарано в сумрака на поляната на Фелуриан. Пътеката, която следвах, изглежда, водеше към едно самотно дърво, което стърчеше насред полето от трева. Реших да стигна до дървото и след това да поема обратно.

Ала след като повървях доста време, нямах чувството, че съм се приближил до него. В началото помислих, че това е поредната странност на Фае, но когато продължих упорито да вървя по пътеката, истината постепенно се изясни. Просто дървото беше по-голямо, отколкото мислех. Много по-голямо и се намираше доста по-далече.

В крайна сметка пътеката не ме отведе до него. Всъщност тя се отклоняваше встрани с близо километър. Вече обмислях дали да не се върна обратно, когато вниманието ми бе привлечено от движение на някакви ярки цветове сред клоните на дървото. След кратка вътрешна борба любопитството ми надделя и аз изоставих пътеката и тръгнах през високата трева.

Никога преди не бях виждал такова дърво и затова се приближих към него бавно. Приличаше на голяма, разклонена върба, с по-широки и по-тъмнозелени листа. Те бяха гъсти и надвиснали и тук-там бяха осеяни с бледосини цветове.

Подухна вятър и когато листата се раздвижиха, усетих странна сладка миризма. Беше като някаква смесица от ухания на дим, подправка, кожа и лимон. Миризмата беше неустоима. Не беше примамлива така, както ухае храната. Не изпълваше устата ми със слюнка и не караше стомаха ми да къркори. Въпреки това ако видех нещо на масата, което мирише по този начин, дори и да беше камък или парче дърво, щях да усетя подтик да го сложа в устата си. Не от глад, а от чисто любопитство и детинско желание.

Когато се приближих, бях поразен от красотата на картината пред очите ми — тъмнозеленият цвят на листата контрастираше с пеперудите, които летяха от клон на клон и смучеха от бледите цветове. Онова, което в началото бях помислил за килим от цветя, се оказа килим от пеперуди, който почти изцяло покриваше земята. Гледката беше толкова зашеметяваща, че спрях на десетина метра от дървото, защото не исках да ги подплаша да се разлетят.

Много от пеперудите, които прелитаха между цветовете на дървото, бяха оцветени в пурпурно и черно или в синьо и черно като онези на поляната на Фелуриан. Други бяха изцяло яркозелени, или сиво-жълти, или сребристосини. Но погледът ми бе привлечен от една-единствена голяма, червена пеперуда. Цветът й беше кървавочервен, тук-там опръскан със златисто. Крилете й бяха по-големи от разперената ми длан и аз я проследих как навлезе по-дълбоко сред листата в търсене на свеж цвят, на който да кацне.

Внезапно крилете й спряха да се движат ритмично. Те се отделиха и се понесоха към земята като падащи есенни листа.

Едва след като ги проследих с поглед до основата на дървото, разбрах истината. Земята отдолу не беше мястото, където пеперудите си почиват… Тя бе осеяна с безжизнени криле. Хиляди от тях застилаха тревата под клоните на дървото като одеяло от скъпоценни камъни.

— Червените дразнят чувството ми за естетика — каза хладен, сух глас от дървото.

Отстъпих крачка назад и се опитах да надникна през гъстия листак.

— Какви маниери — смъмри ме сухият глас. — Не се представяш. Зяпаш ме.

— Моите извинения, господине — сериозно отвърнах аз, но си спомних цветята по дървото и се поправих: — Госпожо. Никога преди не съм говорил с дърво и съм малко объркан.

— Несъмнено е така. Не съм дърво. Все едно да наречеш човешко същество стол. Аз съм Ктаех. Имаш късмет, че ме откри. Мнозина биха ти завидели.

— Късмет? — като ехо повторих аз, опитвайки се да зърна съществото, което ми говореше измежду клоните на дървото.

Припомних си част от една стара история — народна приказка, която бях прочел, докато търсех информация за чандрианите.

— Ти си оракул — казах аз.

— Оракул. Колко старомодно. Не се опитвай да ме наречеш с някакви си дребни думи. Аз съм Ктаех. Аз съм. Аз виждам. Аз знам. — Две блестящи синьо-черни криле се понесоха към земята от мястото, където преди това имаше пеперуда. — Понякога говоря.

— Мислех си, че червените са тези, които те дразнят.

— Вече не останаха червени — безгрижно отговори гласът. — А и сините са малко по-сладки. — Видях мимолетно движение и още един чифт сапфирени криле започна да се спуска към земята с бавно въртене. — Ти си новият малък мъж на Фелуриан, нали? — Поколебах се какво да отвърна, но сухият глас продължи, сякаш бях отговорил. — Така си и мислех. Мога да помириша желязото в теб, макар и съвсем леко. Все пак се чудя как тя го търпи.

Настъпи мълчание. Зърнах неясни очертания. Десетина листа леко се раздвижиха. Още две крила потрепнаха и след това се спуснаха надолу.

— Хайде сега — продължи гласът, който вече идваше от друга част на дървото, макар и все още скрит от листата. — Със сигурност едно любопитно момче все има някой и друг въпрос за задаване. Хайде. Питай. Мълчанието ти ме обижда.

Поколебах се и накрая рекох:

— Може и да имам един-два въпроса за задаване.

— Ахххх. — Звукът беше бавен и доволен. — Така и предполагах.

— Какво можеш да ми кажеш за амирите?

— Пфу — раздразнено се изплю Ктаех. — Какво ти става? Защо си толкова предпазлив? Питай ме за чандрианите и да приключваме с това.

Стоях зашеметен, загубил ума и дума.

— Изненадан ли си? А не би трябвало. За бога, момче! Ти си прозрачен като планинско езеро. Мога да видя на три метра през теб, а ти си дълбок само метър.

Последва ново раздвижване и два чифта криле се спуснаха с въртене към земята — единият син, а другият пурпурен.

Стори ми се, че зърнах лъкатушещо движение между клоните, но то остана скрито от непрекъснатото люлеене на дървото, предизвикано от вятъра.

— А пурпурната защо? — попитах аз просто за да кажа нещо.

— От чиста злоба — отвърна Ктаех. — Завиждах й за невинността и безгрижието. Освен това ми е втръснало от прекалена сладникавост, както и от преднамерено невежество. — Той замълча за момент. — Нали искаше да ме питаш за чандрианите?

Не можех да сторя нищо друго, освен да кимна.

— Всъщност няма много за разказване — пренебрежително отбеляза Ктаех. — Но е по-добре да ги наричаш „Седемте“. След всички тези години звучи доста фолклорно. Някога тези имена бяха взаимозаменяеми, но в наши дни, ако кажеш „чандриани“, хората си мислят за огъри, рендлинги и скавени. Каква глупост.

Настъпи дълга пауза. Застинах неподвижно, докато не осъзнах, че съществото очаква моя отговор.

— Разкажи ми повече — помолих го аз и гласът ми прозвуча много тънко в собствените ми уши.

— Защо?

Стори ми се, че долавям в гласа му закачлива нотка.

— Защото имам нужда да знам — отвърнах аз, като този път се опитах да прозвуча по-уверено.

— Имаш нужда? — скептично повтори думите ми Ктаех. — И откъде е тази внезапна нужда? Магистрите в Университета може би знаят отговорите, които търсиш. Но те няма да ти ги кажат, дори и да ги попиташ, което ти няма да направиш. Твърде горд си за това. Прекалено умен си, за да поискаш помощ. И твърде много си загрижен за репутацията си.

Опитах се да заговоря, но гърлото ми издаде само дрезгав звук. Преглътнах и опитах отново:

— Моля те, трябва да знам. Те убиха родителите ми.

— Да не искаш да се опиташ да убиеш чандрианите? — Гласът сякаш беше удивен, почти слисан. — Да ги проследиш и да ги убиеш сам? Гледай ти, как мислиш да се справиш? Халиакс живее от пет хиляди години. Пет хиляди години, през които не е спал и един миг. Предполагам, че е разумно да потърсиш амирите. Дори и някой толкова горд като теб не може да не признае, че има нужда от помощ за нещо такова. Орденът може да ти помогне. Проблемът е, че те са също толкова трудни за откриване, колкото и Седемте. За бога, какво би могло да направи едно смело, младо момче?

— Кажи ми! — исках да го изкрещя, но вместо това думите ми прозвучаха умолително.

— Предполагам, че е обезсърчаващо — спокойно продължи Ктаех. — Малцината, които вярват в чандрианите, са твърде уплашени, за да говорят, а всички останали просто ти се присмиват, когато ги попиташ. — Последва театрална въздишка, която сякаш дойде едновременно от няколко различни места в листата. — Какво да се прави, това е цената, която плащате за цивилизацията.

— Каква цена? — попитах аз.

— Арогантността — отвърна Ктаех. — Мислиш си, че знаеш всичко. Смееше се на съществуването на обитателите на Фае, докато накрая не видя един от тях. Не е чудно, че цивилизованите ти съседи също не вярват в чандрианите. Ще трябва доста да се отдалечиш от скъпоценния и удобен свят, в който живееш, преди да откриеш някой, който да те приеме на сериозно. Нямаш никакъв шанс, докато не стигнеш до Стормуол.

Последва мълчание, сетне поредният чифт пурпурни крила се понесоха към земята. Гърлото ми беше пресъхнало и аз преглътнах мъчително, докато се опитвах да измисля какъв въпрос да задам, за да се сдобия с още сведения.

— Нали осъзнаваш, че не са много хората, които биха взели на сериозно твоето търсене на амирите — спокойно продължи Ктаех. — Маерът обаче е доста необикновен мъж. Той вече се е доближил до тях, макар все още да не го осъзнава. Стой близо до него и той ще те отведе до тяхната врата. — Ктаех се засмя с тих, сух смях. — Кръв, орлова папрат и кост, иска ми се вие, човешките същества, да имахте достатъчно ум, за да ме оцените. Дори да забравиш всичко друго, запомни онова, което ти казах току-що. Накрая ще схванеш шегата. Гарантирам ти го. Ще се смееш, когато му дойде времето.

— Какво можеш да ми кажеш за чандрианите? — попитах аз.

— Тъй като ме питаш толкова мило, този, който ти трябва, е Синдер. Спомняш ли си го? Бяла коса? Тъмни очи? Знаеш ли какви неща е направил с майка ти? Ужасни. Въпреки това тя се е държала добре. Лориан винаги е била член на трупа до мозъка на костите си, ако ми простиш за израза. Държала се е много по-добре от баща ти с неговите молби и циврене.

В съзнанието ми проблеснаха картини на неща, които се опитвах да забравя от години — майка ми, с подгизнала от кръв коса и неестествено извити ръце, счупени в китката и лакътя, и баща ми, който бе оставил следа от кръв, дълга шест метра, докато е пълзял с разпран корем. Опитвал се е да се приближи до нея. Понечих да заговоря, но устата ми беше пресъхнала.

— Защо? — накрая успях да попитам с дрезгав глас.

— Защо? — като ехо повтори Ктаех. — Колко уместен въпрос. Знам отговорите на толкова много „защо“. Защо са направили такива ужасни неща на бедното ти семейство? Защото са искали и са имали причина. Защо са те оставили жив? Защото са били небрежни, защото ти си бил късметлия и защото нещо ги е уплашило.

„Какво ги е уплашило?“, вцепенено се запитах аз. Но всичко това ми дойде твърде много — спомените и нещата, които каза гласът. Устните ми мърдаха беззвучно и питаха.

— Какво? — попита Ктаех. — Да не би да търсиш отговора на друго „защо“? Чудиш ли се защо ти казвам тези неща? И каква полза имам от това? Може би този Синдер някога ми е изиграл лош номер. Може би ми е забавно да накарам младо пале като теб да си гони опашката. Може би тихото скърцане на сухожилията ти, докато стискаш юмруци, ми звучи като нежна симфония. О, да, така е. Бъди сигурен в това. Защо не можеш да откриеш този Синдер? Ами, това е едно интересно „защо“. Човек би помислил, че мъж с черни като въглен очи би направил впечатление, когато се отбие някъде, за да си купи питие. Как става тъй, че ти така и не успяваш да му хванеш следите през цялото това време?

Разтърсих глава, опитвайки се да я прочистя от миризмата на кръв и на горяща коса.

Ктаех, изглежда, прие това за някакъв сигнал.

— Точно така, предполагам, че не е нужно да ти казвам как изглежда той. Видял си го само преди два-три дни.

Внезапно разбрах. Водачът на бандитите — грациозният мъж с метална ризница. Синдер. Той беше този, който бе говорил с мен, когато бях дете. Мъжът с ужасяващата усмивка и с меч като зимен лед.

— Жалко, че се е измъкнал — продължи Ктаех. — И все пак трябва да признаеш, че си имал доста голям късмет. Бих казал, че си имал рядката възможност да го срещнеш два пъти в живота си. Жалко, че си я пропилял. Не се обвинявай, че не си го познал. Имат богат опит в укриването на онези издайнически знаци. Грешката изобщо не е твоя. Минало е много време. Години. Освен това си бил зает — да се подмазваш, за да спечелиш чуждо благоволение, и да се въргаляш сред възглавници с някаква фея, задоволявайки низките си страсти. — Три зелени пеперуди започнаха да падат едновременно. Докато се въртяха към земята, крилете им приличаха на листа. — Като говорим за страсти, какво би си помислила твоята Дена? Вие с феята го правите като зайци. Знаеш, че той я бие, покровителят й. Не през цялото време, но често. Понякога, когато се ядоса, но през повечето време това е като игра за него. Колко далеч може да стигне той, преди тя да заплаче? Колко ще си позволи, преди тя да си тръгне и да му се наложи да я подмамва отново? Трябва да знаеш, че не прави нищо извратено. Няма изгаряния. Няма нищо, което да оставя белези. Още не. Преди два дни той използва бастуна си. Това беше нещо ново. Под дрехите й има отоци с големината на палеца ти, натъртвания чак до костта. Тя трепери на пода с кръв в устата и знаеш ли за какво си мисли, преди да припадне? За теб. Тя мисли за теб. Ти сигурно също си мислил за нея. Някъде между плуването, ягодите и останалото. — Ктаех издаде звук, който наподобяваше въздишка. — Бедното момиче. Толкова здраво се е обвързала с него. Смята, че това с единственото, за което става. Не би го напуснала дори и да я помолиш. Което ти няма да направиш. Толкова си предпазлив. Толкова се страхуваш да не я прогониш. И би трябвало да се страхуваш. Тя винаги бяга. Сега, когато е напуснала Северин, как можеш да се надяваш, че ще я откриеш? Трябва да знаеш, че е жалко, че си си тръгнал, без да й кажеш и дума. Тя тъкмо бе започнала да ти се доверява. Преди да се ядосаш. Преди да избягаш. Както и всеки друг мъж в живота й. Желаят я страстно, обсипват я със сладки думи и след това си отиват. Оставят я сама. Добре че вече е свикнала с това, нали така? Иначе можеше да я нараниш. Иначе можеше да разбиеш сърцето на това бедно момиче.

Това беше твърде много за мен. Обърнах се и побягнах като обезумял в посоката, от която бях дошъл. Към спокойния сумрак на поляната на Фелуриан. И далеч от тук. Далеч. Далеч.

Докато тичах, чувах Ктаех да говори след мен. Сухият му, тих глас ме преследваше по-дълго, отколкото предполагах, че е възможно.

— Върни се. Върни се. Имам още неща, които да ти кажа. Имам още толкова много за разказване, няма ли да останеш?

Минаха часове, преди да се върна на поляната на Фелуриан. Не съм сигурен как намерих пътя. Само си спомням, че се изненадах, когато забелязах шатрата й между дърветата. Щом я зърнах, лудото препускане на мислите ми се забави, докато накрая отново бях в състояние да разсъждавам.

Отидох до вира, дълго пих вода и наплисках лицето си, за да прочистя главата си и да скрия следите от сълзите. След няколко кратки мига на размисъл станах и се отправих към шатрата. Едва тогава забелязах странната липса на пеперуди. Обикновено поне няколко от тях летяха наоколо, но сега нямаше нито една.

Фелуриан беше там, но видът й само ме разтревожи повече. Това беше единственият път, в който не я виждах съвършено красива. Тя лежеше на възглавниците измъчена и уморена. Сякаш бях отсъствал дни, а не часове, и тя не се бе хранила и не бе спала през цялото това време.

Когато ме чу да се приближавам, уморено вдигна глава.

— готово е — каза тя, но когато ме погледна, очите й се разшириха от изненада.

Погледнах надолу и видях, че бях изподран от калината и целият в кръв. Бях опръскан с кал и лявата ми страна беше зелена от тревата. Явно бях паднал по време на бясното си бягство от Ктаех.

— какво ти се е случило? — попита Фелуриан и се изправи да седне.

Разсяно изчистих малко засъхнала кръв от лакътя си.

— И аз мога да те попитам същото. — Гласът ми прозвуча дрезгаво и грубо, все едно крещях.

Когато вдигнах поглед, видях искрена загриженост в очите й и добавих:

— Разходих се до Дневната страна. Намерих нещо на едно дърво. Каза, че е Ктаех.

Фелуриан замръзна, като чу това.

— Ктаех? говори ли с него?

Кимнах.

— пита ли го нещо?

Но преди да успея да отговоря, тя нададе тих и отчаян вик и се втурна към мен.

Започна да опипва тялото ми, сякаш търсеше рани. Това продължи известно време и накрая тя взе лицето ми в ръце и ме погледна в очите така, сякаш се страхуваше какво ще открие там.

— добре ли си?

Загрижеността й ме накара да се усмихна леко. Понечих да я уверя, че всичко е наред… Тогава си спомних нещата, които ми каза Ктаех. Спомних си пламъците и мъжа с черните като мастило очи. Представих си Дена, простряна на пода, с уста, пълна с кръв. Очите ми се напълниха със сълзи и аз се задавих. Извърнах поглед и поклатих глава, стиснал здраво очи и неспособен да говоря.

Тя погали врата ми и каза:

— всичко е наред. болката ще отмине. не те е ухапал и очите ги са ясни, така че всичко е наред.

Отдръпнах се достатъчно от нея, за да мога да погледна лицето й.

— Очите ми?

— нещата, които казва Ктаех, побъркват умовете на хората, но ако беше така, щях да го забележа. ти все още си моят Квоте, моят сладък поет.

Фелуриан се наведе напред странно колебливо и ме целуна нежно по челото.

— Той лъже хората и така ги подлудява?

— Ктаех не лъже — бавно поклати глава тя. — има ясновидска дарба, но казва на хората само нещата, които ги нараняват. единствено денерлингите могат да говорят с него.

Тя докосна врата ми, за да смекчи думите си.

Кимнах, защото знаех, че това, което ми казва, е истина. След това заплаках.