Страхът на мъдреца (Част II)

115. Буря и камък

На следващата сутрин се събудих с мисълта, че знам каква е истината. Единственият ми изход от тази ситуация бе да премина обучението. Трябваше да се докажа. Това означаваше, че се налагаше да възприема възможно най-бързо всичко, на което Вашет може да ме научи.

И така, станах заедно с бледата синкава светлина на зората. Когато Вашет излезе от малката си каменна къща, аз вече я чаках. Не бях особено ентусиазиран и пълен с енергия, тъй като сънят ми бе изпълнен с тревожни кошмари, но бях готов да уча.

Сега осъзнавам, че може да съм ви създал неправилно впечатление за Хаерт.

Очевидно той не беше преуспяваща метрополия. Даже едва ли можеше да бъде считан за голям град. В някои отношения не беше нищо повече от градче.

Не казвам това с пренебрежение. Прекарах по-голямата част от детските си години в пътувания с трупата, като се местехме от едно градче в друго. Половината свят се състои от малки общини, разраснали се около пазар на кръстопът, около добро находище на глина или около завой на реката, където водата е достатъчно силна да завърти воденично колело.

Понякога тези градове процъфтяват. Някои имат богата почва и хубаво време. Други забогатяват от търговията, която тече в тях. Благосъстоянието на тези места е очевидно. Къщите са големи и добре поддържани. Хората са приятелски настроени и щедри, децата — дебели и щастливи. Продават се луксозни стоки — пипер, канела и шоколад. В местната странноприемница има кафе, хубаво вино и музика.

А има и друг вид градове. Такива, където почвата е тънка и изтощена. Места, където воденицата е изгоряла или глината е била изкопана още преди години. Там къщите са малки и порутени. Хората са мършави и подозрителни, а богатството се измерва практично и с дреболии — дърва за горене, второ прасе или пет буркана сладко от къпини.

На пръв поглед Хаерт изглеждаше като някой от тези градове. Не беше нещо повече от купчина малки къщички, натрошен камък и някоя и друга кошара за кози.

В повечето части на Федерацията или където и да е другаде по света семейство, живеещо в малка къщурка с няколко мебели вътре, би било считано за злочесто — на крачка от просията.

Но макар повечето адемски къщи, които бях видял, да бяха сравнително малки, те не бяха същите като онези, които бихте открили в някой окаян атурански град — направени от чимове и дървени греди, замазани с кал.

Адемските къщи бяха построени изцяло от плътно прилепващи камъни. Никога преди не бях виждал камъни, които да са толкова умело напаснати. Нямаше цепнатини, през които да преминава неспирният вятър. Покривите не течаха. Кожените панти на вратите не бяха напукани. Прозорците не бяха от омаслена овча кожа или просто дупки, покрити с дървени кепенци. Те бяха от стъкло, здраво като онова, което бихте видели в имението на банкер.

За цялото време, което прекарах в Хаерт, така и не видях огнища. Не ме разбирайте погрешно — огнищата са за предпочитане пред това да умираш от студ. Но повечето от грубите камини, които хората си правят сами с камъни от полето или с тухли от сгурия, предизвикват течение и са мръсни и безполезни. Пълнят къщите със сажди, а дробовете ти — с дим.

Вместо камина във всеки адемски дом имаше желязна печка. От онези печки, които тежат стотици килограми и са изработени от дебело желязо, така че да можеш да ги подклаждаш, докато накрая не се зачервят от топлината. От онези печки, които могат да изкарат цял век и струват повече, отколкото един фермер печели от реколтата за цяла година. Някои от тези печки бяха малки, вършеха работа за отопление и готвене. Но видях доста, които бяха по-големи и можеха да бъдат използвани и за печене. Едно такова съкровище беше напъхано в ниска каменна къща само с три стаи.

Килимите върху подовете на адемците обикновено бяха семпли, но от дебела мека вълна, боядисана в тъмни цветове. Подовете под тези килими бяха от гладко полирано дърво, а не от пръст. В стаите нямаше капещи лоени свещи или факли. Вместо това имаше свещи от пчелен восък или лампи, които горяха с чисто бяло масло. А веднъж разпознах червената светлина на симпатична лампа, процеждаща се през прозорец в далечината.

Това ме накара да проумея истината. Местните не бяха шепа отчаяни хора, които водят труден живот по оголения склон на планината. Те не живееха бедно, като се хранеха само със зелева супа и се страхуваха от зимата. Тази общност беше достатъчно заможна и кротко процъфтяваше.

Дори повече от това — въпреки липсата на лъскави банкетни зали и скъпи рокли, въпреки отсъствието на слуги и статуи — всеки от тези домове беше като миниатюрно имение. Те бяха заможни по ненатрапчив и практичен начин.

— Ти какво си мислеше? — попита ме Вашет засмяна. — Че шепа от нас спечелват правото да носят червено и започват да водят живот, изпълнен с разточителен разкош, докато семействата ни живеят в мизерия и мрат от скорбут?

— Всъщност изобщо не бях мислил за това — признах аз и се огледах.

Тя беше започнала да ме учи как да използвам меча. Занимавахме се с това от два часа и не ми бе показала почти нищо друго освен различните начини, по които да го държа. Сякаш ставаше дума за бебе, а не за парче стомана.

Сега, когато знаех какво да търся, виждах десетки адемски къщи, които хитроумно се сливаха с пейзажа. В отвесните скали бяха вградени тежки дървени врати. Други изглеждаха просто като купчини скали. На покривите на някои от тях растеше трева и къщите можеха да бъдат разпознати само по кюнците на печките, които стърчаха навън. Върху едни от покривите пасеше тлъста коза и вимето й се поклащаше, докато тя протягаше врат, за да си отскубне трева.

— Погледни земята наоколо — каза Вашет и бавно се завъртя, за да огледа околността. — Почвата е твърде тънка за оран, прекалено нащърбена за отглеждането на коне. Лятото е твърде влажно, за да садим жито, и прекалено сурово, за да отглеждаме плодове. В някои планини има желязо, въглища или злато. Но не и в тези. През зимата снегът е по-висок от човешки ръст. През пролетта бурите могат да те съборят на земята. — Тя се обърна да ме погледне. — Това е нашата земя, защото никой друг не я иска. — Сви рамене. — Или по-скоро това е причината да стане наша.

Нагласи меча си на рамото и ме погледна замислено.

— Седни и слушай — тържествено каза тя. — Ще ти разкажа една история за време, което отдавна е отминало.

Седнах на тревата, а тя се настани върху един близък камък.

— Някога, много отдавна — започна тя — адемците били принудени да напуснат мястото, което ни се полагало по право. Нещо, което не помним, ни прогонило. Някой откраднал земята ни или я съсипал, или пък ни накарал уплашено да побегнем от нея. Били сме принудени да се скитаме безкрай. Целият ни народ бил принуден да проси, сякаш сме бедняци. Намирали сме места, на които да се установим със стадата си. След това съседите ни прогонвали. По онова време адемците били свирепи. Ако не са били такива, то никой от нас нямаше да е тук днес. Но сме били малобройни и затова винаги сме били прогонвани. Накрая сме открили това малко и ветровито място, което останалият свят не желаел. Корените ни проникнали дълбоко в неговия камък и ние сме го направили свое. — Погледът й обходи околния пейзаж. — Но тази земя не можела да ни предложи много — нямало пасбища за стадата ни, а само камък и вятър. Тъй като не сме успели да открием начин да продаваме вятъра на останалия свят, ние сме започнали да продаваме свирепостта си. И така, народът ни живеел по този начин и постепенно се превърнал в онова, което е днес. Вече не сме само свирепи, но и опасни и горди. Не се отказваме като вечния вятър и сме здрави като камъка.

Изчаках малко, за да се убедя, че разказът й е свършил.

— Моите хора също са скитници — казах аз. — Такъв е нашият път. Живеем навсякъде и никъде.

— Имай предвид, че това е просто история — сви рамене Вашет и се усмихна. — При това е стара история. Приеми я, както намериш за добре.

— Обичам историите — признах аз.

— Историята е като орех — обясни тя. — Глупакът ще го глътне цял и ще се задави или ще го изхвърли, като си мисли, че в него няма нищо ценно. Но мъдрият ще намери начин да счупи черупката и да изяде ядката вътре.

Изправих се и отидох до мястото, където седеше тя. Целунах ръцете, челото и устата й.

— Вашет, щастлив съм, че Шехин ме даде на теб.

— Ти си глупаво момче. — Тя сведе поглед, но аз забелязах лека руменина върху лицето й, докато говореше. — Хайде, трябва да тръгваме. Не би искал да пропуснеш възможността да видиш как се бие Шехин.

Тя ме поведе към една с нищо незабележителна поляна, където животните бяха опасли тревата ниско до земята. Неколцина други адемци вече стояха наблизо в очакване. Няколко души си бяха донесли малки столчета или дървени пънчета, които използваха за сядане. Вашет просто се настани на земята. Присъединих се към нея.

Бавно се събираше тълпа. Само около трийсетина души, но това бяха повече адемци, отколкото някога бях виждал накуп, с изключение на столовата. Идваха по двама-трима и се присъединяваха ту към едни разговарящи, ту към други. Групи от петима или повече души се събираха рядко и за кратко.

Макар на един хвърлей от мен да се водеха множество разговори, не чувах нещо повече от шепот. Говорещите стояха на една ръка разстояние един от друг и вятърът в тревата бе по-шумен от гласовете им.

Но от мястото, на което седях, различавах тона на всеки разговор. Преди два месеца това събиране щеше да ми се стори зловещо тихо. Мяркаха се само движещи се ръце, лицата бяха безизразни, а устата — почти неми. Но сега ясно разпознах, че една двойка адемски жени са учителка и ученичка по това на какво разстояние стояха една от друга, както и по уважението, изразено в жестовете на по-младата жена. Групичката от трима мъже с червени ризи пък бяха приятели, които непринудено се шегуваха помежду си и се побутваха с ръце. Мъж и жена се караха. Жената беше ядосана, а мъжът се опитваше да й обясни нещо.

Внезапно се зачудих как изобщо някога съм могъл да си помисля, че тези хора са неспокойни и не ги свърта на едно място. Всяко тяхно движение имаше цел. Всяко преместване на краката издаваше промяна в отношението. Всеки жест говореше повече от каквито и да е думи.

Двамата с Вашет седяхме близо един до друг и разговаряхме тихо на атурански. Тя ми обясни как всяко училище има постоянни сметки при сийлдишките лихвари. Това означаваше, че плъзналите навред наемници могат да депозират дяла на своето училище навсякъде, където хората използват сийлдишките пари, което означаваше навсякъде в цивилизования свят. След това тези пари можеха да бъдат прехвърлени по съответната сметка, така че училището да ги използва.

— Каква част изпраща Наемникът на училището? — с любопитство попитах аз.

— Осемдесет процента — отвърна тя.

— Осем процента? — попитах аз и вдигнах всичките си пръсти без два, убеден, че не съм чул добре.

— Осемдесет — твърдо повтори Вашет. — Това е сумата, която е в реда на нещата, макар мнозина да се гордеят, че дават повече. Същото ще важи и за теб — небрежно добави тя, — ако изобщо имаш шанс някога да се облечеш в червено. — Щом видя изненадата ми, тя обясни. — Като се замислиш, не е толкова много. Години наред училището те храни и облича. Предоставя ти място за спане. Осигурява ти меч и обучение. Така то влага средства в наемника, а той го издържа. На свой ред училището издържа селището. Селището създава деца, които се надяват някой ден да облекат червените дрехи. — Нарисува във въздуха кръг с пръста си. — Така Адемре процъфтява. — Погледна ме сериозно и продължи: — Като знаеш това, може би ще разбереш какво си откраднал. Не просто една тайна, а основния поминък на адемците. Откраднал си ключа за оцеляването на този град.

Мисълта за това беше отрезвяваща. Внезапно гневът на Карсерет придоби много повече смисъл.

Мярнах сред тълпата бялата риза на Шехин и грубо изплетената й жълта шапка. Разговорите утихнаха и всички започнаха да се събират в широк неправилен кръг.

Очевидно Шехин не беше единствената, която щеше да се бие днес. Първо се състоя двубоят на две момчета с няколко години по-млади от мен. Те не бяха облечени в червено. Обикаляха се един друг предпазливо, след което внезапно започнаха да си нанасят бърза поредица от удари.

Бяха твърде бързи, за да проследявам движенията им с поглед. Забелязах дузина движения от кетан, които те започваха и не довършваха. Накрая двубоят приключи, когато едното момче хвана китката и рамото на другото в „спящата мечка“. Едва когато видях как момчето извива ръката на противника си и го събаря на земята, разпознах хватката, която Темпи бе използвал при боя в кръчмата в Кросон.

Момчетата се разделиха и двама наемници с червени ризи излязоха да говорят с тях. Предположих, че са техните учители.

— Какво мислиш? — Вашет наведе главата си близо до моята.

— Много са бързи — отвърнах аз.

— Но… — погледна ме тя.

— Струват ми се доста небрежни — рекох аз, като се постарах да говоря тихо. — Не в началото, но впоследствие. — Посочих единия. — Неговите крака бяха твърде близо един до друг. А другият постоянно се навеждаше напред и така губеше равновесие. Затова противникът му го хвана в „спящата мечка“.

Вашет кимна, удовлетворена от отговора ми.

— Бият се като кутрета. Млади са и са момчета. Изпълнени са с гняв и нетърпение. Жените имат по-малко проблеми с тези неща. Това е едно от качествата, които ни правят по-добри бойци.

Бях доста изненадан от думите й.

— Жените са по-добри бойци? — предпазливо попитах аз, защото не исках да й противореча.

— Общо взето, да — сухо отвърна тя. — Разбира се, има изключения, но като цяло жените са по-добри.

— Но мъжете са по-силни — възразих аз. — Те са по-високи и ръцете им са по-дълги.

— Това значи ли, че ти си по-силен от мен? — Тя се обърна и ме погледна леко развеселено.

— Очевидно не — усмихнах се аз. — Но трябва да признаеш, че мъжете са по-едри и по-силни.

— И това щеше да има значение, ако боят е като цепенето на дърва и товаренето на сено. Това е все едно да кажеш, че колкото по-дълъг и тежък е един меч, толкова по-добър е той. Това са глупости. За главорезите може и да е вярно. Но след като се облечеш в червено, ключът към всичко е да знаеш кога да се биеш. Мъжете са изпълнени с гняв и това ги затруднява. На жените им е по-лесно.

Върху нас падна сянка и когато вдигнах поглед, видях висок, облечен в червени наемнически дрехи мъж да стои на почтително разстояние от нас. Той задържа ръката си във въздуха, близо до дръжката на меча си. Покана.

Вашет отвърна с жест. Вежливо съжаление и отказ.

Наблюдавах мъжа, който се отдалечи.

— Няма ли да развалиш репутацията си, като не се биеш?

Тя изсумтя пренебрежително.

— Той не искаше да се бие — отвърна. — Това само щеше да го постави в неудобно положение и аз щях да си загубя времето. Просто искаше да покаже, че е достатъчно смел, за да се бие с мен. — Тя въздъхна и ме погледна многозначително. — Точно тази глупост отдалечава мъжете от летхани.

Следващият двубой беше между наемници с червени ризи и разликата беше очевидна. Всички движения бяха много по-чисти и ясни. Двете момчета се биеха трескаво като врабчета, които пляскат с криле в прахта, но боевете, които последваха, бяха елегантни като танци.

Много от тях бяха ръкопашни. Те продължаваха, докато единият участник не се предадеше или не го зашеметеше някой удар.

Един от двубоите спря веднага, щом мъжът разкървави носа на противничката си. Вашет вдигна очи към небето, макар така и да не разбрах дали защото жената бе позволила да я ударят, или защото мъжът бе твърде невнимателен и я бе наранил.

Имаше и няколко схватки с дървени мечове. Те приключваха по-бързо, защото дори и лекото докосване се считаше достатъчно за победа.

— Кой спечели този път? — попитах аз.

След бърза размяна на удари с дървен меч двете жени се уцелиха една друга едновременно.

— Нито едната — отвърна Вашет и се намръщи.

— Защо не се бият отново, ако резултатът е равен? — попитах аз.

— Строго погледнато, резултатът не беше равен. — Тя ме погледна с набръчкано чело. — Ударена в белия дроб, Дрен би умряла за броени минути. А Ласрел щеше да умре след няколко дни, тъй като раната в корема й щеше да се възпали.

— Значи Ласрел спечели?

Вашет ми хвърли смразяващ, изпълнен с презрение поглед и насочи вниманието си към следващата битка.

Високият адемец, който бе поканил Вашет да се бие, се състезаваше с една слаба като вейка жена. Необичайното беше, че той използваше дървен меч, докато тя се биеше с голи ръце. Той успя да спечели с малка преднина, след като получи два здрави ритника в ребрата.

— Кой от двамата спечели? — попита ме Вашет.

Беше ми ясно, че тя не търси очевидния отговор.

— Не беше кой знае каква победа — отвърнах аз. — Тя дори нямаше меч.

— Тя е от третия камък и го превъзхожда много като боец. Това беше единственият начин съперничеството им да е равностойно, освен ако той не си бе довел някой другар, който да се бие на негова страна — изтъкна тя. — Така че те питам отново — кой победи?

— Той спечели състезанието — отвърнах аз, — но утре ще има големи насинявания. Освен това замахванията му бяха леко необмислени.

— И така, кой спечели? — Вашет се обърна да ме погледне.

Замислих се за момент.

— Нито единият — накрая реших аз.

Тя кимна. Официално одобрение. Жестът й стопли сърцето ми, тъй като всички, които бяха обърнати с лица към нас, го видяха.

Най-сетне в кръга пристъпи Шехин. Беше свалила накривената си жълта шапка и вятърът развя сивеещата й коса. Когато я видях сред останалите адемци, осъзнах колко е дребна. Движеше се с такава увереност, че бях свикнал да мисля, че е по-висока, но в действителност едва стигаше до рамото на някои по-високи адемци.

Тя носеше прав дървен меч. Нямаше никаква украса, но беше така издялан, че имаше дръжка и острие. Много от останалите мечове за тренировка, които бях виждал, не бяха нищо повече от загладени пръчки, които уж са мечове. Бялата риза и панталоните на Шехин бяха пристегнати към тялото й с тънки бели връзки.

Заедно с нея излезе една много по-млада жена. Тя беше по-ниска от Шехин с няколко сантиметра. Телосложението й също беше фино, а заради малкото й лице и тесните рамена изглеждаше почти като дете. Но ясно изразената извивка на високите й гърди и закръглените бедра под тесните червени наемнически дрехи даваха ясно да се разбере, че не е дете.

Дървеният й меч също беше оформен. Беше леко извит за разлика от останалите. Жълтеникавочервената й коса беше сплетена на дълга тънка плитка, която се спускаше до кръста й.

Двете вдигнаха мечовете си и започнаха да се обикалят една друга.

Младата жена беше удивителна. Тя нанесе толкова внезапен удар, че едва забелязах движението на ръката й, да не говорим за острието на меча й. Но Шехин небрежно отби удара й с „навяващ сняг“, като отстъпи назад с половин крачка. Преди обаче да успее да контраатакува на свой ред, младата жена се завъртя и дългата й плитка се залюля.

— Коя е тя? — попитах аз.

— Пенте — възхитено отвърна Вашет. — Тя е истинска фурия, нали? Като някой от древните ни предци.

Жената отново се приближи към Шехин, направи финт и замахна с меча си. Стрелна се напред, ниско над земята. Невъзможно ниско. За да запази равновесие, премести задния си крак, като дори не докосна земята. Ръката й, която държеше меча, се плъзна пред нея, а коляното й се сви толкова много, че цялото й тяло се оказа под нивото на главата ми, въпреки че седях на земята с кръстосани крака.

Пенте направи всички тези гъвкави движения за времето, което ви е нужно да щракнете с пръсти. Върхът на меча й слезе ниско под защитата на Шехин и се изви под ъгъл към коляното й.

— Какво е това? — тихо попитах аз, без дори да очаквам отговор. — Никога не си ми го показвала.

Но това бяха просто думи на учудване. Никога, дори и след сто години, тялото ми не би могло да направи нещо подобно.

Шехин обаче някак си избягна атаката. Не отскочи встрани с внезапно движение. Не се дръпна бързо назад извън обсега й. Тя беше бърза, но не това беше същността на начина, по който се движеше. Ходовете й бяха обмислени и съвършени. Когато мечът на Пенте се насочи към коляното й, нея вече я нямаше там. Върхът на оръжието вероятно бе достигнал на няколко сантиметра от коляното й, но това не бе достатъчно близо. Шехин беше помръднала само толкова, колкото е необходимо, не повече.

Този път тя успя да контраатакува и пристъпи напред с „врабчето удря ястреба“. Пенте се завъртя встрани, докосна за кратко тревата и след това се отблъсна от земята. Не, отхвърли се от земята, като използва само лявата си ръка. Тялото й се напрегна като стоманена пружина и се изви като дъга, а мечът й се стрелна бързо два пъти напред, принуждавайки Шехин да отстъпи.

Пенте беше изпълнена със страст и ярост. Шехин беше спокойна и непоколебима. Пенте беше буря, а Шехин — камък. Пенте беше тигър, а Шехин — птица. Пенте танцуваше и се извиваше. Шехин се обърна и направи една-единствена съвършена стъпка.

Пенте сечеше, въртеше се като вихрушка и нанасяше удар след удар…

И след това те спряха. Върхът на дървения меч на Пенте се притисна в бялата риза на Шехин.

Ахнах изненадано, макар и не толкова силно, че да привлека вниманието към себе си. Едва тогава осъзнах, че сърцето ми препуска лудо. Цялото ми тяло бе обляно в пот.

Шехин свали меча си и направи жест за раздразнение, възхищение и смесица от други неща, които не разпознах. Тя оголи зъби в лека гримаса и силно разтри с ръка ребрата си, където я беше ударила Пенте, по същия начин, по който човек разтрива пищяла си, когато се блъсне в стол.

Обърнах се ужасено към Вашет.

— Тя ли ще бъде новият ръководител на училището? — попитах я аз.

Тя ме погледна озадачено.

Посочих отворения кръг пред нас, където двете жени стояха и разговаряха.

— Тази Пенте — тя победи Шехин…

Вашет ме гледа известно време неразбиращо и след това избухна в продължителен, доволен смях.

— Шехин е стара — отвърна. — Тя е баба. Не можеш да очакваш от нея да печели всеки път срещу някой толкова подвижен, млад и изпълнен с огън и свеж вятър като Пенте.

— Аха, разбирам. Мислех…

Вашет беше достатъчно любезна, за да не ми се изсмее отново.

— Шехин не е начело на училището, защото никой не може да я победи. Що за странно хрумване е това. Какъв хаос би настъпил, ако всеки път нещата се променят в зависимост от късмета, който някой е имал в една или друга схватка. — Тя поклати глава. — Шехин ни ръководи, защото е прекрасна учителка и защото владее летхани до съвършенство. Тя е начело на училището, защото е мъдра и познава света и защото знае как да се справя с неприятните проблеми. — Многозначително ме потупа по гърдите с два пръста и след това добави отстъпчиво: — Разбира се, освен това тя е и превъзходен боец. Няма как да имаме водач, който не може да се бие. Шехин няма равна в кетан. Но водачът не е просто мускул, водачът е ум.

Вдигнах поглед навреме, за да видя, че Шехин се приближава. Една от връзките, които пристягаха ръкава й, се бе разхлабила по време на битката и платът се издуваше от вятъра като корабно платно. Отново беше сложила накривената си жълта шапка и направи жест за официален поздрав и към двама ни.

След това се обърна към мен.

— Защо накрая бях ударена? — попита ме тя. Любопитство.

Започнах трескаво да прехвърлям наум последните мигове от двубоя.

Опитах се да направя жест за почтителна неувереност с изтънчеността, на която ме е учила Вашет.

— Петата ти не беше поставена където трябва — отвърнах аз. — Лявата ти пета.

— Добре — кимна Шехин.

Тя направи достатъчно широк жест на доволно одобрение, така че всички, които ни гледаха, да го видят. Разбира се, всички го видяха.

Замаян от похвалата, но съзнаващ факта, че ме наблюдават, аз запазих безизразна физиономия, докато Шехин се отдалечи, следвана от Пенте.

Наведох глава към Вашет.

— Харесва ми малката шапка на Шехин — казах аз.

Тя поклати глава и въздъхна.

— Хайде — тя ме побутна с рамо и се изправи — да си тръгваме, преди да си развалил доброто впечатление, което направи днес.

Същата вечер седнах на обичайното си място в столовата — на ъгъла на една маса до стената, възможно най-далеч от храната. Тъй като никой не искаше да седне на по-малко от три метра от мен, нямаше смисъл да заемам място, където хората може би искат да седнат.

Все още бях в добро настроение, затова не се изненадах, когато мярнах фигура в червено да сяда срещу мен. Сигурно отново беше Карсерет. Тя държеше един-два пъти на ден да се доближи достатъчно до мен, за да ми изсъска няколко думи. Даже беше закъсняла.

Но когато вдигнах поглед, ме очакваше изненада. Срещу мен седеше Вашет. Тя ми кимна и погледна безизразно смаяната ми физиономия. След това успях да се овладея, кимнах й в отговор и известно време двамата се хранехме в добронамерено мълчание. След като приключихме с яденето, разговаряхме приятно и тихо за разни дреболии.

Заедно излязохме от столовата и когато вечерният въздух ни обгърна, преминах отново на атурански, за да мога правилно да изразя нещо, за което мислех от няколко часа.

— Вашет — започнах, — дойде ми наум, че би било добре да се бия с някой, чиито умения са по-близки до моите.

Тя се засмя и поклати глава.

— Това е все едно в леглото да легнат двама девствени. Ентусиазмът, страстта и невежеството не са добра комбинация. Има голяма вероятност някой да пострада.

— Мисля, че уменията ми в битката едва ли могат да бъдат наречени „девствени“ — възпротивих се аз. — Много далеч съм от твоето ниво, но ти самата каза, че моят кетан е забележително добър.

— Казах, че твоят кетан е забележително добър, като се има предвид от колко време го изучаваш — поправи ме тя. — Което е по-малко от два месеца. А това е абсолютно нищо.

— Това е обезсърчаващо — признах аз. — Ако успея да ти нанеса удар, то причината ще е, защото ти си ми позволила. В това няма смисъл. Все едно си ми направила подарък и аз не съм го заслужил.

— Всеки удар или замахване, които направиш срещу мен, са заслужени — възрази тя. — Дори и да ти ги подаря. Но те разбирам. Има какво да се научи от честното състезание.

Готвех се да добавя нещо, но тя сложи ръка върху устните ми.

— Казах, че разбирам. Спри да се биеш, след като вече си спечелил. — Ръката й продължаваше да стои върху устните ми и тя ги потупа замислено с пръст. — Много добре. Продължавай да напредваш и аз ще ти намеря някой на твоето ниво, с когото да се биеш.