Страхът на мъдреца (Част II)

138. Бележки

Тъй като оставаха почти пет часа до срещата ми с маера, най-сетне бях свободен да се погрижа за своите дела в Долен Северин. От конския подемник небето беше толкова синьо и ясно, че само като го погледнеше човек, сърцето му направо спираше. Докато мислех за това, се отправих към „Четирите свещи“.

В общото помещение нямаше много хора, затова не беше изненадващо, че съдържателят забеляза, когато се насочих към задното стълбище.

— Ей ти, спри! — извика той на развален атурански. — Трябва да си платиш! Стаите са само за хора, които плащат!

Тъй като не исках да правя сцена, се приближих до бара. Съдържателят беше слаб, мазен мъж със силен ленати акцент.

— Само посещавам една приятелка — усмихнах му се аз. — Жената в трета стая, която има дълга черна коса. — Показах колко дълга. — Тук ли е още?

— А — многозначително ме погледна той. — Онова момиче. Динай ли е името й?

Кимнах, защото знаех, че Дена сменяше името си толкова често, колкото други жени сменят прическата си.

— Да. — Мазният мъж кимна отново. — С хубави тъмни очи? Отдавна замина.

Сърцето ми се сви, макар да бях наясно, че не бива да се надявам, че тя още ще е тук след цялото това време.

— Знаеш ли къде може да е отишла?

— Не. — Краткият му смях приличаше на кучешки лай. — Покрай теб и останалите вълци, които душеха около нея, можех да си напълня кесията, ако знаех къде е, и бих продал на всички ви тази информация. Но, не — не’ам представа.

— Може би е оставила съобщение за мен? — попитах аз без особена надежда — в имението на Алверон не ме чакаше никакво писмо, нито бележка. — Тя очакваше, че ще я потърся тук.

— Така ли? — подигравателно рече той, след което, изглежда, си спомни нещо. — Май намерих някаква бележка. Може да е и за теб. Не ме бива много в четенето. Искаш ли я? — усмихна се той.

Кимнах и в сърцето ми проблесна надежда.

— Тя си тръгна, без да плати стаята си — уведоми ме мъжът. — Седемнайсет пенита и половина.

Извадих един сребърен раунд и му го показах. Той протегна ръка да го вземе, но аз го оставих върху масата и го притиснах с два пръста.

Съдържателят бързо се скри в задната стая и го нямаше пет дълги минути. Накрая се върна, стиснал в ръка многократно сгънато парче хартия.

— Намерих го — заяви той триумфално и го размаха към мен. — Хартията тука ми требе само за подпалки.

Погледнах към листа хартия и усетих как настроението ми се подобрява. Бележката беше сгъната по същия начин, по който бях сгънал писмото, което бях изпратил по калайджията. Щом тя повтаряше моя номер, значи сигурно бе прочела писмото ми и бе оставила тази бележка за мен. Надявах се, че ще разбера къде е отишла и как да я намеря. Плъзнах монетата към съдържателя и взех бележката.

Щом като излязох навън, побързах да се скрия в сянката на един вход, знаейки, че това е най-доброто уединение, което мога да си осигуря на оживената улица. Внимателно отворих бележката, разгънах я и я вдигнах на светлината. Тя гласеше:

Когато удари осмата камбана, се отправих към покоите на маера, като преди това оставих Цезура. Без него се чувствах някак гол. Странно е как бързо свикваме с подобни неща.

Стейпс ме въведе в дневната и Алверон го изпрати да покани Мелуан да се присъедини към нас, когато й е удобно. Зачудих се разсеяно какво ли щеше да стане, ако тя реши да не дойде? Дали щеше да пренебрегне и нея в продължение на три дни в знак на мълчаливо порицание?

Маерът се настани на дивана и ме погледна замислено.

— Чух някои слухове, касаещи твоето скорошно пътуване — започна той, — някои доста фантастични неща, на които не повярвах. Може би ще искаш да ми разкажеш какво се случи наистина.

За момент се зачудих как е успял толкова бързо да научи за онова, което бях сторил близо до Левиншир. След това осъзнах, че той искаше да узнае подробностите за нашия лов на бандити в Елд. Мислено въздъхнах от облекчение.

— Надявам се, че Дедан лесно ви е открил? — попитах аз.

Алверон кимна.

— Съжалявам, че се наложи да го изпратя вместо мен, ваша милост. Той не е особено проницателен.

— Нямаше кой знае какви проблеми — сви рамене той. — Докато стигне до мен, необходимостта да се пази тайна вече беше отминала.

— Значи ви е предал писмото ми?

— А, да, писмото. — Маерът го извади от едно близко чекмедже. — Предположих, че е някаква странна шега.

— Ваша милост?

Той ми хвърли прям поглед, сетне сведе очи към писмото.

— „Двайсет и седем мъже — зачете той на глас, — по действията и вида им можеше да се съди, че са опитни наемници… Добре устроен лагер с елементарни укрепления.“ — Той отново вдигна поглед. — Не очакваш от мен да повярвам, че това е истина. Вие петимата не бихте могли да се справите с толкова много противници.

— Изненадахме ги, ваша милост — обясних аз със самодоволна сдържаност.

— Хайде стига — изражението му стана кисело, — като оставим провинциалния хумор настрана, мисля, че това е проява на изключително лош вкус. Просто ми кажи истината и да приключваме.

— Казах ви истината, ваша милост. Ако знаех, че имате нужда от доказателство, трябваше да позволя на Дедан да ви донесе една торба с палци. Наложи ми се да споря цял час с него, за да му избия тази идея от главата.

Това не накара Алверон да отстъпи, както очаквах.

— Може би трябваше да му позволиш да го направи — каза той.

Ситуацията вече не ми изглеждаше толкова смешна.

— Ваша милост, ако исках да ви излъжа, щях да измисля по-убедителна история. — Оставих го за момент да обмисли думите ми. — Освен това ако се нуждаете от доказателство, просто изпратете някой да провери. Изгорихме телата, но черепите ще са още там. Ще ви покажа на картата мястото на техния лагер.

— А другата част? — смени темата маерът. — За техния водач — мъжа, който не го е било грижа, че е прострелян в крака? Онзи, който влязъл в палатката си и „изчезнал“?

— Истина е, ваша милост.

Алверон ме изгледа продължително и след това въздъхна.

— Тогава ти вярвам — заяви той. — Но все пак това е странна и неприятна новина — промърмори той по-скоро на себе си.

— Наистина, ваша милост.

— Ти какво мислиш за това? — Той ми хвърли странно пресметлив поглед.

Преди да успея да отговоря, от външните стаи се чу женски глас. Намръщеното изражение изчезна от лицето на Алверон и той изпъна гръб на стола си. Прикрих усмивката си с ръка.

— Това е Мелуан — отбеляза маерът. — Ако не се лъжа, тя ще ни каже въпроса, за който ти споменах преди. — Той ме погледна лукаво. — Мисля, че ще ти хареса — истинска загадка.