Страхът на мъдреца (Част II)

111. Лъжец и крадец

Двамата с Шехин се върнахме до групата каменни сгради, за да открием, че отвън стои Темпи и нервно пристъпва от крак на крак. Това затвърди прозренията ми. Той не беше изпратил Шехин да ме изпита. Тя сама ме беше открила.

Когато се доближихме достатъчно, Темпи хвана с дясната ръка меча си с острието надолу. Лявата му ръка направи жест за дълбоко уважение.

— Шехин — започна той, — аз…

Жената му направи знак да я последва и влезе в ниската каменна сграда. Тя повика момчето и му нареди:

— Доведи Карсерет.

Момчето се затича да изпълни поръчката й.

Любопитство. Направих жест към Темпи.

Той не ме погледна. Много сериозно. Внимавай. Това, че беше направил същите жестове по пътя към Кросон, когато мислеше, че ни очаква засада, не ми подейства особено успокояващо. Забелязах, че ръцете му леко треперят.

Шехин ни поведе към една отворена врата, където към нас се присъедини жена в червени наемнически дрехи. Познах тънките белези по веждата и челюстта й. Това беше Карсерет, наемницата, която бяхме срещнали на път за Северин — онази, която ме беше блъснала.

Шехин направи знак на двамата адемци да влязат вътре, но вдигна ръка, за да ме спре да не ги последвам.

— Чакай тук. Онова, което Темпи е сторил, не е добро. Ще го изслушам. След това ще реша какво да правим с теб.

Кимнах и тя затвори вратата след себе си.

Чаках един час, после два. Напрягах слуха си, но не можех да чуя нищо от другата страна на вратата. Няколко души минаха покрай мен в коридора — двама бяха облечени в червени наемнически дрехи, а един носеше обикновено домашно облекло. Всички те хвърлиха поглед към косата ми, макар никой да не ме зяпаше.

Вместо да се усмихна и да им кимна, както е прието да се изразява приятелско отношение между варварите, аз запазих лицето си безизразно, отвърнах на кратките им жестове за поздрав и избягвах да ги гледам в очите.

Известно време след като бе отминал и третият час, вратата се отвори и Шехин ми махна да вляза вътре.

Стаята беше добре осветена, със стени от дялан камък. Беше колкото голяма спалня в странноприемница, но изглеждаше дори по-просторна поради липсата на каквито и да е по-масивни мебели. Близо до една от стените имаше малка желязна печка, която излъчваше мека топлина, и четири стола, разположени един срещу друг в груб кръг. На три от тях седяха Темпи, Шехин и Карсерет. Шехин ми направи знак и аз седнах на четвъртия.

— Колко си убил? — попита Шехин.

Тонът й беше различен от преди — властен и недопускащ възражения. Беше същият, който използваше Темпи по време на разговорите ни за летхани.

— Много — без колебание отвърнах аз.

Понякога може и да съм глупав, но схващам, когато ме изпитват.

— Колко много са „много“? — Това не беше молба да изясня думите си, а нов въпрос.

— Когато убиеш човек, и един е много.

Тя леко кимна.

— Убивал ли си хора не според летхани?

— Може би.

— Защо не отговаряш с „да“ или „не“?

— Защото невинаги разбирам летхани.

— И защо е така?

— Защото летхани невинаги е ясно.

— Какво прави летхани ясно?

Поколебах се, макар да знаех, че това не е правилният отговор:

— Думите на учителя.

— Може ли някой да учи на летхани?

Започнах да правя жеста за несигурност, след това си спомних, че не беше прието да се разговаря с жестове.

— Може би — отвърнах аз. — Аз не мога.

Темпи се размърда леко на стола си. Нещата не вървяха добре. Тъй като не знаех какво друго да направя, си поех дълбоко дъх и полека отпуснах съзнанието си във „въртящия се лист“.

— Кой познава летхани? — попита Шехин.

— Носеният от вятъра лист — отвърнах аз, макар, честно казано, да не знаех какво точно имам предвид с това.

— Откъде идва летхани?

— От същото място, от което идва и смехът.

Шехин леко се поколеба и след това попита:

— Какво е да следваш летхани?

— Какво е да следваш луната?

Времето, прекарано с Темпи, ме беше научило да различавам различните видове паузи, които могат да бъдат използвани за прекъсване на разговора. Адемският език изразява с мълчание не по-малко неща отколкото с думи. Има многозначителна пауза, учтива пауза, пауза на объркване. Има пауза, която намеква за много неща, извинителна пауза, пауза, която се използва за подчертаване…

Тази пауза беше внезапна празнота в разговора. Почувствах, че бях казал или нещо много умно, или нещо много глупаво.

Шехин се размърда на стола си и официалният й вид изчезна. Имах усещането, че продължаваме нататък, и позволих на съзнанието си да излезе от „въртящия се лист“.

Шехин се обърна и погледна Карсерет.

— Какво ще кажеш?

Наемницата през цялото време стоеше неподвижна и безизразна като статуя.

— Ще кажа същото, което казах и преди. Темпи нетинад всички нас. Той трябва да бъде отрязан. Затова имаме закони. Да не зачетеш някой закон, е все едно да го заличиш.

— Да следваш сляпо закона, означава да бъдеш негов роб — бързо отвърна Темпи.

Шехин направи жест за остро мъмрене и Темпи смутено се изчерви.

— Що се касае до този — Карсерет ме посочи. Отхвърляне. — Той не е адемре. В най-добрия случай е глупак, а в най-лошия — лъжец и крадец.

— А онова, което каза днес? — попита Шехин.

— И куче може да излае три пъти, без да може да брои.

— Като говори, когато не беше твой ред, се отказа от правото си да говориш, когато дойде редът ти — обърна се Шехин към Темпи.

Той се изчерви отново, устните му пребледняха и с мъка запази хладнокръвие.

Шехин си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна.

— Кетан и летхани са онова, което ни прави адемре — подхвана тя. — Няма начин един варварин да познава кетан. — Темпи и Карсерет се размърдаха, но тя вдигна ръка. — Същевременно премахването на някой, който познава летхани, не е правилно. Летхани не може да се самоунищожи.

Тя изрече думата „премахване“ съвсем непринудено. Надявах се, че греша по отношение на истинското й значение в света на адемците.

— Някои ще кажат: „Този е научил достатъчно. Не го учете на летхани, защото онзи, който познава летхани, може да се справи с всичко“ — продължи Шехин и погледна строго Карсерет. — Но аз няма да съм между тях. Мисля, че светът би бил по-добър, ако в него има повече летхани. Защото, макар то да дава сила, в същото време носи и мъдрост при прилагането на тази сила.

Настъпи дълго мълчание. Стомахът ми се сви на възел, докато външно се стараех да изглеждам спокоен.

— Мисля — най-сетне заяви Шехин, — че е възможно Темпи да не е направил грешка.

Тези думи бяха далеч от истинска подкрепа, но от внезапната скованост в гърба на Карсерет и бавната въздишка на облекчение на Темпи предположих, че това се бяхме надявали да чуем.

— Ще го дам на Вашет — добави Шехин.

Темпи застина. Карсерет направи жест на одобрение, широк като усмивката на безумец.

— Ще го дадеш на Чука? — Гласът на Темпи беше напрегнат.

Ръката му бързо потрепна. Уважение. Отрицание. Уважение.

Шехин се изправи, давайки да се разбере, че разговорът е приключен.

— Кой може да свърши по-добре тази работа? Чука ще покаже дали той е желязо, което си заслужава да бъде ковано.

След тези думи Шехин дръпна Темпи настрани и проведе кратък разговор с него. Ръцете й леко докосваха неговите. Гласът й беше твърде тих дори и за моя остър слух на подслушвач.

Стоях възпитано, изправен до своя стол. Изглежда, че Темпи вече напълно се беше отказал да се съпротивлява и сега жестовете му изразяваха само ту съгласие, ту уважение.

Карсерет също стоеше встрани от тях и ме гледаше втренчено. Изражението й беше спокойно, но в очите й се четеше гняв. Тя направи няколко кратки жеста, така че другите да не я виждат. Единственият, който успях да разбера, бе отвращение, но можех да се досетя за смисъла и на останалите.

Аз й отвърнах с жест, който не беше адемски. Но по начина, но който тя присви очи, заподозрях, че е успяла да схване доста добре онова, което исках да кажа.

Чу се острият звук на камбана, която удари три пъти. Миг по-късно Темпи целуна ръцете на Шехин, челото й и устните. След това се обърна и ми даде знак да го последвам.

Двамата отидохме в голямо помещение с нисък таван, пълно с хора и с мирис на храна. Беше нещо като столова с дълги маси и тъмни дървени пейки, изгладени от дълга употреба.

Последвах Темпи и започнах да си слагам храна в широка дървена чиния. Едва тогава осъзнах, че съм неистово гладен. Въпреки очакванията ми столовата изобщо не приличаше на онази в Университета. Първо, беше по-тиха, а и храната беше далеч по-вкусна. Имаше прясно мляко, крехко месо без тлъстини, за което заподозрях, че е от коза. Имаше твърдо сирене с остър вкус, друго, което беше меко като крем, и два вида хляб, още топъл от фурната. Имаше и ябълки и ягоди в изобилие. На всички маси бяха сложени отворени кутии със сол и всеки можеше да си вземе от тях колкото иска.

Беше странно да съм в стая, пълна с адемци, които разговарят помежду си. Говореха толкова тихо, че не различавах никакви думи, но виждах движенията на ръцете им. Разбирах само един жест от десет. Въпреки това беше особено да наблюдавам всички тези проблясъци на емоции около мен. Веселост. Гняв. Смущение. Отрицание.

Отвращение. Зачудих се каква ли част от него бе насочено към мен, варварина сред тях.

Видях повече жени, отколкото очаквах, и повече малки деца. Имаше само неколцина от познатите ми наемници в кървавочервени дрехи, а повечето хора носеха обикновеното сиво облекло, което бях забелязал по време на разходката с Шехин. Зърнах една бяла риза и с изненада установих, че и самата Шехин се храни рамо до рамо с всички нас.

Никой не ме зяпаше открито, но ме поглеждаха. Вниманието им беше насочено към косата ми, което беше разбираемо. В стаята имаше петдесетина глави с жълтеникавочервена коса — някои бяха по-тъмни, някои по-светли, а трети бяха посивели от годините. Аз изпъквах като единствената запалена свещ в тъмна стая.

Опитах се да заговоря Темпи, но той нямаше желание за това и беше съсредоточил вниманието си върху храната. Беше сложил много по-малко неща в чинията си от мен и изяде само част от онова, което беше взел.

Тъй като не говорехме, бързо приключих с храната. Когато чинията ми беше празна, Темпи спря да се преструва, че яде, и ме поведе вън от помещението. Докато излизахме, усетих, че десетки погледи са насочени към гърба ми.

Той ме отведе надолу по поредица от тунели, докато накрая не стигнахме до една врата. Отвори я и зад нея се оказа малка стая с прозорец и легло. Вътре бяха лютнята ми и пътната торба. Меча ми го нямаше.

— Ще имаш нов учител — най-сетне каза Темпи. — Постарай се. Бъди цивилизован. От учителя ти ще зависи много. Съжаление. Няма да ме виждаш.

Очевидно беше обезпокоен, но не се сетих за нищо, което бих могъл да кажа, за да го успокоя. Вместо това го прегърнах утешително, за което той, изглежда, ми бе благодарен. След това се обърна и си тръгна, без да каже нито дума повече.

Останал сам в стаята, аз се съблякох и легнах в леглото. Може би очаквате, че ще кажа, че цяла нощ съм се въртял и мятал, разтревожен от онова, което ме очаква. Но простата истина беше, че бях изтощен и заспах като бебе на гръдта на майка си.