Страхът на мъдреца (Част II)

152. Бъз

В такава нощ беше по-добре да не си на открито.

Облаците бяха дошли късно като сив чаршаф, проснат върху небето. Вятърът беше мразовит и поривист и носеше вълни от дъжд, който рукваше изведнъж като порой, преди да намалее до ръмеж.

Въпреки това двамата войници, които си бяха направили лагер в един гъсталак край пътя, изглеждаха в добро настроение. Бяха намерили склад на дървари и бяха наклали толкова висок и силен огън, че случайните пориви от дъжд не можеха да му сторят нищо друго, освен да го накарат да пращи и съска.

Двамата мъже разговаряха на висок глас и се смееха с необуздания, шумен смях на хора, които са твърде пияни, за да ги е грижа за времето.

По едно време от дърветата се появи трети мъж. Той прескочи внимателно дънера на едно повалено дърво. Беше мокър, дори подгизнал и тъмната му коса беше залепнала за главата. Когато войниците го видяха, те вдигнаха бутилки и ентусиазирано го поздравиха.

— Не знаехме дали ще успееш да дойдеш — рече русият. — Нощта е отвратителна. Но е справедливо да си получиш твоята една трета.

— Намокрил си се до кости — отбеляза брадатият и вдигна тънка жълта бутилка. — Пийни от това. Плодово е, ама рита като кон.

— Твоето пиене е като момичешка пикня — подигра го русият и вдигна своята бутилка. — Ей това тук е мъжка напитка.

Третият мъж погледна едната бутилка, после другата, сякаш не можеше да реши. Накрая вдигна пръст, посочи едната бутилка, после другата и започна да напява:

Накрая посочи жълтата бутилка, сетне я хвана за гърлото и я надигна към устата си. Отпи бавна и дълга глътка и тихо преглътна.

— Хей, ти — извика брадатият войник, — остави малко!

Баст свали бутилката и облиза устни. Засмя се сухо и невесело.

— Избрал си правилната бутилка — рече той. — Това е бъз.

— Май далеч не си толкова приказлив, колкото беше тази сутрин — отбеляза русият и наклони глава на една страна. — Изглеждаш така, сякаш ти е умряло кучето. Всичко наред ли е?

— Не — отвърна Баст. — Нищо не е наред.

— Не е наша вината, ако той е разбрал — побърза да се оправдае русият. — Изчакахме малко, след като ти излезе — точно както ни каза. Но седяхме вече от часове. Мислехме, че никога няма да излезеш от там.

— Пусто да остане! — раздразнено възкликна брадатият мъж. — Той разбра ли? Да не те е изхвърлил?

Помощникът поклати глава и отново надигна бутилката.

— Тогава няма от какво да се оплакваш. — Русият войник се почеса отстрани по главата и се намръщи. — Глупавото копеле ми направи една-две цицини.

— Върнахме му го тъпкано — ухили се брадатият и разтърка кокалчетата си с палец. — Утре ще пикае кръв.

— Значи в крайна сметка всичко е наред — философски заключи русият и се олюля нестабилно, докато прекалено театрално размахваше своята бутилка. — Ти си ожули кокалчетата. Аз имам чудесна напитка. И всички заедно направихме добри нари. Всички са доволни. Всички са получили това, което най-много са искали.

— Аз не получих каквото исках — каза Баст с равен глас.

— Още не — рече брадатият войник, бръкна в джоба си и извади кесия, която тежко иззвъня, когато той я подхвърли в дланта си. — Я седни да се посгрееш и ще разделим това.

Помощникът погледна към осветения кръг около огъня, но не понечи да седне. След това започна да напява, като посочваше произволно към разни неща — близкия камък, дънер, брадвичка…

Накрая той посочи към огъня. Пристъпи по-близо, наведе се ниско и издърпа един клон, който беше по-дълъг от ръката му. Краят му се бе превърнал в грозд от нажежени въглени.

— Я гледай, ти май си по-пиян от мене — избухна в смях брадатият. — Нямах това предвид, когато казах да се посгрееш.

Русият войник се преви от смях.

Баст сведе поглед към двамата мъже. Миг по-късно той също се разсмя. Звукът беше ужасен, назъбен и нерадостен. Това не беше човешки смях.

— Ей! — остро го прекъсна брадатият с изражение, което вече не беше весело. — Какво ти става?

Отново започна да вали. Един порив на вятъра обсипа лицето на помощника с тежки капки. Последва нов порив, който накара върха на клона да заблести в яркооранжево.

Нажеженият въглен обрисува искряща дъга във въздуха, докато Баст започна да го насочва ту към единия, ту към другия мъж, като напяваше:

Помощникът спря с пламтящия клон, насочен към брадатия мъж. Зъбите му изглеждаха червени на светлината на огъня. На лицето му нямаше и помен от усмивка.