Страхът на мъдреца (Част II)

135. Завръщане у дома

Левиншир не беше голям град. В него живееха двеста души, може би триста, ако се броят и околните ферми. Когато влязохме в селището, беше време за обяд и черният път, който го разделяше на две, беше празен и тих. Ел ми каза, че нейната къща се намира в другия край на града. Надявах се момичетата да стигнат до там, без да ги видят. Те бяха уморени и объркани. Последното нещо, от което се нуждаеха, бе да се изправят пред тълпа от съседи, които клюкарстват за тях.

Но не беше писано да стане така. Бяхме стигнали до средата на града, когато мярнах движение зад един прозорец. Един женски глас извика „Ел!“ и десет секунди по-късно от всички врати наоколо започнаха да излизат хора.

Жените бяха най-бързи и след по-малко от минута десетина от тях бяха образували защитен кордон около двете момичета, като не спираха да говорят, да плачат и да се прегръщат една друга. Изглежда, че Ел и Крин нямаха против това. Може би така беше по-добре. Сърдечното посрещане можеше да помогне много за бързото им изцеление.

Мъжете стояха по-назад, защото знаеха, че в подобни ситуации от тях няма особена полза. Повечето наблюдаваха от вратите или верандите. Седем-осем излязоха на улицата, като се движеха бавно и преценяваха положението. Това бяха предпазливи хора — фермери и приятели на фермери. Те знаеха имената на всички на двайсет километра околовръст. В градче като Левиншир нямаше непознати освен мен самия.

Нито един от тези мъже не беше близък роднина на момичетата. Дори и да бяха такива, нямаше да се приближат до тях в продължение на поне още един час. Така щяха да позволят на жените и сестрите си да се погрижат за нещата. Тъй като нямаше с какво да се занимават, вниманието им за кратко се спря върху конете и след това се насочи към мен.

Махнах на едно десетинагодишно момче.

— Отиди да кажеш на кмета, че дъщеря му се е върнала. Тичай!

Момчето се затича, а босите му крака вдигнаха облак от прах по пътя.

Мъжете бавно тръгнаха към мен. Естествената им подозрителност беше станала десетократно по-голяма заради скорошните събития. Едно около дванайсетгодишно момче не беше толкова предпазливо, колкото останалите, и се приближи до мен, като оглеждаше меча и наметалото ми.

— Как се казваш? — попитах го аз.

— Пит.

— Можеш ли да яздиш кон, Пит?

— Че как. — Той изглеждаше засегнат.

— Знаеш ли къде е фермата на Уокър?

— На около три-четири километра от пътя за мелницата.

Отстъпих встрани и му подадох поводите на петнистата кобила.

— Отиди и им кажи, че дъщеря им се е прибрала у дома. След това им дай коня, за да дойдат в града.

Беше яхнал животното още преди да успея да предложа да му помогна да се качи. Подържах юздата още малко, докато скъсявах стремената, така че да не се убие по пътя към фермата.

— Ако стигнеш дотам и се върнеш, без да си счупиш главата или крака на моя кон, ще ти дам едно пени — обещах аз.

— Ще ми дадеш две — отвърна той.

Засмях се. Той обърна коня и миг по-късно беше изчезнал.

Междувременно мъжете се бяха приближили и сега ме наобиколиха в кръг.

Един висок, оплешивяващ и навъсен мъж с прошарена брада явно се беше самоопределил за водач.

— И така, кой си ти? — попита той, а тонът му говореше повече, отколкото думите. „Кой, по дяволите, си ти?“

— Квоте — любезно отвърнах аз. — А ти?

— Не знам дали това ти влиза в работата — изръмжа той. — Какво правиш тук?

„Какво, по дяволите, правиш тук с нашите две момичета?“

— В името на божията майка, Сет! — каза му един по-възрастен мъж. — Нямаш ум колкото и едно куче. Така не се говори с…

— Не ми давай акъл, Бенджамин — наежи се в отговор навъсеният. — Имаме пълно право да знаем кой е той. — Той се обърна към мен и застана няколко крачки по-напред от всички останали. — Да не си някой от копелдаците от трупата, дето мина оттук?

— Не — поклатих глава аз и се опитах да изглеждам безобиден.

— Мисля, че си от тях. Мисля, че приличаш на някой от Рух. Имаш техните очи.

Мъжете около него проточиха вратове, за да видят по-добре лицето ми.

— За Бога, Сет — намеси се отново възрастният мъж. — Никой от тях не беше с червена коса. Такава коса лесно се запомня. Той не е един от тях.

— Защо бих ги върнал обратно, ако съм един от хората, които са ги отвлекли? — изтъкнах аз.

Изражението на навъсения стана по-мрачно и той продължи бавно да се приближава към мен.

— На умен ли ми се правиш, момче? Може би си мислиш, че всички ние тук сме глупави? Мислиш, че ако ги върнеш, ще получиш награда или че може би няма да изпратим някой след вас? — Той вече беше почти на ръка разстояние от мен и на лицето му беше изписан гняв.

Огледах се и видях същия гняв в очите на всички мъже около мен. Това беше от онзи гняв, който бавно се разгаря и сърцата на добри мъже, които търсят справедливост, и когато разберат, че няма да я получат, решават, че отмъщението е най-доброто, на което могат да разчитат.

Опитах се да измисля начин как да успокоя положението, но преди да сторя каквото и да било, чух зад гърба си острия глас на Крин.

— Сет, стой настрана от него!

Сет спря, вдигнал ръце към мен.

— Виж сега…

Крин вече пристъпваше към него. Кръгът от жени я пропусна, но остана близо до нея.

— Той ни спаси, Сет — яростно изкрещя тя. — Ти глупав лайнар, той ни спаси. Къде, по дяволите, бяхте всички вие? Защо не дойдохте да ни помогнете?

Мъжът се отдръпна от мен и на лицето му се изписа смесица от гняв и срам.

— Направихме го — извика в отговор той. — След като открихме какво се е случило, тръгнахме след тях. Когато простреляха коня на Били под него, той смаза крака му. Джим беше намушкан в ръката, а старият Къпър все още не е дошъл в съзнание след удара, който му нанесоха. Почти ни избиха.

Погледнах отново и разчетох гнева по лицата на мъжете. Видях истинската причина за него. Безпомощността, която бяха почувствали, неспособни да защитят града си от набезите на лъжливата трупа. Неспособността им да върнат дъщерите на своите приятели и съседи ги караше да се срамуват.

— Е, това не е било достатъчно! — разпалено изкрещя в отговор Крин с пламтящи очи. — Той дойде и ни спаси, защото е истински мъж! Не като всички вас, които ни оставихте да умрем!

Един млад мъж — фермерско момче на около седемнайсет, застанало вляво от мен — не успя да сдържи гнева си.

— Нищо от това нямаше да се случи, ако не се мотаеше насам-натам като някоя курва на Рух!

Счупих ръката му, преди да осъзная какво върша. Той изпищя и падна на земята.

Хванах го за врата и го изправих на крака.

— Как е името ти? — изръмжах в лицето му аз.

— Ръката ми! — задъхано изплака той и подбели очи.

Раздрусах го като парцалена кукла.

— Името ти!

— Джейсън — измрънка той. — В името на божията майка, ръката ми…

Хванах го за брадичката и обърнах лицето му към Крин и Ел.

— Джейсън — тихо изсъсках в ухото му, — искам да погледнеш тези момичета. И искам да си помислиш за ада, през който са преминали през последните няколко дни, завързани за ръцете и краката във фургона. И искам да си зададеш въпроса кое е по-лошо — счупена ръка или това да бъдеш отвлечен от непознати и изнасилван по четири пъти на нощ? — След това обърнах лицето му към себе си и заговорих толкова тихо, че дори и от няколко сантиметра гласът ми беше като едва доловим шепот. — След като помислиш над това, искам да се помолиш на бога да ти прости за онова, което току-що каза. И ако наистина го мислиш, Техлу ще ти даде сила ръката ти да зарасне както трябва. — Очите му бяха ужасени и влажни и аз продължих: — След това, ако някога през ума ти мине лоша мисъл за която и да е от тях двете, ръката ще те боли, сякаш в костта ти има нажежено желязо. Ако им кажеш лоша дума, ще те хване треска, ръката ти бавно ще загние и ще се наложи да я отрежат, за да ти спасят живота. — Стегнах хватката си и видях как очите му се разшириха. — А ако направиш нещо на някоя от двете, аз ще разбера, ще се върна тук, ще те убия и ще оставя тялото ти да виси на дърво.

Сега по лицето му вече се стичаха сълзи, макар да не бях сигурен дали са от срам, от страх или от болка.

— Сега й кажи, че съжаляваш за онова, което изрече — наредих му.

Пуснах го, след като се убедих, че се държи на крака, и го обърнах към Крин и Ел. Жените стояха около тях като защитен пашкул.

Той стисна ръката си немощно.

— Не трябваше да казвам това, Ели — изхлипа той и гласът му прозвуча по-нещастно и разкаяно, отколкото очаквах, независимо дали ръката му беше счупена или не. — През устата ми говореше демон. Въпреки това ти се кълна, че се поболях от тревога. Всички се чувствахме така. И наистина се опитахме да ви освободим, но те бяха много, нападнаха ни внезапно по пътя и се наложи да върнем Бил у дома, иначе щеше да умре от раната в крака си.

Името на момчето ми напомни за нещо. Джейсън? Внезапно заподозрях, че току-що бях счупил ръката на приятеля на Ел. В момента това някак не ме разтревожи особено. Всъщност може би дори му бях направил услуга.

Огледах се и видях, че гневът започна да изчезва от лицата на мъжете около мен, сякаш бях изтощил цялата ярост на градчето в едно внезапно и ярко избухване. Вместо това те наблюдаваха Джейсън и изглеждаха леко смутени, сякаш момчето се извиняваше от името на всички тях.

След това видях един едър мъж в добро здраве да тича по улицата, следван от дузина други жители на градчето. По изражението на лицето му познах, че това е бащата на Ел — кметът. Той си проби път през пръстена от жени, вдигна дъщеря си в прегръдката си и я завъртя.

В малки градчета като това ще намерите два вида кметове. Първият вид са плешиви възрастни мъже, които са доста дебели, бива ги в работата с пари и имат навика да започнат да кършат ръце, когато се случи нещо неочаквано. Вторият тип са високи, широкоплещести мъже, чиито семейства бавно са натрупали състояние, защото ядно са се претрепвали от работа зад плуга в продължение на двайсет поколения. Бащата на Ел беше от втория вид.

Той се доближи до мен, без да сваля ръка от раменете на дъщеря си.

— Разбирам, че трябва да благодаря на теб за това, че върна нашите момичета. — Той протегна ръка, за да стисне моята, и видях, че неговата е превързана.

Въпреки това ръкостискането му беше здраво. Той ми се усмихна с най-широката усмивка, която виждах след като се разделих със Симон в Университета.

— Как е ръката? — попитах аз, без да осъзнавам как прозвучаха думите ми.

Усмивката му леко помръкна и аз побързах да добавя:

— Изкарал съм малко обучение като медик и знам, че тези неща могат да са неприятни, когато си далеч от дома.

„Особено когато живееш в страна, където мислят, че живакът е лекарство“, казах си аз наум.

Усмивката му се върна и той размърда пръстите си.

— Малко е скована, но това е всичко. Свариха ни неподготвени. Докопах един от тях, но той ме намушка и избяга. Как успя да измъкнеш момичетата от тези безбожници Рух? — ядно попита той.

— Те не бяха от Едема Рух — казах аз и гласът ми прозвуча малко по-напрегнато, отколкото исках. — Дори не бяха истинска трупа.

Усмивката му отново започна да помръква.

— Какво имаш предвид?

— Те не бяха Едема Рух. Ние не правим нещата, които те са сторили.

— Чуй ме — прямо и леко ядосано рече кметът. — Много добре знам какво правят и какво не. Когато дойдоха, се държаха мило и любезно. Посвириха малко и изкараха някое и друго пени. След това започнаха да създават проблеми в града. Когато им казах да си тръгват, те отвлякоха дъщеря ми. — Когато изрече последните думи, от устата му сякаш изригнаха пламъци.

— Ние? — чух някой да казва тихо зад гърба ми. — Джим, той каза ние.

Сет, който стоеше до кмета, се намръщи и отново впери поглед в мен.

— Казах ви, че прилича на един от тях — победоносно извика той. — Познавам ги. Винаги можеш да ги познаеш по очите.

— Чакай малко — бавно и невярващо рече кметът. — Да не искаш да ми кажеш, че си един от тях? — Изражението му стана опасно.

Преди да успея да му обясня, Ел хвана ръката му.

— О, моля те, не го ядосвай, татко — бързо се намеси тя и задърпа ръката му, сякаш за да го отдалечи от мен. — Не казвай нищо, което да го ядоса. Той не е един от тях. Той ме върна обратно и ме спаси.

Думите й, изглежда, донякъде поуталожиха гнева на кмета, но приятелското му отношение се стопи.

— Обясни ми — мрачно ме подкани той.

Въздъхнах вътрешно, осъзнавайки в каква бъркотия съм попаднал.

— Те не бяха членове на трупа и със сигурност не бяха Едема Рух. Бяха бандити, които са избили членове на семейството ми и са откраднали фургоните им. Само са се престрували на артисти.

— Защо някой би се преструвал на Рух? — попита кметът, сякаш това беше нещо непонятно.

— За да могат да направят онова, което са сторили — сопнах се аз. — Пуснали сте ги във вашия град и те са злоупотребили с доверието ви. Това е нещо, което никой Едема Рух никога не би направил.

— Ти така и не отговори на въпроса ми — отбеляза той. — Как успя да измъкнеш момичетата?

— Погрижих се за нещата — простичко отвърнах аз.

— Той ги уби — заяви Крин достатъчно силно, че всички да я чуят. — Изби ги всичките.

Усетих как погледите на тълпата се впериха в мен. Половината хора си мислеха: „Всичките? Убил е седем човека?“ А другата половина си казваха: „С тях имаше и две жени, и тях ли е убил?“

— Ами, добре тогава — каза кметът, сякаш току-що беше взел решение. — Това е похвално. Светът е по-хубаво място без тях.

Усетих как всички леко се поотпуснаха.

— Това са техните коне. — Посочих двата коня, които носеха багажа ни. — Сега те принадлежат на момичетата. На около шейсет и пет километра на изток ще намерите фургоните. Крин може да ви покаже къде са скрити. Те също принадлежат на момичетата.

— В Темсфорд може да се вземе добра цена за тях — замислено рече кметът.

— Заедно с инструментите, дрехите и останалите вещи ще струват доста пари — съгласих се аз и твърдо добавих: — Като се разделят на две, ще се получи добра зестра.

Той срещна погледа ми и кимна бавно с разбиране.

— Така е.

— Ами нещата, които откраднаха от нас? — намеси се един як мъж с престилка. — Разбиха къщата ми и откраднаха две бъчви от най-хубавата ми бира!

— Имаш ли дъщери? — спокойно го попитах аз.

От внезапното му уплашено изражение разбрах, че има. Погледнах го в очите, без да отмествам поглед.

— Тогава мисля, че си се разминал с доста малко.

Кметът накрая забеляза Джейсън, който стискаше счупената си ръка.

— Какво се е случило с теб?

Младежът сведе поглед към краката си и Сет отговори вместо него:

— Каза някои неща, които не биваше да казва.

Кметът се огледа и осъзна, че ако настоява за по-подробен отговор, ще стане по-неприятно, затова сви рамене и не настоя повече.

— Мога да ти сложа шина — непринудено предложих аз на Джейсън.

— Не! — веднага отвърна той, след което побърза да добави: — Предпочитам да отида при Гран.

— Гран? — Хвърлих кос поглед към кмета.

— Когато си ожулим колената, Гран е тази, която ни изправя на крака — усмихна се той с нежност.

— Бил там ли е? — попитах аз. — Мъжът със смазания крак?

Той кимна.

— Доколкото я познавам, тя няма да го изпусне от поглед поне още един цикъл от дни.

— Ще дойда с теб — казах аз на обляното в пот момче, което внимателно придържаше ръката си. — Искам да я погледам как работи.

Както бяхме далеч от всякаква цивилизация, очаквах, че Гран ще е някоя старица, която лекува пациентите си с пиявици и дървесен спирт.

Това ми мнение се промени, когато видях вътрешността на къщата й. Стените бяха покрити със снопчета изсушени билки и полици, на които бяха наредени грижливо надписани шишенца.

Имаше малко бюро с три тежки, подвързани с кожа книги. Едната от тях беше отворена и аз познах, че това е „Хероборика“. Забелязах, че полетата са осеяни с надраскани на ръка бележки, а някои от пасажите на книгата бяха редактирани или пък изцяло задраскани.

Гран не беше толкова стара, колкото предполагах, макар че косата й бе прошарена. Освен това не беше прегърбена и всъщност беше по-висока от мен, имаше широки рамене и кръгло, усмихнато лице.

Тя сложи на огъня меден чайник, като си тананикаше. След това извади ножица, накара Джейсън да седне и внимателно опипа ръката му. Момчето беше бледо и се потеше, не спря да бърбори нервно, докато тя методично сряза ризата му. Само за няколко минути, без дори жената да го попита, той й даде точно, макар и малко несвързано описание на завръщането на Ел и Крин.

— Счупването е добро и чисто — най-сетне заключи тя, като го прекъсна. — Как се случи?

Неспокойните очи на Джейсън се стрелнаха към мен и след това се отместиха встрани.

— Нищо — после осъзна, че не е отговорил на въпроса й.

— Искам да кажа…

— Аз я счупих — намесих се аз. — Реших, че най-малкото, което мога да сторя, е да дойда с него и да видя дали мога да помогна с нещо, за да се оправи ръката му.

— Занимавал ли си се с подобни неща преди? — попита ме Гран.

— Учил съм медицина в Университета — отвърнах аз.

— Предполагам, че тогава ще можеш да държиш шината, докато аз я бинтовам — сви рамене тя. — Има едно момиче, което ми помага, но тя избяга, когато чу за суматохата, настанала по-нагоре по улицата.

Джейсън ме гледаше неспокойно, докато притисках дървото към ръката му, но на Гран й бяха нужни по-малко от три минути, за да стегне шината с компетентен и леко отегчен вид. Докато я наблюдавах как работи, реших, че е по-добра от половината студенти, които работеха в Медика.

След като приключихме, тя сведе поглед към Джейсън.

— Късметлия си — каза му. — Не се наложи да я намествам. Въздържай се да си служиш с нея в продължение на месец и ще зарасне без проблем.

Джейсън си тръгна веднага щом му се удаде възможност и след известно убеждаване Гран ми позволи да видя Бил, който лежеше в задната стаичка.

Ако счупването на Джейсън беше чисто, то това на Бил беше възможно най-лошото. И двете кости в долната част на крака му бяха счупени на няколко места. Не можех да видя мястото под превръзките, но кракът му беше силно отекъл. Кожата над превръзките беше ожулена, покрита с рани и опъната като прекалено натъпкана наденица.

Бил беше блед, но в съзнание и изглеждаше така, сякаш може би ще успее да запази крака си. Виж, каква работа щеше да му върши той, беше отделен въпрос. Може би щеше да се размине само със сериозно куцане, но не бих се обзаложил, че някога ще тича отново.

— Що за човек е този, който би застрелял нечий кон? — възмутено попита той с лице, покрито с тънък слой пот. — Това не е редно.

Разбира се, конят беше неговият. А градът не беше от онези, в които хората имат повече от един кон. Бил беше млад мъж, който наскоро се бе оженил, имаше собствена малка ферма и навярно никога нямаше да може да ходи отново, защото се бе опитал да постъпи правилно. Като се замислих за това, ме заболя.

Гран му даде две лъжици от едно кафяво шише и той затвори очи. Двамата излязохме от стаята и тя затвори вратата след себе си.

— Беше ли се показала костта? — попитах, след като вратата вече беше затворена.

Тя кимна и върна шишенцето обратно на полицата.

— Какво използва, за да не получи отравяне?

— Искаш да кажеш да не загние? — попита тя. — Овчи трън.

— Наистина ли? — попитах аз. — Не арундинацея?

— Арундинацея? — Тя изсумтя, добави дърва в огъня и махна вече кипящия чайник от него. — Някога опитвал ли си се да предпазваш нещо от загниване с арундинацея?

— Не — признах аз.

— Позволи ми тогава да ти спестя неприятностите, които ще те сполетят, като убиеш някого. — Тя извади две дървени чаши. — Арундинацеята е безполезна. Можеш да я ядеш, ако искаш, но това е всичко.

— Но за мехлема от арундинацея и бесами се предполага, че е идеален за нещо такова.

— Бесамито може и да става за нещо — призна Гран, — но овчият трън е по-добър. Бих предпочела да имам червен лист, но човек невинаги разполага с онова, което му се иска. Използвам мехлем от майчин лист и овчи трън и както виждаш, той е добре. Арундинацеята лесно се намира, става на хубава каша, но няма някакви полезни свойства. — Тя поклати глава. — Арундинацея и камфор. Арундинацея и бесами. Арундинацея и солен филиз. Арундинацеята не е някакъв палиатив2. Просто добре пренася лекарството, което върши истинската работа.

Отворих уста да възразя, но огледах отново стаята и изпълнения й с бележки екземпляр на „Хероборика“ и затворих уста.

Домакинята сипа в двете чаши гореща вода от чайника.

— Поседни за малко — подкани ме тя. — Изглеждаш на края на силите си.

Погледнах с копнеж към предложения стол.

— Май трябва да се връщам.

— Имаш време за една чаша — рече тя, хвана ръката ми и ме дръпна към стола. — И да хапнеш нещо набързо. Блед си като изсъхнала кост, а тук имам малко сладък пудинг, който така си стои.

Опитах се да си сетя дали днес бях обядвал нещо. Спомних си, че нахраних момичетата…

— Не искам да те затруднявам допълнително — възпротивих се аз. — Вече ти създадох достатъчно работа.

— Беше крайно време някой да счупи ръката на това момче — разговорливо призна тя. — Да не вярваш какви приказки могат да излязат от устата му. — Тя ми подаде едната от дървените чаши. — Изпий това, а аз ще ти донеса малко от онзи пудинг.

Парата, която се вдигаше от купата, ухаеше прекрасно.

— Какво има вътре? — попитах аз.

— Шипка. И малко ябълково бренди, което пия за успокоение. — Гран ми се усмихна широко и в ъгълчетата на очите и се появиха бръчици. — Ако искаш, мога да добавя и малко арундинацея.

Усмихнах се и отпих. В гърдите ми се разля топлина и усетих как леко се поотпуснах. Което беше странно, защото не бях осъзнал, че преди това съм бил напрегнат.

Тя се засуети, сложи две чинии на масата и се отпусна на близкия стол.

— Наистина ли си убил онези хора? — направо попита тя.

В гласа й нямаше никакво обвинение. Беше просто въпрос.

Кимнах.

— Вероятно не е трябвало да казваш на никого — рече тя. — Ще се вдигне шум. Ще поискат процес и ще трябва да докарат ази от Темсфорд.

— Не аз им казах — обясних аз. — Крин го направи.

— Аха.

Разговорът замря. Изпих последната глътка, но когато се опитах да оставя чашата на масата, ръцете ми трепереха толкова силно, че тя изтропа върху дървото като някой търпелив посетител, който чука на вратата.

Гран отпи спокойно от своята чаша.

— Не ми се говори за това — най-сетне казах аз. — Това, което направих, не беше добро.

— Някои биха оспорили това — меко се възпротиви тя. — Мисли, че си сторил онова, което трябва.

Думите й предизвикаха внезапна, пареща болка зад очите ми, сякаш всеки момент щях да избухна в сълзи.

— Не съм толкова убеден в това — признах аз и гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши.

Сега ръцете ми трепереха още повече.

Гран не изглеждаше изненадана от това.

— От няколко дни се опитваш да се контролираш, нали? — Тонът й даваше ясно да се разбере, че думите й не са въпрос. — Това изражение ми е познато. Стараел си се да си намираш работа. Грижил си се за момичетата. Не си спал. Вероятно не си се хранил много. — Тя вдигна чинията. — Изяж си пудинга. Ще ти даде малко сили.

Започнах да ям парчето. Когато стигнах до средата, се разплаках и леко се задавих, когато част от него заседна в гърлото ми.

Гран допълни чашата ми с още чай и добави малко бренди накрая.

— Изпий това — нареди ми тя.

Отпих една глътка. Нямах намерение да казвам каквото и да е, но внезапно осъзнах, че тихо говоря:

— Мисля, че с мен нещо не е наред. Нормален човек не би могъл да стори нещата, които аз направих. Нормален човек никога не би убил хора по този начин.

— Може и така да е — съгласи се тя и отпи от чашата си. — Но какво би казал, ако разбереш, че кракът на Бил под онази превръзка леко е позеленял и мирише сладникаво?

Вдигнах поглед стреснат.

— Да не е започнал да загнива?

— Не — поклати глава тя. — Казах ти, че е добре. Но ако все пак беше така?

— Щеше да се наложи да го отрежем — отвърнах аз.

— Така е — сериозно кимна Гран. — И щеше да се наложи да го направим бързо. Още днес. Без да се двоумим и да се надяваме, че той сам ще успее да се оправи. Това не би довело до нищо друго освен до смъртта му. — Тя отпи отново, като ме наблюдаваше над ръба на чашата си и превърна думите си във въпрос.

Кимнах. Знаех, че е истина.

— Учил си малко медицина — продължи тя. — Знаеш, че правилното лекуване означава трудни избори. — Погледна ме твърдо. — Ние не сме като другите хора. Изгаряш някого с желязо, за да спреш кървенето. Спасяваш майката и губиш бебето. Трудно е и никой никога не ти благодари. Но ние сме тези, които трябва да направят своя избор. — Отново бавно отпи от чая. — Първите няколко пъти е най-лошо. Ще трепериш и известно време няма да можеш да спиш. Но това е цената, която трябва да платиш, задето си сторил онова, което трябва да бъде сторено.

— Имаше и жени — казах аз и думите заседнаха в гърлото ми.

Очите на Гран проблеснаха.

— Те го заслужават двойно повече — заяви тя и внезапният яростен гняв върху лицето й ме изненада толкова много, че усетих как по тялото ми пропълзя страх. — Мъж, който прави това на момиче, е като бясно куче. Той не е човек, а просто животно, което трябва да бъде убито. Но жена, която му помага? Това е по-лошо. Тя знае какво прави. Знае какво означава това.

Тя внимателно остави чашата си върху масата и изражението й отново стана спокойно.

— Ако кракът загние, го режеш. — Направи решителен жест, все едно режеше с ръка, след което взе своето парче и започна да го яде с пръсти. — А някои хора трябва да бъдат убити. Това е всичко.

Докато успея да възвърна хладнокръвието си и да изляза на улицата, тълпата там се беше увеличила. Съдържателят на местния хан беше изкарал една бъчва на площадката пред кръчмата и във въздуха се носеше сладникавата миризма на бира.

Бащата и майката на Крин бяха дошли в града върху петнистата кобила. Пит също беше дотичал обратно. Той ми показа, че главата му не е счупена и поиска своите две пенита за извършените услуги.

Родителите на Крин ми благодариха горещо. Видяха ми се добри хора. Повечето хора са такива, ако им се даде възможност. Взех юздата на пъстрата кобила и я използвах като стена, която да ми даде възможност за малко да поговоря що-годе насаме с Крин.

Ъгълчетата на тъмните й очи бяха леко зачервени, но лицето й беше ведро и щастливо.

— Погрижи се да получиш Жената дух — казах аз и посочих към единия от конете. — Тя е твоя.

Зестрата на дъщерята на кмета така или иначе щеше да е добра, затова бях натоварил коня на Крин с повече ценни вещи, както и с по-голямата част от парите на лъжливата трупа.

Лицето й стана сериозно и тя отново ми напомни за Дена като по-млада.

— Тръгваш си — досети се тя.

Наистина беше така. Не се опита да ме убеди да остана и вместо това ме изненада с внезапна прегръдка. След това ме целуна по бузата и прошепна в ухото ми:

— Благодаря ти.

Отдръпнахме се един от друг, защото знаехме, че благоприличието не ни позволява повече.

— Не се давай лесно и не се омъжвай за някой глупак — рекох аз, чувствайки, че трябва да кажа нещо.

— Ти също — отвърна тя и в тъмните й очи проблесна лека закачливост.

Взех поводите на Сива опашка и я поведох към мястото, където стоеше кметът и важно наблюдаваше тълпата. Когато се приближих, той ми кимна.

Поех си дълбоко дъх.

— Приставът наоколо ли е?

При този въпрос той повдигна вежди, след това сви рамене и посочи към тълпата.

— Ей го там. Но още преди да дойдеш, той вече беше почти пиян. Не знам дали сега може да ти е от някаква полза.

— Ами — колебливо подзех аз, — предполагам, че някой трябва да ме затвори, докато не повикате ази от Темсфорд. — Кимнах към малката каменна сграда в центъра на града.

Кметът ми хвърли кос поглед и леко се намръщи.

— Искаш да бъдеш затворен?

— Не особено — признах аз.

— Тогава можеш да идваш и да си отиваш когато пожелаеш — каза той.

— Сигурно ази няма да бъде доволен, когато научи за това — отбелязах аз. — Не бих желал някой друг да наруши закона на желязото заради нещо, което аз съм направил. Подпомагането на бягството на убиец може да бъде наказано с обесване.

Едрият мъж ме изгледа продължително. Очите му се спряха върху меча ми, а след това върху износената кожа на ботушите ми. Почти усещах как отбелязва липсата на каквито и да било сериозни наранявания, макар че наскоро бях убил половин дузина въоръжени мъже.

— Значи ще ни оставиш да те заключим? — попита той. — Просто така?

Свих рамене.

Той се намръщи отново, сетне поклати глава, сякаш не намираше смисъл в думите ми.

— Ами, че ти си направо кротък като агънце — зачуди се той. — Но не, няма да те затворя. Не си сторил нищо нередно.

— Счупих ръката на онова момче — казах аз.

— Хъммм — мрачно изръмжа кметът. — Забрави за това. — Той бръкна в джоба си, извади половин пени и ми го подаде. — Много съм ти задължен за него.

Засмях се и пуснах монетата в джоба си.

— Ето какво си мисля — рече той. — Ще отида да проверя дали ще открия пристава. След това ще му обясня, че трябва да те заключим. Ако през това време си се измъкнал в тази суматоха, едва ли ще излезе, че сме ти помогнали да избягаш, нали?

— Ще бъде сметнато за нехайство при изпълнение на служебните задължения — отбелязах аз. — Може да получи няколко удара с камшик или да загуби поста си.

— Не би трябвало да се стигне до там — каза кметът. — Но дори и да се стигне, приставът ще бъде щастлив да го направи. Той е чичото на Ели. — Погледна към тълпата на улицата. — Петнайсет минути ще ти стигнат ли да се измъкнеш в цялата тази бъркотия?

— Ако нямаш нищо против — рекох аз, — би ли могъл да кажеш, че съм изчезнал по странен и загадъчен начин, когато си се обърнал с гръб към мен?

— Не виждам защо не — засмя се той. — Трябват ли ти повече от петнайсет минути, за да бъдеш загадъчен?

— Десет би трябвало да са напълно достатъчни — отвърнах аз, свалих калъфа с лютнята и пътната си торба от Сива опашка и подадох юздите на кмета. — Ще ми направиш услуга, ако се погрижиш за кобилата, докато Бил се изправи на крака.

— Оставяш му коня си? — попита той.

— Той наскоро е загубил своя — свих рамене аз. — А ние от Рух сме свикнали да вървим пеша. Така или иначе няма да знам какво да правя с коня — добавих не съвсем искрено.

Едрият мъж хвана поводите и ме изгледа продължително, сякаш не беше съвсем сигурен какво да мисли за мен.

— Има ли нещо друго, което можем да направим за теб? — попита накрая.

— Помнете, че бандитите бяха онези, които отвлякоха момичетата — казах аз и се обърнах да си вървя. — И помнете, че един от Едема Рух ги върна обратно.