Страхът на мъдреца (Част II)

144. Меч и шаед

С претъпканата ми кесия и кредитното писмо от Алверон, което гарантираше заплащането на таксата ми за обучение, зимният семестър беше безгрижен като разходка в градината.

Беше ми странно да не се налага да живея като скъперник. Имах дрехи, които ми бяха по мярка, и можех да си позволя да ги дам да ми ги изперат. Можех да си купя кафе и шоколад когато пожелая. Вече не ми се налагаше непрекъснато да се трепя от работа в Рибарника и можех да човъркам разни неща, за да задоволя любопитството си, или да се занимавам с проекти просто за удоволствие.

След почти цяла година отсъствие ми отне известно време да свикна с Университета. След всичкото това време ми беше странно да не нося меч. Но тук хората се мръщеха на тези неща и знаех, че това би ми създало повече неприятности, отколкото си заслужаваше.

В началото оставях Цезура в стаята си. Но знаех по-добре от всеки друг колко лесно би било за някого да се вмъкне вътре и да го открадне. Резето щеше да спре само някой прекалено изтънчен крадец. По-прагматичният престъпник просто би счупил прозореца и би изчезнал за по-малко от минута. Тъй като мечът беше буквално незаменим и бях обещал да го опазя невредим, не след дълго го преместих в скривалище в Онова долу.

Шаедът по-лесно можеше да се съхранява при мен, защото с малко усилия формата му лесно се променяше. Напоследък той рядко се издуваше. По-често отказваше да се движи така, както повелява вятърът. Човек би помислил, че хората биха забелязали това, но не беше така. Дори Уилем и Симон, които непрекъснато ме подкачаха за моята привързаност към наметалото, нито веднъж не забелязаха в него нещо повече от изключително удобно за използване парче плат.

Всъщност Елодин беше единственият, който съзря нещо необичайно в него.

— Какво е това? — възкликна той, когато се срещнахме в един малък двор пред Мейнс. — Как успя да се шаеднеш така?

— Не ви разбрах? — попитах аз.

— Наметалото ти, момче. Твоята пелерина. Откъде, в името на сладката божия милост, намери този шаед? — Той погрешно прие изненадата ми за невежество. — Не знаеш ли какво носиш?

— Знам какво е — рекох аз. — Просто съм изненадан, че и вие знаете.

Той ме погледна обидено.

— Нямаше да съм кой знае какъв повелител на имената, ако не можех да различа наметало на фае от няколко метра разстояние. — Той хвана крайчеца на шаеда между пръстите си. — О, това е просто прекрасно — стара магия, до която човек рядко може да се докосне.

— Всъщност магията е нова — отбелязах аз.

— Какво имаш предвид? — учуди се той.

Когато стана очевидно, че за да му обясня, трябва да разкажа дълга история, той ме поведе към малка уютна кръчма, която никога преди не бях виждал. Всъщност се колебая дали изобщо да я нарека кръчма. Не беше пълна с бърборещи студенти и не вонеше на бира, а беше затъмнена и тиха, с нисък таван и разхвърляни тук-там групи от дълбоки и удобни столове. Ухаеше на кожа и старо вино.

Седнахме близо до топъл радиатор и отпивахме от горещия сайдер, докато му разказвах историята на неволното ми пътуване до Фае. Почувствах се истински облекчен. Не бях успял да я споделя на никого от страх, че всички в Университета ще ми се смеят.

Елодин се оказа учудващо внимателен слушател и особено се заинтересува от двубоя ми с Фелуриан, когато тя се опита да ме подчини на волята си. След като приключих разказа си, той ме обсипа с въпроси — дали си спомням какво съм казал, за да призова вятъра, и как съм се почувствал? Дали странната острота на съзнанието, която описвам, е по-скоро като усещането да си пиян или като това да изпаднеш в шок?

Отговарях му, доколкото можех, и накрая той се облегна назад в стола си и кимна сякаш на себе си.

— Добър знак е, когато някой студент тръгне да гони вятъра и накрая го хване — одобрително заяви той. — Вече два пъти го призоваваш. Ще ти става все по-лесно.

— Всъщност три пъти — поправих го аз. — Открих го отново, когато бях в Адемре.

Той се засмя.

— Наистина си го гонил до края на картата! — възкликна той и направи широк жест с лявата си ръка.

Осъзнах смаяно, че това беше адемският жест за удивено уважение.

— Как се почувства? Мислиш ли, че пак ще откриеш името му, ако се нуждаеш от него?

Съсредоточих се, опитвайки се да накарам съзнанието си да се отпусне във „въртящия се лист“. Беше минал месец и бях извървял близо две хиляди километра, откакто за последен път се бях опитал да го направя, и ми беше трудно да отпусна съзнанието си в странната му потъваща празнота.

Накрая успях. Огледах малкото помещение, надявайки се да видя името на вятъра, сякаш е някой отдавнашен приятел. Но не видях нищо освен прашинките, които се въртяха в лъча слънчева светлина, спускащ се косо през един прозорец.

— Е? — попита Елодин. — Можеш ли да го призовеш, ако имаш нужда от него?

Поколебах се.

— Може би.

Елодин кимна, сякаш ме разбираше.

— Но може би не и ако някой те помоли?

Кимнах, като се почувствах доста разочарован.

— Не се обезкуражавай. Това ни показва в каква посока трябва да работим. — Той се ухили щастливо и ме потупа по гърба. — Но в твоята история се крие повече, отколкото осъзнаваш. Извикал си не само вятъра. Мисля, че си извикал и името на самата Фелуриан.

Замислих се. Спомените ми за времето, прекарано във Фае, бяха странно разпокъсани. Същото се отнасяше и за сблъсъка ми с Фелуриан, който наподобяваше нещо, случило ми се насън. Когато се опитвах да си го припомня в подробности, усещането беше почти такова, сякаш се е случило с другиго.

— Предполагам, че е възможно.

— Повече от възможно — увери ме той. — Съмнявам се, че толкова древно и могъщо създание като Фелуриан може да бъде сломено просто с вятъра. Без да искам да омаловажавам постижението ти — побърза да добави той. — Призоваването на името на вятъра е нещо, което се удава на един от хиляда студенти. Но призоваването на името на живо същество, да не говорим пък на фае… — Той повдигна вежди към мен. — Това е нещо съвсем различно.

— Защо името на някой човек е толкова по-различно? — попитах аз и след това сам си отговорих: — Заради неговата сложност.

— Точно така — потвърди Елодин.

Моето разбиране, изглежда, го развълнува.

— За да дадеш име на нещо, трябва да го разбираш изцяло. Камъкът и вятърът са достатъчно трудни. А човекът… — Той многозначително не довърши.

— Не бих могъл да твърдя, че разбирам Фелуриан — възразих аз.

— Разбрал си някаква част от нея — настоя той. — Твоето спящо съзнание я е разбрало. Ако знаеше колко е трудно, никога не би имал шанс да го направиш.

Тъй като бедността вече не ме принуждаваше да работя безкрайни часове в Рибарника, бях свободен да разширявам познанията си много повече, отколкото преди. Продължих с обичайните си занимания по симпатия, медицина и изобретяване, после добавих химия, изучаване на билките и сравнителна женска анатомия.

Любопитството ми бе разпалено от кутията на Лаклес и се опитах да науча нещо за илишките възли за разказване на истории. Но бързо открих, че повечето книги за Ил бяха исторически, а не лингвистични, и не даваха информация за това как човек може да прочете един възел.

Затова прерових Мъртвите регистри и в неприятно мазе с нисък таван открих една-единствена лавица от неупотребявани книги, касаещи Ил. После, докато търсех място, където да седна и да чета, се натъкнах на малка стая, скътана зад една издадена напред лавица.

Не беше леговище за четене, както заподозрях в началото. Вътре имаше стотици дървени макари, върху които беше намотана връв с възли. Не бяха точно книги, но бяха техният илишки еквивалент. Всичко беше покрито с тънък слой прах и аз се усъмних, че някой е влизал в тази стая от десетилетия.

Имам голяма слабост към тайните. Но бързо разбрах, че четенето на възли е невъзможно, без първо да научиш илишки. Нямаше такъв предмет и като поразпитах, узнах, че никой от гилерите на магистъра лингвист не знаеше нищо повече от няколко отделни думи.

Не бях особено изненадан, като се имаше предвид, че Ил почти е бил стъпкан на прах под ботуша на атуранската империя. Онова, което беше останало от него, сега беше населено най-вече с овце. И ако човек застанеше в центъра на тази страна, можеше да хвърли камък през границата й. Въпреки това изпитах разочарование от този завършек на търсенето ми.

След това, няколко дни по-късно, магистърът лингвист ме извика в кабинета си. Той беше чул, че съм разпитвал, и се оказа, че говори илишки доста добре. Предложи лично да ме обучава и аз с радост приех.

Откакто бях дошъл в Университета, бях виждал магистъра лингвист само по време на приемните изпити и когато ме бяха викали „върху роговете“, за да ме наказват. В качеството си на ректор той беше доста строг и официален. Но когато не седеше на ректорския стол, магистър Херма беше учудващо изкусен и благ учител. Беше остроумен и чувството му за хумор беше изненадващо неприлично. Първия път, когато ми разказа мръсен виц, щях направо да падна.

Елодин не водеше занятия този семестър, но аз започнах да уча даването на имена насаме с него. Сега, когато знаех, че в лудостта му има последователност, нещата вървяха по-гладко.

Граф Трепе беше изключително радостен, когато научи, че съм жив, и направи тържество по случай възкресението ми, където гордо ме представи на местните благородници. Специално за случая си уших костюм и в пристъп на носталгия избрах той да бъде в цветовете на старата ми трупа — зеленото и сивото, носени от хората на лорд Грейфелоу.

След празненството разказах на Трепе за приключенията си на бутилка вино във всекидневната. Пропуснах историята за Фелуриан, защото знаех, че той няма да повярва в нея. А и не можех да му кажа и за половината от нещата, които бях извършил в служба на маера. Съответно Трепе реши, че Алверон е бил доста щедър към мен. Не оспорих това.