Страхът на мъдреца (Част II)

127. Гняв

— Какво си мислеше? — попита ме Темпи. Разочарование. Жестоко порицание. — Какъв глупак трябва да си, за да оставиш меча си?

— Тя първа хвърли своя меч! — възразих аз.

— Само за да те подмами — натърти Темпи. — Това беше капан.

Пристегнах ножницата на меча си така, че дръжката му да стърчи над рамото ми. След като загубих, нямаше кой знае какви церемонии. Магуин просто ми върна меча и утешително ме потупа по ръката.

Наблюдавах как тълпата бавно се разотива и направих жест за учтиво недоверие към Темпи.

— Трябваше ли да задържа своя меч, когато Карсерет беше невъоръжена?

— Да! Тя е пет пъти по-добър воин от теб! Ако беше задържал меча си, може би щеше да имаш шанс!

— Темпи е прав. — Чух гласа на Шехин зад гърба си. — Да познаваш врага си е да следваш летхани. Когато битката е неизбежна, умният воин се възползва от всяко възможно предимство.

Обърнах се и видях, че тя се приближава по пътеката. До нея крачеше Пенте.

Направих жест за учтива убеденост.

— Ако бях задържал меча си и бях спечелил, хората щяха да помислят, че Карсерет е глупачка, и щяха да възнегодуват, че съм спечелил ранг, който не заслужавам. А ако бях задържал меча и бях загубил, това щеше да е унизително. И двете възможности нямаше да ми се отразят добре. — Погледът ми се местеше между Шехин и Темпи. — Прав ли съм за това?

— Прав си — отвърна Шехин. — Но и Темпи е прав.

— Целта винаги трябва да бъде победата — добави приятелят ми. Твърдост.

Шехин се обърна с лице към него.

— Успехът е ключът — каза тя. — Победата невинаги е необходима, за да успееш.

Темпи направи жест за почтително несъгласие и отвори уста да й отговори, но Пенте го изпревари:

— Квоте, нарани ли се при падането?

— Не много — отвърнах аз и предпазливо раздвижих раменете си, — може би имам няколко натъртвания.

— Имаш ли нещо, с което да ги намажеш?

Поклатих глава.

— Имам някои неща у дома. — Тя пристъпи напред и ме хвана за ръката. — Да оставим тези двамата да обсъждат летхани. Някой трябва да се погрижи за раните ти.

Хвана ръката ми с лявата си ръка и така думите й се оказаха необичайно лишени от всякаква емоционална окраска.

— Разбира се — след известно време отвърна Шехин, а Темпи побърза да направи жест за съгласие.

Но Пенте вече ме беше повела решително надолу по хълма.

Вървяхме към петстотин метра и тя леко стискаше ръката ми.

Накрая заговори на атурански с лек акцент.

— Толкова лошо ли си наранен, че да имаш нужда от мехлем? — попита тя.

— Всъщност не — признах аз.

— Така си и мислех — заяви тя. — Но когато загубя битка, обикновено не обичам хората да ми казват как съм я загубила. — На устните й проблесна лека потайна усмивка.

Усмихнах й се в отговор.

Продължихме да вървим и Пенте умело ме водеше за ръка през една горичка, после нагоре по стръмна пътека, издълбана в малка скала. Накрая стигнахме до усамотена долчинка, покрита с килим от цъфнали между тревата цветя папавлер. Техните широки кървавочервени венчелистчета бяха с почти същия цвят като червените дрехи на Пенте.

— Вашет ми каза, че варварите имат странни ритуали за правене на любов — подхвана тя. — Обясни ми, че ако искам да си легна с теб, трябва да те отведа на място, където има цветя. — Махна наоколо. — Това са най-хубавите, които успях да открия през този сезон.

Вдигна очаквателно поглед към мен.

— А — рекох аз, — струва ми се, че Вашет си е направила малка шега с теб или може би с мен. — Пенте се намръщи и аз побързах да продължа: — Но е вярно, че варварите имат много ритуали, които водят до правенето на любов. Там нещата са малко по-сложни.

Тя направи жест за мрачно раздразнение.

— Не би трябвало да съм изненадана — заяви. — Всички разправят истории за вас, варварите. Някои от тях са с образователна цел, за да се науча да се движа свободно сред вас. Кисела усмивка. Тъй като все още не съм била сред варвари, ми разказват и истории просто за да си направят шега с мен.

— Какви истории? — попитах аз, като си спомних какво бях чувал за адемците и летхани, преди да срещна Темпи.

Тя сви рамене. Леко смущение.

— Разни глупости. Твърдят, че всички варвари мъже са огромни. — Тя вдигна ръка над главата си и показа височина от над два метра и десет сантиметра. — Наден ми сподели, че е ходил в град, където варварите ядат супа, направена от пръст. Освен това се говори, че те никога не се къпят. Както и че пият собствената си урина, защото вярват, че това ще им помогне да живеят по-дълго. — Поклати глава и направи жест за ужасена веселост.

— Да не искаш да кажеш — бавно попитах аз, — че вие не пиете вашата?

Пенте замръзна насред смеха си и ме погледна, а лицето и ръцете й показваха извинителна смесица от смущение, отвращение и недоверие. Излъчваше такава странна бъркотия от чувства, че не се сдържах да не се разсмея и видях как тя се отпусна, когато схвана, че се шегувам с нея.

— Разбирам — рекох аз. — И ние разказваме подобни истории за адемците.

Очите й светнаха.

— Трябва да ми ги споделиш, както аз ти споделих. Така е честно.

Като се имаше предвид каква бе реакцията на Темпи, когато му обясних за използването на думите като гориво за летхани, реших, че ще е по-добре да й кажа нещо друго.

— Говори се, че онези от вас, които са облечени в червено, никога не правят любов. Казват, че влагате тази енергия във вашия кетан и затова сте толкова добри воини.

При тези думи Пенте силно се разсмя.

— Ако това беше така, никога нямаше да стигна до третия камък — заяви тя. Иронична веселост. — Ако това да не правя любов ми даваше сила да се бия, щеше да има дни, в които нямаше да мога дори да свия ръката си в юмрук.

Усетих как при тези нейни думи пулсът ми леко се ускорява.

— Все пак — продължи тя — разбирам откъде е дошла тази история. Мислят си, че не правим любов, защото никой адемец не би легнал с варварин.

— А — донякъде разочаровано казах аз, — тогава защо ме доведе при цветята?

— Вече си част от Адемре — непринудено отвърна тя. — Предполагам, че сега мнозина ще искат да те опознаят. Имаш мило лице и е трудно човек да не прояви любопитство какъв е гневът ти. — Пенте направи пауза и многозначително погледна надолу. — Освен ако нямаш някоя болест?

— Какво? Не! — Думите й ме накараха да се изчервя. — Разбира се, че не!

— Сигурен ли си?

— Учил съм в Медика — заявих аз с известна гордост. — Това е най-великото училище по медицина в целия свят. Знам всичко за това какви болести може да хване човек, как да ги откривам и как да ги лекувам.

— Не поставям точно твоето здраве под съмнение. — Пенте ми хвърли скептичен поглед. — Но е добре известно, че варварите доста често хващат болести при правенето на любов.

— Това е просто поредната глупава история — поклатих глава из. — Уверявам те, че варварите нямат повече болести от адемците. Всъщност мисля, че може да са и по-малко.

— Не — рече тя, а очите й бяха сериозни. — За това грешиш. От сто варвари колко мислиш са тези, които са заразени?

Това беше лесна статистика, която знаех от обучението си в Медика.

— От всеки сто? Може би пет. Разбира се, при онези, които работят в бордеи или често посещават такива места, числото е по-голямо.

На лицето на Пенте се появи очевидно отвращение и тя потрепери.

— От сто адемци нито един не е заразен — заяви тя категорично. Безусловно.

— О, хайде стига — вдигнах ръка и направих кръг с пръстите си. — Нито един?

— Нито един — потвърди тя с мрачна убеденост. — Единственият начин да се заразиш е от някой варварин и онези, които пътуват, са предупредени.

— Ами ако прихванеш такава болест от друг адемец, който не е бил достатъчно предпазлив, докато е пътувал? — попитах аз.

— От някой от нашите? — Малкото сърцевидно лице на Пенте стана мрачно и ноздрите й се издуха. Огромен гняв. — Ако някой от Адемре ме зарази, ще побеснея. Ще изкрещя от върха на хълм какво е направил. Ще направя живота му болезнен като счупена кост.

Тя направи жест за отвращение и приглади ризата си с първото движение от адемския език на жестовете, което бях научил от Темпи.

— След това ще поема на дълго пътуване през планините до Тал, за да ме излекуват. Въпреки че пътуването ще отнеме две години и няма да донесе пари на училището. Ала никой няма да ме обвинява за това.

Кимнах на себе си. В това имаше смисъл. Като се имаше предвид какво е отношението им към правенето на любов, ако постъпваха другояче, болестите щяха да се разпространят сред цялото население.

Видях, че Пенте ме гледа очаквателно.

— Благодаря ти за цветята — казах аз.

Тя кимна, пристъпи по-близо и вдигна поглед към мен. Очите й бяха развълнувани, когато ми се усмихна със свенливата си усмивка. После лицето й стана сериозно.

— Това стига ли, за да бъдат задоволени твоите варварски обичаи или трябва да направя още нещо?

Прокарах ръка по гладката кожа на шията й, после плъзнах върховете на пръстите си под дългата й плитка, за да докосна врата й. Тя затвори очи и вдигна лице към моето.

— Цветята са прекрасни и са повече от достатъчни — казах аз и се наведох да я целуна.

— Бях права — каза Пенте и доволно въздъхна, докато лежахме голи сред цветята. — Имаш хубав гняв.

Отпуснах се по гръб. Малкото й тяло се сгуши върху ръката ми, докато сърцевидното й лице почиваше леко върху гърдите ми.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах аз. — Мисля, че „гняв“ може би не е точната дума.

— Имам предвид ваевин — каза тя, употребявайки адемска дума. — Не е ли това думата?

— Не знам тази дума — признах аз.

— Мисля, че „гняв“ е точната дума — рече тя. — Говорих с Вашет на вашия език и тя не ме поправи.

— Какво искаш да кажеш с този „гняв“ тогава? — попитах аз. — Със сигурност не изпитвам гняв.

Пенте вдигна глава от гърдите ми и ми се усмихна лениво и доволно.

— Разбира се, че не — съгласи се тя. — Аз взех твоя гняв. Как би могъл да се чувстваш ядосан?

— Тогава… ти гневна ли си? — попитах аз, убеден, че нищо не разбирам.

Тя се засмя и поклати глава. Беше разплела дългата си плитка и меднорусата й коса се спускаше отстрани на лицето й. Така изглеждаше като съвсем различен човек. Още повече, че липсваха червените наемнически дрехи.

— Това не е такъв гняв. И аз се радвам, че го притежавам.

— Все още не разбирам — признах аз. — Това може би е нещо, което варварите не знаят. Обясни ми го като на малко дете.

Тя ме гледа известно време със сериозни очи и след това се претърколи по корем, за да може да ме вижда по-добре.

— Този гняв не е чувство. Той е… — Пенте се поколеба и се намръщи сладко. — Той е желание. Той е да искаш живот. — Тя се озърна, след това се загледа в тревата около нас. — Гневът е онова, което кара тревата да пробие земята и да се протегне към слънцето — продължи тя. — Всички живи неща имат гняв. Той е огънят в тях, който ги кара да искат да се движат, да растат, да правят разни неща и да създават. — Тя вдигна глава. — Сега разбираш ли?

— Мисля, че да — отвърнах аз. — А когато жените се любят, вземат от мъжете техния гняв?

Тя се усмихна и кимна.

— Ето защо след това мъжът е толкова уморен. Той дава частица от себе си. Рухва. Заспива. — Погледна надолу. — Или поне част от него заспива.

— Не за дълго — уверих я аз.

— Това е, защото ти имаш хубав, силен гняв — гордо ми обясни тя, — както вече ти казах. Знам това, защото взех частица от него. Знам също, че има още от него и той чака.

— Наистина има — признах аз. — Но какво правят жените с гнева?

— Използваме го — простичко отвърна Пенте. — Ето защо след това жената невинаги спи, както прави мъжът. Тя се чувства по-пробудена. Изпълнена е с необходимостта да се движи. Често е изпълнена с желание за още от онова, което й е донесло този гняв.

Тя отпусна глава върху гърдите ми, ухапа ме игриво и започна да извива голото си тяло върху моето.

Беше приятно влудяващо.

— Това означава ли, че жените нямат собствен гняв?

— Не — отново се засмя тя. — Всички неща имат гняв. Но жените имат много приложения за своя гняв. А мъжете имат повече гняв, отколкото могат да използват — твърде много за тяхното собствено добро.

— Как някой може да има твърде много от желанието да живее, да расте и да създава? — попитах аз. — Струва ми се, че колкото повече имаш от него, толкова по-добре.

Пенте поклати глава и отметна косата си назад с ръка.

— Не. Той е като храната. Един обяд е хубаво нещо. Два обеда не превъзхождат един. — Тя отново се намръщи. — Не. По-скоро е като виното. Чаша вино е хубаво нещо, две понякога са нещо още по-хубаво, но десет… — Кимна сериозно. — При гнева е горе-долу същото. Когато той изпълни мъжа, се превръща в нещо като отрова за него. Мъжът започва да иска твърде много неща. Иска всички неща. Мисленето му става странно и погрешно и той започва да прибягва към насилие. — Тя отново кимна сякаш на себе си. — Да. Затова мисля, че „гняв“ е правилната дума. Можеш да познаеш мъжа, който таи целия гняв в себе си. Той започва да му действа зле, кара го да се обърне срещу себе си и го принуждава да унищожава, вместо да създава.

— Мога да си представя, че това е вярно за мъжете — признах аз, — но не и за жените.

— Всички неща имат гняв — повтори тя и сви рамене. — Например камъкът няма толкова, колкото напъпилото дърво. Същото е и с хората. Някои имат повече, други по-малко. Някои го използват мъдро, други не. — Усмихна ми се широко. — Аз също имам много и затова толкова обичам да правя любов и съм така ожесточена в битките. — Отново ухапа гръдта ми, този път не толкова игриво, и продължи нагоре по шията ми.

— Но ако вземеш гнева от някой мъж, докато се любиш с него — не се отказвах аз, като се опитвах да се съсредоточа, — това не означава ли, че колкото повече правиш любов, толкова повече ще искаш да правиш?

— Толкова често, колкото водата минава през помпата. — Усетих топлия й дъх върху ухото си. — Ела тук, ще взема всичкия гняв в теб дори ако за това са ни нужни целият ден и половината нощ.

Впоследствие се преместихме от тревистото поле в баните, а след това и в двете уютни стаи на къщата на Пенте, построена край отвесен склон. Луната се бе издигнала в небето и ни наблюдаваше през прозореца от известно време, макар да се съмнявах, че сме й показали нещо, което да не е виждала и преди.

— Това достатъчно ли е за теб? — задъхано я попитах аз, докато лежахме един до друг в приятно широкото й легло, а потта съхнеше по телата ни. — Ако вземеш още, може да не ми остане достатъчно гняв, за да говоря или да дишам.

Ръката ми лежеше върху плоския й корем. Кожата й беше мека и гладка, но когато се смееше, усещах как мускулите й подскачат и стават твърди като стомана.

— Засега е достатъчно — каза тя с отчетлива нотка на изтощение в гласа. — Вашет ще се ядоса, ако те оставя като изстискан плод.

Въпреки уморителния ден се чувствах странно буден, а мислите ми бяха ведри и ясни. Спомних си за нещо, което ми беше казала по-рано този ден.

— Спомена ми, че жената може да използва гнева си по много начини. Кое е онова, за което тя го използва, а мъжът — не?

— Обучаваме — отвърна тя. — Даваме имена. Проследяваме дните и се грижим нещата да вървят гладко. Сеем. Правим бебета. — Тя сви рамене. — Много неща.

— И мъжете могат да правят тези неща — отбелязах аз.

Пенте се изкикоти.

— Това не е правилната дума — каза тя и потри брадата ми. — Мъжът може да прави брада. Бебето е нещо различно и в него вие нямате участие.

— Ние не носим бебета — възпротивих се аз, леко обиден, — но все пак взимаме участие в правенето им.

Тя се обърна да ме погледне и се усмихна, сякаш съм се пошегувал. След това усмивката й помръкна. Подпря се на лакът и ме изгледа продължително.

— Сериозно ли говориш?

Когато видя обърканото ми изражение, очите й се разшириха от учудване и тя седна изправена в леглото.

— Истина е! — възкликна тя. — Вие вярвате в мъжете майки! — Тя се изкикоти и покри уста с двете си ръце. — Никога не съм смятала, че е истина!

Тя свали лявата си ръка и разкри развълнуваната си усмивка, докато правеше жеста за смаяна възхита.

Би трябвало да се почувствам раздразнен, но не успях да събера достатъчно енергия за това. Може би имаше нещо вярно в думите й, че мъжете отдават своя гняв.

— Какво е мъж майка? — попитах аз.

— Да не се шегуваш? — попита тя и едната й ръка все още прикриваше донякъде усмивката й. — Наистина ли вярваш, че мъжът може да вкара бебе в жената?

— Ами, като стана дума за това… да — малко смутено отвърнах аз. — Нужни са жена и мъж, за да се появи бебе — майка и баща.

— Имате дума за това! — възхитено възкликна тя. — И това ми разказаха заедно с историите за супата от пръст. Но никога не съм предполагала, че това е истинска история!

В този момент и аз се надигнах и седнах, защото започвах да се чувствам засегнат.

— Нали знаеш как се правят бебетата? — попитах аз и направих жест за сериозна убеденост. — Онова, с което се занимавахме през по-голямата част от деня, е начинът, по който се правят бебета.

Тя известно време ме гледа смаяно и мълчаливо, след това не можа да се удържи и избухна в смях. На няколко пъти се опита да заговори, но щом погледнеше изражението на лицето ми, продължаваше да се смее.

Сетне сложи ръце на корема си и започна да го опива с престорена изненада.

— Къде е бебето ми? — Тя погледна към плоския си корем. — Може би през всичките тези години съм се любила по погрешен начин. — Когато се разсмя, мускулите на корема й помръднаха и образуваха нещо като шарка, подобна на корубата на костенурка. — Ако онова, което казваш, е истина, би трябвало да имам сто бебета. Или дори петстотин бебета!

— Това не се получава при всяко правене на любов — обясних аз. — Жената е узряла за бебе само в определено време.

— А ти правил ли си го? — попита тя и ме погледна с подигравателна сериозност, докато едното ъгълче на устата й се изви в усмивка. — Правил ли си бебе с някоя жена?

— Внимавал съм да не направя нещо такова — отвърнах аз. — Има една билка, наречена силфия. Дъвча я всеки ден и тя ме предпазва да сложа бебе в някоя жена.

Пенте поклати глава.

— Още от вашите варварски ритуали при правенето на любов заяви тя. — На мястото, откъдето идваш, когато един мъж бъде отведен при цветята, това означава ли, че ще се появи бебе?

Реших да сменя подхода си.

— Ако мъжете не помагат при правенето на бебета, как ще обясниш това, че децата приличат на бащите си?

— Бебетата изглеждат като ядосани старци — рече Пенте. — Всички са плешиви и… — тя се поколеба и докосна бузата си сбръчкани. Може би тогава старците са единствените, които правят бебета? — Тя се усмихна самодоволно.

— Ами малките котета? — попитах аз. — Виждала си котило с котета. Когато бяла котка и черен котарак се съешават, се раждат и бели, и черни котета, и такива, които имат двата цвята.

— Винаги ли? — попита тя.

— Невинаги — признах аз, — но в повечето случаи.

— Ами ако има и жълто коте? — попита тя.

Преди да успея да измисля какво да отговоря, тя се отказа от въпроса си.

— Котетата нямат много общо с това — заяви тя. — Ние не сме като животните. Не се разгонваме през определени сезони, не снасяме яйца. Нямаме какавиди, плодове или семена. Не сме кучета, жаби или дървета. — Погледна ме сериозно. — Мисленето ти е погрешно. Лесно можеш да кажеш, че два камъка правят бебета, като ги удряш един в друг, докато накрая от единия се отчупи парче. И да кажеш, че двама души създават бебета по същия начин.

Ядосах се, но тя беше права. Бях се поддал на заблудата на аналогията. Тази логика беше погрешна.

Разговорът ни продължи още известно време в същия дух. Попитах я дали познава жена, която да е забременяла, без да прави любов през предишните месеци. Тя каза, че не познава жена, която доброволно да не е правила любов в продължение на три месеца, освен онези, които пътуват сред варварите или са много болни или стари.

Накрая Пенте раздразнено ми махна с ръка да спра.

— Чуваш ли собствените си доводи? При правенето на любов се създават бебета, но невинаги. Бебетата приличат на мъжете майки, но невинаги. Трябва да правиш любов в подходящото време, но невинаги. Има растения, които правят зачеването повече или по-малко вероятно. — Тя поклати глава. — Не може да не осъзнаваш, че онова, което казваш, е тънко като прокъсана мрежа. Продължаваш да я кърпиш, като се надяваш, че ще издържи във водата, но надеждата е едно, а истината — друго.

Когато видя, че се мръщя, тя хвана дланта ми, направи жест за утеха в нея, както бе сторила преди време в столовата, и смехът изчезна от лицето й.

— Виждам, че наистина го мислиш. Разбирам защо мъжете варвари биха искали да вярват в това. Сигурно е успокояващо да смяташ, че си важен по този начин. Но това просто не е така. — Пенте ме погледна с нещо близко до съжаление. — Понякога жената съзрява. Това е нещо естествено и мъжете нямат участие в него. Ето защо повечето жени съзряват през есента като плодовете. Затова и повече жени съзряват тук, в Хаерт, където е по-добре да родиш детето си.

Опитах се да се сетя за някакъв друг убедителен аргумент, но нищо не ми идваше наум. Това беше доста обезсърчаващо.

Когато видя изражението ми, Пенте стисна ръката ми и направи жест за отстъпка.

— Може би с варварските жени е различно — рече тя.

— Казваш това само за да ме накараш да се чувствам по-добре — мрачно отбелязах аз и се прозях така, че едва не ми се откачи челюстта.

— Вярно е — призна тя.

След това ме целуна нежно и бутна раменете ми, подканяйки ме да легна отново в леглото.

Направих го и тя пак се сгуши в извивката на ръката ми, като отпусна глава върху рамото ми.

— Сигурно е трудно да бъдеш мъж — меко каза тя. — Жената знае, че е част от света. Ние сме изпълнени с живот. Жената е цветето и плодът. Ние се движим през времето като част от своите деца. Но мъжът… — Тя обърна глава и ме погледна с нежно съжаление в очите. — Вие сте като голи клони. Знаете, че когато умрете, след вас няма да остане нищо важно. — Потупа ме по гърдите с обич. — Мисля, че затова сте толкова изпълнени с гняв. Може би вие нямате повече гняв от жените. Може би нашият гняв просто няма къде да отиде. Може би отчаяно се опитва да остави някаква следа. Блъска се в света. Принуждава ви да действате необмислено, да се карате и да изпитвате ярост. Вие рисувате, строите, биете се и разказвате невероятни истории.

Пенте въздъхна доволно, сложи глава върху рамото ми и се сгуши отново в кръга, образуван от ръката ми.

— Съжалявам, че ти казвам това. Ти си добър мъж и си красавец. Но все пак си само мъж. Единственото, което можеш да предложиш на света, е твоят гняв.