Страхът на мъдреца (Част II)

126. Първият камък

Прекарах следващите три дни с Магуин. Не беше толкова зле, особено като се има предвид, че лявата ми ръка все още не беше заздравяла, така че възможностите ми да разговарям и да се бия бяха ограничени.

Иска ми се да мисля, че се справих доста добре. Щеше да ми е по-лесно да запомня цяла пиеса вместо това. Репликите в пиесата се напасват като частите от ребус — диалозите се движат напред-назад, историята има форма.

Но онова, което научих от Магуин, беше просто дълга последователност от непознати имена и несвързани събития. Беше като някакъв списък, представен като история.

Въпреки това го научих наизуст. Беше късно вечерта на третия ден, когато го изрецитирах без грешка на Магуин. Най-трудно ми беше да не пея, докато декламирам. Музиката можеше да пренесе думите на километри разстояние, за да стигнат до сърцата и спомените на хората. Запаметяването на историята на Цезура стана доста по-лесно, когато я наставих наум към мелодията на стара винтишка балада.

На следващата сутрин Магуин поиска да я изрецитирам отново. След като се справих и втория път, тя написа набързо бележка до Шехин, запечата я с восък и ме изпъди от пещерата си.

— Очаквахме, че на Магуин ще са й нужни още няколко дни, докато приключи с теб — отбеляза Шехин, докато четеше бележката. — Вашет отиде до Феант и ще минат поне два дена, преди да се върне.

Това означаваше, че съм наизустил атас два пъти по-бързо, отколкото те са очаквали. Изпитах голяма гордост.

Шехин погледна лявата ми ръка и леко се намръщи.

— Кога са ти махнали превръзката? — попита тя.

— Не успях да те намеря — отвърнах аз, — затова посетих Даелн. Той каза, че ръката ми е зараснала доста добре. — Свих ръката си без превръзка и направих жест за радостно облекчение. — Почти не чувствам скованост в кожата и той ме увери, че ако внимавам, скоро няма да усещам съвсем нищо.

Погледнах Шехин в очакване да видя някакъв жест на одобрение или задоволство. Вместо това видях ядосано раздразнение.

— Сбърках ли в нещо? — попитах аз. Объркано съжаление. Извинение.

Шехин посочи ръката ми.

— Това можеше да е удобно извинение да отложим твоето „изпитание на камъка“ — заяви тя. Раздразнено примирение. — Сега ще трябва да преминеш през него, независимо дали Вашет е тук или не.

Усетих как познатата тревога се завръща като черна птица, вкопчваща ноктите си в мускулите на врата и раменете ми. Мислех си, че досадното наизустяване ще е последното ми изпитание, но очевидно ме очакваха и други. Освен това самото звучене на „изпитанието на камъка“ не ми се нравеше особено.

— Върни се тук след обяда — нареди Шехин. Приключен въпрос. — Тръгвай. Дотогава трябва да подготвя още много неща.

Отидох да потърся Пенте. След като Вашет я нямаше, тя бе единственият човек, когото познавах достатъчно добре, за да го разпитам за предстоящото изпитание.

Но не успях да я открия нито в дома й, нито в училището, нито в баните. Накрая се отказах. Направих разтяганията си и започнах да упражнявам кетан — в началото с Цезура, а после и без него. След това отидох до баните и хубаво се изтърках след трите дни, които бях прекарал в седене, без да правя нищо.

Когато се върнах от обяда, Шехин ме очакваше с издялания си дървен меч в ръка. Тя погледна празните ми ръце и направи раздразнен жест.

— Къде ти е мечът за дуелиране?

— В стаята ми — отвърнах аз. — Не знаех, че ще ми трябва.

— Бягай да го вземеш — нареди ми тя. — След това ще се срещнем на каменния хълм.

— Шехин — казах аз. Настоятелна молба. — Не знам къде се намира той. Не знам нищо за „изпитанието на камъка“.

— Изненада. Вашет никога ли не ти е казвала? Недоверие.

Поклатих глава. Искрено извинение.

— Бяхме се съсредоточили в други неща.

— Раздразнение. Достатъчно просто е — обясни тя. — В началото ще издекламираш атаса на Саисура пред всички, които са се събрали. След това ще започнеш да се изкачваш по хълма. При първия камък ще се биеш с някой от училището, който е с ранг от първия камък. Ако спечелиш, ще продължиш да се изкачваш и ще се биеш с някой от втория камък. — Шехин ме погледна. — В твоя случай това е просто формалност. Понякога в училището влиза ученик с изключителен талант. Вашет беше такава и тя спечели втория камък на първото си изпитание. Безцеремонна честност. Ти не си такъв ученик. Кетанът ти все още не е добър и не можеш да очакваш да спечелиш дори и първия камък. Каменистият хълм се намира на изток от баните.

— Ръката й се сви към мен в побързай.

Докато стигна до каменистия хълм, в подножието му се беше насъбрала тълпа от над сто души. Домашно тъканите дрехи и сиво и в убити цветове почти не се забелязваха сред изобилието от наемническо червено, а шепотът на тълпата беше ясно доловим още отдалеч.

Самият хълм не беше особено висок, нито пък стръмен. Но пътеката се изкачваше спираловидно нагоре с поредица от завои. На всеки ъгъл имаше широк блок от сив камък. Имаше четири ъгъла, четири камъка и четирима наемници с червени ризи. На върха на хълма стоеше познат като стар приятел висок сив камък. До него беше изправена дребна фигура в ослепително бяло.

Като се приближих, усетих особен мирис, който се носеше по вятъра — на печени кестени. Едва тогава се отпуснах. Това беше своеобразен събор. Макар „изпитанието на камъка“ да звучеше доста заплашително, се съмнявах, че ще бъда малтретиран пред цялата тази публика, докато някой продава печени кестени.

Навлязох сред тълпата и се приближих до хълма. Видях, че Шехин беше тази, която стои до сивия камък. Освен това разпознах сърцевидното лице и дългата висяща плитка на Пенте при третия камък.

Тълпата полека се раздели, докато аз вървях към подножието на хълма. С крайчеца на окото си забелязах, че една облечена в кървавочервено фигура се втурна към мен. Обърнах се разтревожено и видях, че това е не друг, а Темпи. Той се завтече към мен и направи широк жест за ентусиазиран поздрав.

Потиснах желанието си да се усмихна и се задоволих да направя жест за радостно вълнение.

Той застана точно пред мен, сграбчи ме за рамото и ме побутна шеговито, сякаш ме поздравяваше. Но очите му бяха напрегнати. Близо до гърдите ръката му направи жест за измама, така че само аз да мога да го видя.

— Чуй ме — бързо прошепна той. — Не можеш да спечелиш тази битка.

— Не се безпокой. Успокоение. И Шехин мисли така, но аз може и да ви изненадам.

Хватката на Темпи върху рамото ми стана болезнено стегната.

— Чуй ме — изсъска той. — Погледни кой е при първия камък.

Хвърлих поглед над рамото му. Беше Карсерет. Очите й бяха като ножове.

— Тя е изпълнена с ярост — тихо каза приятелят ми, като за пред тълпата направи жест за нежна привързаност. — Сякаш приемането ти в училището не беше достатъчно, а накрая ти получи и меча на майка й.

Тази новина ме остави без дъх. Мислите ми се върнаха към последната част на атаса.

— Ларел е майката на Карсерет? — попитах аз.

Темпи прокара дружески ръка през косата ми.

— Да. Гневът на Карсерет няма граници. Страхувам се, че тя с радост ще те осакати, дори и това да означава, че ще я изхвърлят от училището.

Кимнах сериозно.

— Ще се опита да те обезоръжи. Не се вкопчвай в нея. Ако те хване със „спящата мечка“ или с „ръце, въртящи се в кръг“, се предай бързо. Изкрещи го, ако трябва. Ако се поколебаеш или се опиташ да се отскубнеш, тя ще ти строши ръката или ще я извади от рамото. Преди по-малко от час я чух да казва това на сестра си.

Внезапно Темпи отстъпи от мен и направи жест на почтително уважение.

Усетих потупване по рамото и когато се обърнах, видях сбръчканото лице на Магуин.

— Ела — нареди ми тя с тих и властен глас. — Време е.

Последвах я. Докато вървяхме, всички хора в тълпата правеха някакъв жест на уважение към нея. Магуин ме поведе към началото на пътеката. Там имаше блок от сив камък, малко по-висок от коляното ми и същият като останалите, разположени на всеки от завоите на пътеката.

Старицата направи жест към мен да се кача на камъка. Огледах множеството от адемци и усетих сценична треска, каквато никога досега не бях изпитвал.

Наведох се леко и нервно попитах Магуин:

— Подходящо ли е да рецитирам на висок глас? Не искам поведението ми да е обидно, но ако не го направя, онези отзад няма да чуват.

Магуин ми се усмихна за пръв път и сбръчканото й лице внезапно омекна. Тя ме потупа по ръката.

— На това място никой няма да се обиди, ако говориш високо — каза тя и направи жест за деликатна сдържаност. — Давай!

Разкопчах Саисура и й го подадох. Тогава Магуин ме подкани отново да се кача върху камъка.

Започнах да рецитирам атаса, докато Магуин ме наблюдаваше. Макар да бях уверен в паметта си, се чувствах доста изнервен. Зачудих се какво ли би се случило, ако пропусна някой собственик или кажа някое име не по реда му.

Отне ми повече от час, докато свърша, а публиката от адемци ме слушаше в почти зловещо мълчание. Когато приключих, Магуин ми предложи ръката си и ми помогна да скоча от камъка, сякаш съм дама, която слиза от карета. След това тя посочи нагоре към хълма.

Избърсах потта от ръцете си, хванах дървената дръжка на меча си за дуелиране и тръгнах нагоре по пътеката. Червените дрехи на Карсерет бяха пристегнати към дългите й ръце и широките рамене. Кожените ремъци, които използваше, бяха по-широки и дебели. Освен това изглеждаха и по-яркочервени и аз се зачудих дали не ги е боядисала специално за днешния ден. Когато се доближих повече, видях, че около окото й имаше избеляваща синина.

Когато забеляза, че я наблюдавам, Карсерет бавно и многозначително захвърли дървения си меч. Тя направи жеста за презрение толкова широко, че да го видят и онези, които седят най-отзад.

В тълпата се разнесе шепот и аз спрях да вървя, без да знам какво да направя. След миг на размисъл оставих своя тренировъчен меч отстрани на пътеката и продължих да се изкачвам.

Карсерет чакаше в средата на кръг от трева, широк около десетина метра. Земята тук беше мека, така че при нормални обстоятелства не бих се притеснявал, ако бъда хвърлен върху нея. При нормални обстоятелства Вашет ме беше научила каква е разликата да хвърлиш някого на земята и да го удариш в нея. Първото правиш по време на учтиво състезание. А второто се използва в истински бой, когато намерението ти е да осакатиш или да убиеш своя противник.

Преди да се доближа още повече, аз заех вече добре познатата ми приведена стойка на боеца. Вдигнах ръце, присвих колене и не се поддадох на желанието да се изправя на пръсти, защото знаех, че така ще се чувствам по-бърз и ще наруша равновесието си. Поех си дълбоко дъх и бавно пристъпих към Карсерет.

Тя зае подобна стойка и точно когато се приближавах, направи финт към мен. Беше само леко трепване на ръката и рамото й, но както бях неспокоен, веднага се хванах и отскочих като подплашен заек.

Тя свали ръце и се изправи, зарязвайки бойната си стойка. Направи широк жест за веселост и покана. Сетне ме повика с две ръце. Чух как от тълпата се разнесе откъслечен смях.

Колкото и унизително да бе поведението й, нямах търпение да се възползвам от сваления й гард. Пристъпих напред и предпазливо опитах да направя „ръце като ножове“. Опитът ми беше твърде плах и тя се измъкна от него, без дори да й се налага да вдигне ръце.

Знаех, че е по-добър боец от мен. Това означаваше, че единствената ми надежда е да се възползвам от разпалените емоции, които бушуваха в нея. Ако можех да я вбеся, може би щеше да допусне грешки. А ако допуснеше грешки, то аз можех да спечеля.

— Първи беше Чаел — казах аз с най-широката си усмивка на варварин.

Карсерет пристъпи с една крачка по-близо до мен.

— Ще счупя хубавите ти ръчички — изсъска тя на съвършен атурански.

Докато говореше, се пресегна и яростно се опита да ме сграбчи.

Опитваше се да ме уплаши, да ме накара да отстъпя и да загубя равновесие. И честно да си призная, неподправената злоба в гласа й наистина ме накара да поискам да отстъпя.

Но аз бях готов. Потиснах рефлекса си да се дръпна назад. Докато го правех, застинах за момент и нито отстъпвах, нито нападах.

Разбира се, Карсерет очакваше точно това — миг на колебание, докато се боря с порива си да отстъпя. Тя се приближи към мен с една-единствена спокойна стъпка и ме хвана за китката с ръка, здрава като пръстен от желязо.

Без да се замислям, направих „отскубване от лъва“ в интересната му версия за две ръце на Селийн. Той беше идеален за малко момиче, което се бори срещу мъж, или за безнадеждно по-слаб музикант, който се опитва да се измъкне от адемска наемница.

Възвърнах контрола върху ръката си, а различното движение, което бях използвал, леко стресна Карсерет. Възползвах се от това и нанесох бърз удар със „засяване на ечемик“, като кокалчетата ми се забиха здраво в месото на бицепса й.

Ударът не беше силен. Бях твърде близо за това. Но ако бях успял да ударя както трябва нерва, ръката й щеше да се вдърви. Това не само щеше да отслаби лявата й страна, но и да направи по-трудни всички движения на кетан, които изискват две ръце. Подобно предимство беше значително.

Тъй като все още бях твърде близо, след „засяване на ечемик“ незабавно направих „обръщане на воденичен камък“, с което я блъснах рязко и силно, за да загуби равновесие. Успях да я ударя с две ръце и дори да я избутам с десетина сантиметра назад, но тя изобщо не загуби баланс.

След това видях очите й. И преди мислех, че е вбесена, но това не беше нищо в сравнение със сега. Бях успял наистина да я ударя. Не само веднъж, а два пъти. Варварин с по-малко от два месеца обучение я бе ударил два пъти пред очите на всички от училището.

Не мога да опиша как изглеждаше. А дори и да бях в състояние, едва ли бихте успели да си я представите наистина, тъй като лицето й продължаваше да е все така безизразно. Вместо това нека ви кажа следното — никога, през целия си живот, не съм виждал някой толкова вбесен. Нито Амброуз, нито Хеме или Дена, когато бях критикувал песента й. Нито пък маера, когато му се бях противопоставил. Тяхната ярост беше като бледа свещ в сравнение с пещта, която бушуваше в очите на Карсерет.

Но дори и разгневена, тя се владееше напълно. Не се нахвърли върху ми, нито пък ми се озъби. Пазеше думите си вътре в себе си и ги използваше като гориво.

Не можех да спечеля тази битка, но ръцете ми, тренирани от стотиците часове упражнения, се задвижиха автоматично, за да се възползват от близостта й. Пристъпих напред и се опитах да я сграбча в „гръмотевица нагоре“. Тя протегна ръце и отби атаката ми. След това направи с крак „моряк на дока.“

Не мисля, че очакваше да ме удари. Един по-компетентен противник щеше да избегне удара или да го блокира. Но положението на краката ми беше погрешно и равновесието ми не беше добро. Затова бях бавен и кракът й ме уцели в корема и ме натисна.

„Моряк на дока“ не е бърз ритник, предназначен да троши кости. Това е ритник, който изкарва противника от равновесие. Тъй като аз вече бях загубил равновесие, той направо ме събори. Приземих се по гръб със силно раздрусване и след това се претърколих, размахвайки крайници.

Някой би казал, че след такова лошо падане ще съм твърде зашеметен, за да се изправя на крака и да продължа да се бия. Други пък биха сметнали, че като цяло падането е неприятно, но аз със сигурност съм се изправял и след по-лоши падания.

Лично аз мисля, че границата между това да бъдеш зашеметен и да бъдеш мъдър понякога е много тънка. Ще оставя на вас да решите колко тънка е тя.