Огненият кръг

9.

Прекрачвам прага на Милторп Менър и чувам гласовете, идващи откъм салона.

Окачвам шапката си близо до вратата, приглаждам с ръка полата си и пристягам косата си с шнолите, преди да тръгна по коридора. Неспокойна съм и съжалявам, че не позволих на Димитри да ме придружи. Или поне Едмънд да беше до мен, а не навън, за да прибира каретата.

Приближавам се до салона и гласовете стават по-ясни. Различавам нежния Сонин говор и хрипкавия, чувствен смях на Луиса, ала освен тях долавям и друг изказ, който никога досега не съм чувала. По-дълбок и по-богат от гласовете на приятелките ми, той загатва за някаква тайна, която очаква да бъде разгадана — за непознат живот, прекаран в далечни земи.

Спирам за миг, само за един миг, за да събера мислите в главата си, преди да застана на прага. Сърцето препуска в гърдите ми и аз не знам дали това е поради предстоящата ми първа среща с Хелене или поради вероятността да изпитам гнева на Соня и Луиса, ала няма смисъл да стоя до вратата, защото така не ще избягам нито от едното, нито от другото. Не и задълго.

Влизам в стаята и се старая да крача уверено, като отбягвам погледите на приятелките ми и се насочвам право към непознатото момиче, седнало на стола с високата облегалка до камината.

— Добър ден. Съжалявам за закъснението си. Сутринта трябваше да свърша нещо и това ми отне повече време, отколкото предполагах.

Тъмните й очи ме наблюдават с прикрит интерес. Косата й, събрана отгоре на главата в официална прическа, е черна като нощното небе над Алтус.

— Ти сигурно си Хелене Кастиля.

Тя примигва пред мен и аз отдръпвам протегнатата си ръка, като си спомням, че много млади дами намират ръкостискането за твърде мъжествен жест.

— Аз съм Лия Милторп и за мен е удоволствие да се запозная с теб. Добре ли пътува?

Тя кима бавно.

— Пътуването беше продължително, но не и неприятно. Господин Рандал се погрижи за моите удобства.

В английския й се усеща екзотичен нюанс. Мисля, че по външност много напомня на Луиса, ала в маниерите й няма нищо от гальовната отзивчивост, характерна за нея.

Проследявам погледа й и виждам, че встрани е застанал Филип.

— Филип! — Отивам при него и се навеждам да го целуна по бузата. — Не те забелязах! Как пътувахте?

Той се усмихва, бръчиците край очите му сега са по-дълбоки отпреди, когато го видях последния път. Пророчеството отнема от всички ни по нещо.

— Плаването беше трудно. През цялото време морето беше бурно, ала госпожица Кастиля издържа стоически на изпитанието.

Той бързо й се усмихва и аз се питам дали очите й наистина излъчват мекота, когато отвръща на усмивката му, или само така ми се струва.

— Но защо стоиш прав? — питам. — Сигурно си изтощен. Ела да седнеш. Не сте ли гладни?

Филип поклаща глава.

— Приятно ми е да стоя прав, на кораба непрекъснато бях в седнало положение. — Той поглежда към Соня и Луиса. — Предложиха ни да хапнем, но уви — твърде сме уморени, за да ядем. Мисля, че госпожица Кастиля ще иска да види стаята си. Просто чакахме да дойдеш.

В гласа му няма укор и все пак усещам неудобство, задето тъй безотговорно се забавих в дома на Виктор.

— Разбира се. — И се обръщам към Луиса и Соня. — Качиха ли багажа на Хелене в стаята?

Луиса кима и стиска устни.

— Прислугата я настани в жълтата стая на горния етаж.

Очевидният й гняв разпалва ирационална реакция от моя страна, защото, въпреки че признавам колко е нечестно да изключа Соня и Луиса от сутрешното посещение у Виктор, не желая да ги моля за прошка.

Насилвам се и се усмихвам, за да отпъдя лошото си настроение.

— Имате ли нещо против двете със Соня да отведете Хелене до стаята й, докато изпратя Филип?

Тя кимва и се изправя, а аз се обръщам към Хелене е протегната ръка, като се надявам този път да приеме предложението ми за приятелство.

— Наистина се радвам, че дойде. Моля, чувствай се като у дома си и не се колебай да се обърнеш към прислугата или към някоя от нас, ако ти потрябва нещо. След като си отпочинеш, може би ще се присъединиш към нас за вечеря и тогава ще се опознаем по-добре.

Тя става с едва забележима усмивка на устните.

— Благодаря.

Това е всичко, което изрича, преди да тръгне след Соня и Луиса към вратата, а аз оставам насаме с Филип. Когато те излизат в коридора, от устата ми се отронва въздишка.

Филип тръгва към мен.

— Наред ли е всичко? Изглеждаш уморена.

Извръщам глава встрани, избягвам изучаващия му поглед и се приближавам до камината.

— Наред е дотолкова, доколкото е възможно. Мисля, че просто всички сме уморени от пророчеството и неговите последствия.

— След всичко случило се умората ти е напълно оправдана. Мога ли да помогна с още нещо? — пита той.

Обръщам се и го поглеждам в очите, като усещам унилата усмивка на устните си.

— Бих ти казала: „Открий последния ключ“, но знам, че работиш точно в тази насока.

Той бавно кима с глава и свъсва вежди.

— От едно малко селце ми се обадиха за още една млада жена с белег на ръката. В Лондон трябва да свърша някои неща, но след няколко дни ще мога да проуча и това твърдение.

Изучавам лицето му.

— Въобразявам ли си, или наистина тонът ти не е оптимистичен?

— Оптимизъм не ми липсва, липсва ми информация. Казаха ми, че момичето не живее вече в селището. Очевидно майка й е починала при раждането й и години по-късно баща й я е отвел някъде.

Клатя глава.

— Не разбирам. Защо ще ходиш там, щом нея я няма?

Той вдига рамене, ала в жеста му няма примиренчество.

— Това е единствената следа, с която разполагаме в момента. Надявам се все някой да ми каже къде е отишла. Не е много вероятно да е нашето момиче, като имаме предвид какви сме късметлии, но би било разумно да проследим докрай и тази нишка.

Разглеждам ръцете си, белегът на змията се показва изпод ръкава на роклята ми. Думите на Филип не са откровение. Те само показват, че пътищата ни се сливат в търсенето на ключовете. Има толкова много момичета, за които се казва, че носят странен белег на ръката си. Енергията стремглаво напуска тялото ми, сякаш се просмуква през килима, на който съм стъпила, и аз оставам изтощена до мозъка на костите.

— Да — мълвя тихо. — Трябва съвестно да проучим всяка следа, колкото и неясна да ни се струва. Използвай времето, което ти е нужно, за да се възстановиш от пътуването с Хелене. Ти здравата работиш за нас и изглеждаш наистина много изморен.

Той се усмихва и се отправя към вратата.

— Не повече от теб, мила моя. Не повече от теб.

Улавям го за ръката.

— Ела, ще те изпратя, та да се прибереш и да си починеш както трябва.

Тръгваме към предния коридор и Филип взема палтото си от закачалката до входа.

— Благодаря ти, че придружи Хелене до Лондон, Филип. Не мога да си представя какво щях да правя без теб, наистина.

Надявам се, че Филип забелязва обичта в очите ми.

Той отговаря на усмивката ми и поставя ръка върху бравата.

— Баща ти ми беше добър приятел. Пророчеството и освобождението ти от него станаха цел в живота ми. Само се моля да бъда подготвен за задачата си.

Каня се да му отвърна, да му заявя, че ако някой може да намери последния ключ, това е само той. Ала Филип си тръгва, преди да съм изрекла и дума.

Канех се да се оттегля в стаята си и да си почина преди вечеря, ала внезапно се озовавам на крачка от Сонината стая. Знам, че Соня е от другата страна на вратата, където си почива или си разресва косата с четка, а може и да си е взела някоя книга от библиотеката на Милторп Менър. Затворената врата ме изпълва с тъга — преди щях да се втурна в стаята и да споделя как е протекъл денят ми.

Но не. Преди Соня щеше да ме придружава навсякъде. Нямаше да има нужда да й разказвам, тъй като тя бе моя приятелка, с която правехме всичко заедно. Фактът, че вече не е така, внезапно ме изпълва с решимост, аз се отправям към вратата на стаята и и тихо похлопвам, преди да имам възможност да променя решението си.

Тя отваря, любопитството, изписано на лицето й, мигом се превръща в учудване, щом съзнанието й регистрира моето присъствие.

— Лия! Какво…? Влизай!

Очевидното й изумление, когато ме вижда на прага на стаята си, ме кара да чувствам вина. Вече не помня откога не съм търсила нейната компания.

Влизам и Соня затваря вратата след мен.

— Ела, седни. Сара тъкмо запали камината.

Тръгвам към леглото й, като подминавам местата за сядане пред огъня. Това си е единственото кътче, където се настанявах в редките случаи, когато влизах в Сонината стая след завръщането от Алтус. Ала този път аз се изтягам върху плюшения матрак, взирам се в килима под краката си и си спомням как седяхме една до друга кога на моето, кога на нейното легло и си споделяхме, смеехме се и планирахме бъдещето си. В момента искам времето да се върне назад и отново да сме такива, каквито бяхме.

Соня се е настанила удобно до мен, сякаш се бои, че може да променя решението си и да си тръгна.

— Наред ли е всичко?

Поемам си дълбоко въздух и вдигам поглед, за да срещна нейния.

— Мисля, че напоследък нещата не се развиват в правилна посока.

Тя кима.

— Така е, но нали работим, за да ги оправим?

— Исках само да кажа, че… Е, че съжалявам.

Думите излизат от устата ми по-трудно от очакваното.

Тя ме хваща за ръката.

— Знам.

Тонът й е вежлив, ала фактът, че не ми възрази, ме кара да усетя как във вените ми се надига вълна от недоволство. Мъча се да потисна горчивината в себе си. Тя е като живо същество, което заплашва да ме изяде жива.

Усмихвам се, макар усмивката ми да изглежда като маска на лицето ми.

— Опитвам се, както се опитваш и ти, да върна времето назад.

Тя ми отвръща с тъжна усмивка.

— Да, но е различно.

— Каква е разликата?

Тя протяга длани, сякаш се предава.

— Ти търсиш отговори на пророчеството и се стараеш да ми простиш, докато аз просто очаквам съдбата си — вдига рамене тя. — От теб зависи всичко. Докато аз мога само да чакам.

Ще ми се да опровергая думите й, да ги обявя за лъжа. Ала Соня е права. Откакто напуснахме Алтус, аз държа всички в ръцете си. И докато кимам и ставам, за да си тръгна, не мога да не си задам въпроса дали съм си присвоила контрола, защото се опасявам от предателство или защото ми прави удоволствие всичко да зависи от мен.

В началото вечерята върви мъчително. Леля Върджиния се мъчи да завърже разговор, като ни запознава с клюките, които е научила от Елспет в нощта на Маскарада, ала всички усещат напрежение.

Мен ме е обзела тотална парализа. Притесненията ми около местонахождението на Камъка, репликите, които си разменихме със Соня, предстоящият ми разговор с Джеймс — всичко това ме кара да замълча, защото думите не биха смогнали да изразят идеите, които се блъскат в главата ми.

Най-после събирам мислите си и се опитвам да си спомня как се държи една истинска домакиня.

— Удобна ли е стаята ти? — питам Хелене аз и поднасям чаша вино към устните си.

Тя оставя вилицата на масата и кима:

— Да, благодаря.

— Успя ли да си починеш от пътуването?

— Да.

Хелене се затваря в себе си и аз се питам дали нарочно затруднява общуването ни, или просто не може да поддържа разговор.

— Сигурно е болезнено да си далеч от дома. — Соня говори тихо.

Това ме кара да си спомня за момичето, което тя беше там, в Ню Йорк.

— Това е… необходимо — отвръща Хелене. — Но да, не е лесно да оставиш зад себе си всичко, с което си свикнал.

Мисля, че за миг виждам как стоическият й вид се пропуква, съвсем малко.

— Знам как се чувстваш — казва Соня. — Аз също бях отделена от семейството си и трябваше да живея с непознати в Ню Йорк. Бях много млада, ала все още си спомням колко объркващо беше да живея в нова обстановка.

Тя се усмихва към Хелене:

— Но накрая свикнах, както, да се надяваме, ще свикнеш и ти.

Хелене изправя гръб на мястото си и предишната пелена отново забулва лицето й.

— Мисля, че не ме разбра. Не желая да свиквам с Лондон. Искам да се върна в Испания колкото е възможно по-скоро.

Луиса поклаща глава, а в погледа й се четат въпроси.

— Защо дойде тогава?

Хелене връща чашата си на масата, елегантната й шия се сбръчква, докато преглъща виното.

— Защото искам тази лудост да свърши. Уморих се да бягам от преследвачи в съня си, да ме измъчват мрачни мисли посред бял ден. С възрастта стана още по-лошо. Ако пристигането ми в Лондон при вас ще сложи край на това и аз най-после ще съм свободна, тъй да бъде.

Леля Върджиния кима с разбиране. Питам се дали си мисли за майка ми и неуспялата й борба с Душите.

— Много ли се изненада, когато Филип те откри? — пита тя. — Когато ти обясни каква роля изпълняваш в пророчеството?

Хелене се взира в чинията си, но не яде. Когато заговаря, аз разбирам, че си припомня:

— Винаги съм била различна. Не само заради белега. Откакто се помня, чувам гласовете на онези от отвъдната страна. Дори когато ги моля да млъкнат, те продължават да ми говорят. И това не е всичко. Още от дете често сънувам, че летя.

Знаех, че не е нормално да нося предмети, които съм видяла в съня си, но често го правех. Камък, перце, стръкче трева — тя свива рамене. — През нощта те някак си стигаха до леглото ми и тогава разбирах, че сънищата ми са били реалност.

Свещите върху масата примигват, а ритъмът в говора на Хелене става все по-напевен и аз се отпускам на стола си.

— Но скоро ми стана неприятно. Започнаха да ме преследват по време на сънищата ми и аз престанах да нося в леглото си доказателства от приятното си пътуване. Вместо това започнах да се връщам с кървящи стъпала или рани, получени при опитите ми да избягам от тъмните и страховити неща. — Тя млъква за миг. — Нямах представа как да споделя с другите, казах само на родителите си. Те вече подозираха, че нещо не е наред, като имаха предвид белега и всички странни неща, които ми се случваха още от детските ми години.

— Проявяваха ли разбиране към твоите способности? — Усещам болката във въпроса на Соня, която си припомня нежеланието на собствените си родители да приемат дарбите й от отвъдните светове.

Хелене кима.

— Доколкото им бе възможно да разберат подобно нещо. А това не е достатъчно. — Тя ни поглежда в очите, един по един. — Наближавам осемнайсетте. Но не мога да си позволя да се влюбя, да се веселя в компанията на други млади жени като мен, без да внимавам за всяка своя дума — кой би могъл да приеме подобно съществуване? И как бих могла да го обясня?

Разбирам я добре, защото си спомням за Джеймс.

— Тук живеят хора — тихо казва Луиса, — живеят в Лондон, като нас. И те притежават необикновени способности. Няма да си самотна.

Гласът на Хелене вече не звучи хладно:

— Много сте любезни. Стараете се да ме накарате да се чувствам добре, предлагате ми приятелството си, но на мен не ми харесва такъв живот. Не желая да ме гледат като някаква рядкост, да живея на ръба. Искам само да доведа всичко докрай, за да мога да се върна в Испания и да заживея като обикновен човек.

Спомням си времето, когато и моите желания бяха също тъй прости. Преди Димитри. Преди леля Абигейл и законите на Острова да ме натоварят с ролята на Стопанка на Алтус.

И все пак няма никакво значение дали мечтите ни са прости или сложни. Дали искаме да живеем незабележимо като съпруги, или да сме пред очите на всички като владетелки. В последна сметка ние желаем едно и също: да живеем. Да живеем според собствените си правила, без да чувстваме как примката на пророчеството се затяга около шиите ни.