Огненият кръг

22.

Събирам си мислите в главата и се обръщам към Мейв, като продължавам да се взирам в точката, където изчезна и последният лъч светлина. Тя трябва да ме е усетила, защото се обръща да ме погледне, а очите й са по-ясни от когато и да било през последните няколко часа, откакто я познавам.

— Благодарим ти.

Думите ми излизат като шепот. Иска ми се да й кажа, че схващам магията на мига, нищо че не ни е дал отговорите, които търсим.

Усмивка озарява лицето й.

— Рано е да ми благодарите. Тепърва ще ви покажа онова, което търсите.

Очаквам, че ще се опита да дешифрира знаците по каменната стена, ала тя ме дърпа към едната й страна и се навежда да погледне нещо много близо до пода на пещерата.

— Не гледай самата стена, макар да ми се струва, че и тя казва същото чрез отдавна изчезналите символи.

Мейв маха с ръка на Димитри да мине напред, посочва му факлата и той я накланя, като насочва пламъка много близо до стената.

Не виждам нищо необичайно. Само малка гладка издатина в средата, под дълга редица камъни, пълзяща към тавана на пирамидата.

— Почакай… — Димитри протяга свободната си ръка към стената, избърсва малко от прахта, която политва като ято молци в светлината на факлата.

Когато отново заговаря, от устата му се изтръгва изумен шепот:

— Тук има нещо.

Поглеждам по-отблизо и се питам дали се е съсредоточил в мястото зад извивката, защото аз не виждам никакви знаци. Ала в същия миг Димитри леко придвижва ръката си, светлината се спира върху парченце торф на стената и аз започвам да го различавам.

С края на ризата си много внимателно изтривам стената около мястото, където току-що съм започнала да различавам някаква маркировка. Не след дълго разбирам, че Димитри е прав.

Там наистина има нещо.

— Дръж факлата. — Димитри ми я подава и аз насочвам пламъка към стената, а той се навежда напред.

Дълго мълчи и аз започвам да се чудя дали не сме си въобразили. Дали маркировката изобщо има нещо общо с Камъка.

Ала когато се обръща и ме поглежда, вече съм сигурна, че има.

— Пророчеството. Написано е тук. Издълбано е в скалата на латински език.

— Нали ви казах — сияе Мейв.

— Това ли е всичко? — Навеждам се напред, за да го видя с очите си, въпреки че за жалост не разбирам латински. — Пише ли нещо за Камъка? Тук ли е скрит?

Той проследява с върха на пръстите си издяланото в стената.

— Не точно.

— Не точно ли? — Не си правя труда да скривам нетърпението си.

— Цялото пророчество е тук — и страницата, която си намерила в библиотеката на баща си, и онази, която открихме в Шартр.

Той млъква за малко, а гласът му става строг и тържествен:

— В общи линии пише следното: „При първата светлина на Нос Галон-Маи освободи обвързаните с Падналите чрез силата на този Камък и словата на техния Обред.“

Клатя глава:

— Почакай малко… „словата на техния Обред“ ли? Нима искаш да кажеш, че става дума за Обреда на Падналите? Казва ли се какъв е Обредът?

Той свъсва вежди и още повече се навежда към стената.

— Това е… напълно възможно. Тук пише нещо за да видим — кръг, хвърлен от Паднали ангели, и… нещо за призоваването силата на Сестрите да затвори Портата на Бранителката и да запази света от Звяра на… на вековете. — Той се обръща към мен, очите му блестят, гласът му издава вълнението, което се старае да скрие. — Трудно е да се разбере точният текст. Стената е мръсна, думите са издълбани много отдавна, но все пак изглежда, че е нещо като чародейство.

— Чародейство? — повтарям аз. — Значи е заклинание? И може да се използва за затварянето на Портата при Ейвбъри?

Димитри кима бавно и виждам как напряга ума си.

— Звучи точно така. Предполагам, че всяко заклинание може да се нарече и обред. А тук се казва: „чрез силата на този Камък“, което би могло да означава, че Камъкът е бил тук и през цялото време е бил скрит с думите на Обреда.

— Само че не е бил. Поне не е тук сега — казвам аз и се озъртам. — Освен ако…

Хвърлям поглед към Мейв.

— Да си взела нещо оттук, Мейв? Имало ли е нещо преди, което вече го няма?

В очите й проблясва гняв.

— Нищо не съм взела! Идвах само да гледам.

Тя извръща глава и упорито се взира в стената на грамадата. Когато отваря отново уста, промълвява:

— Другите го взеха. Аз само гледам. Не правя нищо друго.

Думите й събуждат нещо в съзнанието ми и аз протягам ръка към издатината току под издълбаните думи на Обреда. Отчупеното място в стената е гладко и закръглено. Вдигам поглед и в мрака на пещерата съзирам очите на Димитри.

Отново се обръщам към Мейв.

— Извинявай, Мейв. Сега разбирам. Ти само гледаш. Другите вземат неща от тук. Другите са го взели, нали така?

Тя среща погледа ми само за миг, преди отново да извърне очи, ала на мен и това ми стига.

Обръщам се към Димитри.

— Да тръгваме.

Тъкмо сме запрели конете в обора и се готвим да тръгнем към къщата, когато Димитри поставя ръка на рамото ми.

— Не са били Пазителите, поне в това можем да сме сигурни.

Аз кимам.

— Да, но това не означава, че не действат от името на Пазителите и че не са опасни.

— И те са въвлечени по някакъв начин, това е сигурно — кима Димитри. — Откакто сме пристигнали, правят всичко по силите си, за да ни попречат да открием грамадата.

— Както и Камъка — добавям аз. — Освен това задават твърде много въпроси, проявяват твърде голям интерес към нашата работа.

— Как се чувстваш? — пита той и аз усещам колебание във въпроса му, знам, че не иска да ми го задава.

Вдигам поглед и се взирам в него, а ясното слънчево утро нахлува в обора и аз се чувствам и обидена, задето мисли, че съм слаба, и благодарна, защото той усеща, че силите ми чезнат.

— Аз… се боря. Боря се да остана все тъй силна.

Очите му излъчват нежност.

— Ти непрекъснато се бориш, Лия. Не става въпрос за това. Трябва да знам колко силна се чувстваш сега. В този момент. — Погледът му ме изгаря. — Отговори ми честно.

Тежко преглъщам, поглеждам и си поемам дълбоко дъх, после казвам:

— Бих искала да съм по-силна. Змийският камък е почти изстинал. Моята сила… — Обръщам се с лице към него с желанието да го накарам да забележи решимостта ми. — Е, несъмнено е понамаляла през последните три месеца, защото преди това аз разчитах на авторитета на леля Абигейл, който ме укрепяваше. Ала все още мога да посрещна всяка битка, ако това е същината на въпроса ти.

— Не знам какво ни чака, Лия. Бих искал… — Той прокарва длан по лицето си и от устата му се изтръгва измъчена въздишка. — Бих искал да разполагам с по-безопасно място, където да те изпратя, но се опасявам, че никъде не е така сигурно за теб, както до мен.

Вирвам брадичка.

— Никъде няма да ходя. Моето място е тук, където мога да докарам пророчеството до неговия край.

По устните му пропълзява усмивка, която издава възхищението му.

— И?

Вдигам се на пръсти, обвивам с ръце врата му и килвам глава, за да надзърна в очите му.

— И — продължавам аз — с теб. Моето място е при теб.

Ръката му се плъзва около кръста ми и той ме придърпва по-близо до себе си.

— Значи ще останеш.

Устата му докосва моята, а устните му са меки и нежни. Целувката ни трае само миг, ала когато се откъсваме един от друг и тръгваме към къщата, в душата си усещам неподозирана мощ, чувствам как заедно ще сътворим чудеса. Казвам си, че няма никакво значение, дори господин О’Лиъри и Бриджид да работят за Душите, за Пазителите или за самия Самаил.

После си казвам, че вярвам в това, макар вътрешният ми глас да ме нарича лъжкиня.

Мисля, че съм подготвена за всичко, ала още щом влизаме в салона и се изправяме с лице срещу пушката, разбирам, че не съм.

— Хайде, елате, не стойте на прага — подканя ни господин О’Лиъри, седнал на стола с пушка в ръце — държи я така, сякаш се е родил с нея. — Сигурен съм, че трябва да си поприказваме.

Бриджид се е изправила зад стола му, а очите й са тъмни и безизразни на светлината на огъня.

Димитри ме улавя за ръката, придърпва ме по-близо до себе си и влиза преди мен, а тялото му е като щит пред моето.

— Не мисля, че се нуждаете от тази пушка, господин О’Лиъри. Със сигурност ще можем да се разберем със силата на разума.

Смехът на възрастния мъж звучи рязко.

— Наясно съм какво разбират хора като вас под думата „разум“. Мисля, че я дефинираме по различен начин.

Не виждам лицето на Димитри, но усещам неговото объркване.

— Не знам какво имате предвид, като казвате „хора като мен“, но съм сигурен, че у вас има нещо, което ни е нужно.

Господин О’Лиъри го поглежда с присвити очи.

— Убеден съм, че у мен няма нищо ваше.

Димитри кима бавно.

— Правилно, не е мое. Но не е и ваше, нали така? И аз ви уверявам, че нашата цел е много по-благородна от онази, към която се стремите вие.

— Как се осмелявате? — намесва се Бриджид, а очите й искрят. — Нима ни вземате за толкова глупави, че да повярваме на лъжите ви? Да поверим света на вас, които сте му отредили мрачни бъднини?

В последвалата тишина виждам как в очите на Димитри се появява объркване, а моите мисли се лутат объркано в калните води на съзнанието ми. Гледам Бриджид, която ме наблюдава с огромно любопитство. Тя има много въпроси. Притежава необикновени познания.

Излизам иззад гърба на Димитри и се старая да говоря спокойно.

— Независимо какво си мислите, аз ви уверявам, че сме на ваша страна.

Димитри се извръща и ме поглежда, а на лицето му са изписани смут и объркване.

— Лия? Какво правиш?

Тръгвам към Бриджид, като се старая да не поглеждам пушката, насочена към мен.

— Ти си го взела, нали? Ти си взела Камъка от пещерата.

Трябва да й отдам заслуженото и да кажа, че окото й не мига, като ме вижда да се приближавам. От друга страна, баща й се напряга.

— Махнете се от дъщеря ми. Мисля, че е време да напуснете тази къща.

— Съжалявам, господин О’Лиъри, но не мога да го направя. — Трябва да преглътна страха, свил се на топка в гърлото ми, за да изрека тези думи.

Димитри пристъпва към нас.

— Лия, аз…

Прещракването на оръжието кара Димитри да се дръпне крачка назад.

— Ти не си сама, Бриджид. — Пресягам се към китката на лявата си ръка и дърпам ръкава на ризата си нагоре — достатъчно, за да й позволя да види белега ми.

Погледът й пада върху китката на ръката ми и аз виждам как гърдите й се повдигат и се спускат от развълнуваното й дишане, когато зърва доказателството.

Посягам към ръката й.

— Може ли?

Тя кима, без да обръща внимание на крясъците на баща си:

— Дума да не става! Долу ръцете от дъщеря ми! Веднага!

Но няма как. Сякаш долавям отдалеч гласа на Филип:

„Казаха ми, че момичето не живее вече в града. Очевидно майка й е починала при раждането и няколко години по-късно баща й я е отвел някъде.“

Всеки момент очаквам да чуя тътена от пушката, ала гласът на Бриджид — по-благ за първи път, откакто сме в Локру, — слага край на напрежението в стаята.

— Това е тя, татко. Точно както каза Томас.

Трепвам от удивление, че чувам името на баща ми, и я улавям за ръката. Чак сега разбирам защо роклите й са твърде големи, а ръкавите им твърде дълги — щом дръпнах ръкава й нагоре, белегът тутакси се явява пред мен на фона на нежната кожа на лявата й китка.

Белегът на Соня. Белегът на Луиса. Белегът на Хелене.

Белегът на последния ключ.

— Знаех си.

Усещам топлината на кожата й под пръстите си и търкам с палец познатия ми знак. Йоргуманда. Змията, захапала опашката си. Кръга.

Обръщам нагоре собствената си китка, поставям ръката си до нейната, като белезите ни сега са на една линия. За миг срещаме погледите си, преди тя да насочи очи към баща си зад мен. Нейното кимване е едва забележимо, ала господин О’Лиъри сякаш има нужда само от това.

Той оставя пушката настрана, дълго мълчи, после казва:

— Очевидно имаме много за доуточняване, а времето няма да ни стигне за всичко.