Огненият кръг

6.

Къщата е внушителна и не по-малка от Бърчуд Менър.

— Какъв красив дом! — възкликва мадам Берие и вдига поглед към каменната фасада, потънала в тъмнозелен бръшлян.

Бяхме излезли извън града, следвайки инструкциите, които Едмънд получи от господин Уигън — той така си и остана потаен относно нашето пътуване. Безпомощността на Димитри поради отказа му да ни разкрие името на човека, с когото ще се срещнем, е очевидна и той мълчаливо се отправя към каменните стъпала, отвеждащи до входа.

— Така — забелязва господин Уигън. — Приятелят ви, изглежда, е разтревожен.

Вдигам очи към него и тръгвам след Димитри.

— Всички сме разтревожени, господин Уигън. Заложено е твърде много, а и нещата, които сме пожертвали досега, са твърде големи.

Той кима бавно.

— Ах, с прискърбие научих за брат ви. Загубата на толкова млад човек винаги ме натъжава.

Усещам как до мен Едмънд се стяга при споменаването на Хенри. Скланям глава към господин Уигън.

— Благодаря ви. Беше ни много трудно.

Дори в момента с усилие изговарям думите.

Мадам Берие ме докосва по ръката, докато двете се изкачваме по стъпалата след Димитри.

— Брат ти не си е отишъл, скъпа моя. Само се е преобразил и те очаква в едно по-добро място.

Отново кимам и с мъка отпъждам скръбта, която е на път да обземе душата ми при спомена за Хенри. Той е на по-добро място. И то ще стане още по-добро, щом той прекрачи границата към Крайния свят с родителите ни. Боя се, че нещата не са толкова прости. Не става въпрос нито за неговата съдба, нито за моята смърт.

Не.

Най-големият ми страх е, че Душите ще ме хванат в Равнината. Че ще ме затворят в леденото си Небитие и аз никога не ще видя брат си отново. Че смъртта ще ми бъде отказана и вместо това ще бъда заставена вовеки веков да гледам небесата на Отвъдните светове, уловена в клопката на Душите.

Но, разбира се, не казвам нищо. Нима има някакво значение? Напротив, усмихвам се пред погледа на мадам Берие.

— Благодаря.

Само така мога да отговоря на нейното съчувствие.

Изкачваме и последното стъпало и Димитри се обръща към господин Уигън:

— Бих искал да почукам, ала тъй като нямам представа при кого сме дошли, мисля, че ще е по-добре да предоставя тази чест на вас.

Изглежда, само аз долавям сарказма в гласа му.

Господин Уигън пристъпва напред.

— Имаш право, момчето ми. Имаш право.

Господин Уигън вдига ръката си към рендосаната врата, хваща огромното медно чукче, дърпа го надолу до пластината и ние чуваме ехото на звън по коридорите на къщата от другата страна на вратата.

Сепнати от неочакваното отсъствие на характерния за чукането шум, ние се оглеждаме, като поглъщаме с поглед сънената градина и оголените есенни дървета. Казвам си, че сигурно е красива през лятото, но сега е пуста и малко страшна.

Вратата издава съвсем тихо поскърцване на дъски и аз осъзнавам, че зад нея има някой. Мисля си, че единствено аз съм го разбрала, но това трае само докато господин Уигън заговаря срещу дървената врата, при това на доста висок глас.

— Виктор? Аз съм, Алистър. Алистър Уигън. Прекосих морета и океани и сега съм пред вратата ти, стари ми приятелю. Отваряй веднага.

Чудя се на тона, с който той говори, сякаш иска да прилъже своенравно дете. Ала и това не помага. Вратата остава залостена.

— Това съм аз, Виктор, и още двамина.

Той оглежда групата ни и продължава:

— И още неколцина, които биха искали да се запознаят с теб, тъй като е изключително важно.

Дървената врата изскърцва още веднъж, ала остава все тъй затворена.

Едмънд и Димитри се споглеждат и сякаш мълчешком си казват нещо.

Господин Уигън въздъхва и се обръща към мен:

— Виждате ли, той малко се притеснява. Не обича да излиза навън, нито дори да отваря вратата — после се навежда по-близо до ухото ми. — Страхува се.

— Не се страхувам!

Аз подскачам, изненадана от звука на гласа зад вратата.

— Просто не те очаквах.

Мадам Берие свива устни и поглежда към господин Уигън.

— Алистър, скъпи мой, може би аз трябва да опитам. Жената може да твори чудеса.

Докато господин Уигън мисли върху предложението й, гласът се обажда от другата страна на вратата:

— Жена ли? Искаш да кажеш, че с теб има и жена, така ли, Алистър? Истинска дама? — В гласа му се чете недоверие, сякаш господин Уигън е казал, че е довел рядко срещано животно.

Господин Уигън се навежда към вратата.

— Дори още по-хубаво — съобщава той. — Жените са две.

— Вижте какво — захваща Едмънд. — Не е прилично да използвате дамите като…

Ала тъй и не довършва, защото вратата широко се отваря и внезапно ние се вторачваме в примигващите очи на дребничък, крехък мъж.

— Ако ми бяхте казали, че в компанията ви има и жени, нямаше да съм толкова груб.

— Ако беше пооткрехнал вратата, задачата ми щеше да е малко по-лесна — недоволства господин Уигън.

Човекът, когото нарекоха Виктор, отминава забележката му без внимание, леко се покланя на мадам Берие, после на мен.

— Приемете извиненията ми, уважаеми дами. Бихте ли се присъединили към мен за чая, моля? Щом Алистър ви е довел до вратата ми, значи се касае за наистина неотложен въпрос.

— Моля да ми простите. Повечето от слугите ми ги няма, но аз все още мога да стъкмя един чай.

Наблюдавам как Виктор налива чая. Той е слаб, има руса коса и необичайно нежни маниери. Подава на всеки от нас по една изящна порцеланова чашка за чай, а докато обслужва мъжете, ние оглеждаме богатата му подредена библиотека.

Той посочва към подноса.

— Ако обичате, вземайте, подкрепете се. Спомням си за пътуването от Лондон до тук — дълго, уморително и ако трябва да бъда напълно честен, доста скучно!

Прямотата му ми харесва и аз се смея. Това ме успокоява и осъзнавам, че не мога да си спомня откога не съм се смяла в чужда компания, освен с Димитри. Пресягам се към подноса и си вземам малка бисквитка.

— Благодаря ви за чая — усмихвам му се аз и си мисля колко отдавна не съм харесвала човек така, спонтанно.

Той маха с ръка.

— За мен е удоволствие, млада госпожо. Това е най-малкото, което мога да сторя след ужасното си поведение на вратата. Извинете ме.

Преглъщам сладкиша, който предъвквах.

— Не обичате ли компаниите?

Виктор въздиша и тъжно се усмихва.

— Напротив, обичам ги, дори много.

— Тогава защо не отворихте вратата? — Гласът на Димитри е удивително благ.

— Е, доста е сложно. Виждате ли, имам неприятности с… Не мога… — Той си поема дълбоко дъх и захваща отначало. — Трудно е…

— Изглежда, се боите.

Забележката на Едмънд е простодушна и в нея няма злонамереност.

Виктор кима:

— Изглежда, е така.

— Боите се, но от какво, ако не е тайна? — Не искам да нахалствам, но пък никога досега не съм виждала човек, който се страхува да излезе от дома си.

Той свива рамене.

— От болести, престъпници, пътнотранспортни произшествия, подплашени коне. Май от всичко.

— Но как се снабдявате с нужните ви неща? — пита мадам Берие и оглежда пищната обстановка в стаята.

Той обръща длани към небето, сякаш всичко, което му е необходимо, пада от тавана на библиотеката.

— Прислугата се грижи да не оставам без храна и дърва за камината. Шивачът идва у дома и се грижи за облеклото ми. Мисля, че разполагам с всичко необходимо.

Ала тонът му не е на човек, комуто нищо не липсва.

Мадам Берие връща чашката си върху чинийката.

— Освен с компания — любезно допълва тя.

Той й се усмихва с благодарност.

— Освен с компания.

Мадам Берие хваща господин Уигън за ръката.

— В такъв случай често ще ви посещаваме — ако, разбира се, не ни приемате като натрапници.

Виктор кима, а в очите му сияе истинско удоволствие.

— Няма такова нещо. — После се навежда към нея: — Но се надявам, че ще проявите търпение няколко минути, докато отворя вратата.

Тя се смее, отметнала глава назад, и аз виждам каква е била на младини. Красива и буйна. Мисля си, че и тогава бихме се сближили.

— Разбира се — казва тя.

— Така. — Виктор поставя чашката си върху чинийката. — Посещението ви ми донесе огромна радост, а и вие бяхте изключително любезни да простите особеното ми поведение. Какво мога да направя аз за вас?

— Младите се мъчат да разгадаят гатанка — започва господин Уигън. — Това има значение, а тъй като самият аз не знам нито една подробност по тези въпроси, не бих могъл да открия каквото и да е в книгите си.

— Каква е тя по-точно? Карта? Дата? Малко известна реликва? Разполагам с много време.

Той се смее, протяга ръка и ни посочва видимо безкрайните рафтове с книги, обточили стените.

— Прекарвам дълги часове тук, чета книга след книга. Имам добри познания по много въпроси, но най-много по алтернативна история.

В стаята прозвучава гласът на Едмънд.

— „Алтернативна история“ ли?

Димитри се обръща към него:

— Струва ми се, че Виктор има предвид противоречивите обяснения на историческите събития, свързани с религията… Събития от такова естество.

Виктор кима.

— Точно така.

— В такъв случай тъкмо вие сте човекът, който ще ни помогне.

Оглеждам малобройната ни група и се чудя как съдбата е събрала на едно място такава странна смесица от хора, при такива невероятни обстоятелства.

— Опитваме се да разгадаем значението на два израза: „Нос Галон-Маи“ и „Слиаб на Каили“ — поклащам глава аз. — Дори не съм сигурна дали ги произнасям правилно. Виждала съм ги само в писмен вид. Но мисля, че сигурно са географски имена.

Виктор авторитетно кима.

— „Нос Галон-Маи“ е старото наименование на Белтан, в това поне съм сигурен.

Поглеждам към Димитри и се усмихвам. За да затворим Портата, трябва да се съберем при Ейвбъри в навечерието на първи май заедно с Алис, ключовете и Камъка. Напълно логично, като се има предвид, че всички ключове са родени в полунощ на Самхейн — празник, чието значение е обратно на значението на Белтан.

Пророчеството започва със Самхейн. И ще завърши с Белтан.

Фактът, че трябва много скоро да открием един от отговорите на пророчеството, ме кара да горя от надежди, ала миг по-късно, щом Виктор заговаря, очакванията да получа бърз отговор на висящия въпрос се отлагат:

— Другият израз — „Слиаб на Каили“, така ли беше? Нищо не ми говори. — Виктор го произнася още няколко пъти, сякаш ако го каже бавно, ще успее да го разбере. — Казахте, че сте го видели в писмена форма?

Кимам.

— Бихте ли ми го написали? — моли ме той.

— Разбира се. Имате ли лист и писалка?

Виктор става.

— Елате.

Изправям се, за да тръгна с него, но не мога да не се подразня от факта, че Едмънд и Димитри също стават.

Устните на Виктор се изкривяват в усмивка.

— Боже, боже! Колко сте важна за тях! Никога ли не ви оставят сама?

Подбелвам очи.

— Само в специални случаи.

Виктор ме хваща за ръка и двамата заобикаляме масичката за чай.

— Господа — обръща се той към Димитри и Едмънд, — уверявам ви, че няма да отведа госпожица Милторп на края на света само за да й дам обикновени пособия за писане. Имам писалка в чекмеджето на писалището до прозореца, но ако толкова държите, можете и вие да дойдете.

И двамата поглеждат към бюрото, което се намира на не повече от два-три метра от масичката. Надявам се най-после да се почувстват поне толкова неудобно, колкото и аз. Сядат на местата си, а аз отивам с Виктор до писалището. Той дръпва шнура на една лампа и струя мека светлина се разлива от леко оцветения стъклен абажур. После отваря плиткото чекмедже на бюрото и аз зървам идеалния ред, който цари вътре, подредените в спретната редица пера, няколкото мастилници и пачката листове за писане. Той взема лист, поставя го върху бюрото и ми подава едно от перата за писане.

— Постарайте се да следвате точно правописа. Понякога си спомням думите така, както съм ги видял написани първия път — вдига рамене той. — И ако липсва буква или две, не мога да направя връзката.

Кимам. Никога не ще забравя и думичка от пророчеството. Превърнало се е в част от самата мен.

Виктор вдига капачето на мастилницата и я поставя на писалището. Потапям перото в синьото мастило, навеждам се над бюрото и изписвам думите, които бях видяла на последната страница на „Книга на хаоса“. Думите, които разкриват скривалището на Камъка.

Изправям гръб и подавам перодръжката на Виктор.

— Заповядайте.

Той протяга ръка покрай мен, вдига листа от бюрото и се навежда, за да го поднесе по-близо до светлината. Устните му се движат, когато произнася странните думи.

— Нямаше ли още нещо? Нещо около думите, което да ми помогне да ги разбера? — пита той.

Хапя устни, за да си спомня.

— Пишеше: „пуснат от храма, Слиаб на Каили, Портал към Отвъдните светове“.

Изричам само думите, необходими за намирането на отговора, който търсим. Станало ми е навик да пазя пророчеството от очите и ушите на другите хора. А също така да пазя другите хора от въздействието на пророчеството.

Виктор свъсва вежди, устните му продължават да се движат в мълчалива молитва към думите, които никой не разбира. Внезапно връща листа отново на бюрото и отива до един рафт с книги, който се извисява над главите ни и стига до самия таван. Забелязвам целеустремеността върху лицето му, усещам как в душата ми покълва надежда и го следвам, без да ме е молил за това.

Той хваща дървената стълба и я плъзга до съседния рафт. Поглеждам нагоре да видя докъде ще стигне и забелязвам, че е свързана с релса, която обикаля цялата стая и осигурява достъп на стълбата до всеки рафт в библиотеката. Аз, разбира се, и преди съм виждала такива приспособления, но не и в частна библиотека. Шашната съм.

— Знаете ли какво означава това? — ехти гласът на Димитри от отсрещния край на помещението, но аз никак не се учудвам, че Виктор не му отговаря.

Разпознавам целенасочената съсредоточеност в изражението на лицето му.

Внезапно той застопорява стълбата и започва да се катери по нея. Питам се дали множеството страхове, които изпитва, няма да му попречат да стигне до търсената от него книга, ала той не проявява вълнение, когато с лекота преодолява стъпенките една по една.

Когато приближава върха на стълбата, той най-после спира и протяга ръка към най-близкия рафт и пръстите му милват всяко томче по пътя си. Накрая те преустановяват странния си танц и докосват една книга, която не виждам да се различава с нещо от останалите. Ала той сякаш я разпознава сред другите, притиска я до гърдите си с ръка, докато слиза по стълбата. Стъпва на пода и дъхът сякаш не му достига.

— Така! — Той стои малко по-изправен от преди. — Да видим. Ако правилно си спомням, отговорът ще е тук.