17.

Спя лошо, преследват ме странно противоречиви сънища. Ту съм се върнала в осветения от огъня кръг, а белегът на китката ми гори ли, гори. Ту се озовавам в обятията на Димитри, а кожата ми е гола и топла и се допира до неговата. Когато на сутринта излизам от стаята си, съм благодарни, че в нея няма огледало. Убедена съм, че отражението, което ще се взре в мен, няма да ми хареса.

Долавям гласове и тръгвам надолу по простата стълба, която отвежда в главния коридор; уверена съм, защото усещам тежестта на мамината кама в нанизаната на връв чанта, люлееща се на китката ми. Може параноята да ме е накарала да я взема, но по-добре да я нося и да не ми потрябва, отколкото обратното.

Запътвам се към задната част на къщата, към салона, който си спомням от деня на нашето пристигане, и с изненада откривам Димитри, седнал самичък, приведен над някаква книга. Столът, на който седи, изглежда малък пред якото му телосложение и аз усещам силно желание при спомена за силната му прегръдка, в която бях потънала само преди няколко часа.

— Добро утро — поздравявам го тихо аз, като се старая да не го стресна.

Той вдига поглед, очите му са нащрек.

— Добро утро, любов моя. Добре ли спа?

Нежните му думи са нещо ново и през тялото ми преминава приятна тръпка, а аз тутакси осъзнавам, че наистина съм неговата любов, а той е моята.

Прекосявам стаята и отивам при него, а той става и аз се отпускам в ръцете му.

— Не. Опасявам се, че напоследък не се погаждаме със съня.

Той повдига брадичката ми и изучава лицето ми, сякаш то е книгата, която чете.

— А, да — кима Димитри. — Трябваше да те погледна, преди да попитам. Ясно е, че нощта не е била спокойна за теб.

Нежно го побутвам.

— Ами много ти благодаря! Трябва ли да се чувствам поласкана от подобна забележка?

Той ме целува по върха на носа.

— Не исках да те обидя. За мен ти си красива по всяко време на деня и нощта, във всяко положение. Тревожа се за теб, това е. Имаш уморен и измъчен вид, а ни чака още много работа.

Усмихвам се, трогната от загрижеността му.

— Не е кой знае какво. Чистият въздух и здравословната закуска ще ми се отразят добре.

Отдръпвам се от него и поглеждам към коридора.

— Къде са другите?

— Господин О’Лиъри и дъщеря му се занимават с домакинството. — Димитри се двоуми и търка наболата си брадичка. — Боя се, че Гарет си е тръгнал.

— Тръгнал ли си е? — тръсвам глава аз. — Какво искаш да кажеш?

Той се навежда към малката масичка и взема сгънатия лист хартия от нея.

— Каза, че не обичал сбогуванията. Потегли рано тази сутрин и остави това за теб.

Той ми подава листа, аз се обръщам към камината, разгъвам дебелата хартия и се взирам в наклонения почерк.

Скъпа моя Стопанке,

Извинявай, че си тръгвам, без да се сбогувам, но никога не съм харесвал сбогуванията, а сега още по-малко. Бих желал да можеше да ми повериш твоята задача, защото е очевидно, че тя ти тежи на сърцето. Знай, че ако по някое време в бъдеще имаш нужда от помощ или от доверен приятел, аз ще бъда на твоите услуги, давам тържествен обет за вярност.

Независимо какъв път ще избереш, за мен ти винаги ще си останеш истинската Стопанка на Алтус.

Твой верен слуга:

Гарет

Бавно сгъвам листа — заминаването на Гарет е неприятна изненада, макар да знаех, че днес и бездруго щеше да си отиде. Толкова много от загубите в живота ми са били внезапни, наложени ми отвън, без да имам време да изрека нещата, които съм имала да казвам.

Исках поне този път да се сбогувам.

— Според мен просто се е стремил да си спестите тъгата — обажда се Димитри отзад. — Ти явно означаваш вече много за него.

— Както и той за мен — изричам думите тихо срещу огъня и си поемам дълбоко дъх, преди да се обърна с лице към Димитри. — Тогава да закусим в трапезарията и да започнем деня си, какво ще кажеш? Сигурна съм, че ни чака доста работа.

— Закуската е сервирана — усмихва се той и ме хваща за ръката. — Но не в трапезарията. Ела. Имам изненада за теб.

* * *

Полето се е разпростряло пред нас и ние препускаме през него, наоколо във всички посоки се извисяват хълмове. Небето е необикновено синьо, вдигам очи и се възхищавам на синевата, усещам как светът се накланя на една страна и ми се струва, че се давя в лазурните дълбини.

Каменните грамади се възправят в далечината, причудливите хълмове и скалистите възвишения изпъстрят зелената равнина. Ние яздим към тях и с всяка измината стъпка изпитвам същата необичайна близост, която чувствах и в Шартр. Спираме пред най-високата грамада, нервите ми са изопнати от усещания. Усещам обвързаност със суровия пейзаж и неговите подземни пещери, но в същото време той изпълва сърцето ми с тъга, която не мога да си обясня.

Скачам от гърба на Сарджънт, оглеждам възвишенията и полето наоколо, после се усмихвам и се обръщам към Димитри:

— Това наистина е приятна изненада, но ми е трудно да си представя, че и каменните пирамиди са твое дело. Та те са били на това място от векове.

Той издърпва един вързоп от дисагите и се отправя към осветено от слънцето място в непосредствена близост до полегатия тревист склон на хълма, приютил една от пещерите.

— Развила си чувство за хумор, Лия — одобрително кима с глава той. — Това ми харесва. Но не с грамадите исках да те изненадам аз, глупаво момиче.

Протягам ръка, сякаш да обгърна целия пейзаж наоколо ни.

— Е, по-голяма хубост от тази трудно би могла да бъде постигната, ала аз все пак горещо желая да ти предоставя удоволствието да се съмняваш.

Той разтърсва платнения вързоп и аз виждам, че това е вълнено одеяло, в което са втъкани бежови и зелени нишки.

— Страхувам се да ти кажа какво е, защото си права — то ще бледнее пред прекрасната сутрин в това удивително място.

Тръгвам към него, повдигам се на пръсти и запечатвам устните му с целувка.

— Глупости. Ти ме докара дотук. Не съм и закусвала! Искам си изненадата.

Той въздъхва уж уморено.

— Много добре тогава. Ще направя всичко по силите си, за да оправдая очакванията ти.

Бърка в торбата от овча кожа и размества увитите в платно пакети. След миг аз отивам на одеялото до него, а той разопакова варените яйца, пресния хляб, сиренето, ябълките и малкото гърненце с мед.

Оглежда подредената храна, премества гърненцето с мед малко по-наляво, а яйцата по-надясно и казва:

— Хайде да ядем.

Сядам до него и вземам лицето му в ръце. Преди да кажа нещо, докосвам с устните си неговите устни.

— Великолепно е, Димитри. Наистина. — Поглеждам го в очите. — Благодаря ти.

Той отвръща на погледа ми, повдига се и посяга към хляба.

— Нямах желание да повторя гафа със снощната вечеря, особено по време на първата ни закуска до каменните грамади.

Въздъхвам, вземам комата хляб, който ми подава, и протягам ръка към гърнето с мед.

— Много мъдро решение, наистина.

Намазвам хляба си с мед, връщам похлупака върху гърнето и отхапвам. Не съм вкусвала такъв хляб — сух и ронлив, приготвен с масло.

— И така. Откъде ще започнем?

— Според мен днес трябва да опознаем терена. Трудно ще усетим атмосферата на това място само по карта.

Кимам и се пресягам към сиренето.

— Да, ако открием как е устроена всяка една от пещерите, това ще ни е от помощ. Ако Камъкът е тук, той вероятно ще е скрит на някое значимо място, нали така? Като последната страница в Шартр.

— И аз съм на същото мнение, макар че при краткото проучване, което успях да направя, преди да тръгнем, не открих нищо особено. Дори попитах Виктор, но той ми съобщи, че тази забележителност, както и много други в Англия и Ирландия, е била оставена да се саморазруши — отхапва си от ябълката. — Изглежда, никой в новата ни история не е направил съществено проучване на мястото.

Въздъхвам, като се мъча да потисна безсилието, което вече се надига в мен. Никак не му е времето, твърде рано е за това.

— Е, в такъв случай, щом няма лесен отговор, предлагам да започваме.

Димитри кима с глава и скача на краката си.

— Правилно.

Прибираме остатъците от храната и ги поставяме в дисагите на Димитри, после се мятаме на конете. Обектът е обширен и цяла сутрин, дори и част от следобеда ние го обикаляме. Не влизаме в грамадите, оставяме ги за по-късно. Просто се ориентираме, яздим през полетата. Сегиз-тогиз спираме и аз описвам на Димитри в основни линии хълмовете и пещерите, а той си взема бележки. Не можем да сме сигурни, че външният им вид е важен, ала сме наясно, че всичко, което отличава дадена пещера, може да ни е от помощ.

Когато идва време да се отправим към къщата, залязващото слънце е започнало да хвърля синкавосива светлина наоколо. Макар да не отбелязахме никакъв прогрес през този ден, ние направихме първата важна стъпка към локализирането на Камъка.

А той е някъде тук, усещам го.

Загрузка...