Огненият кръг

30.

— Удобно ли ти е?

Димитри ме наблюдава от стола до леглото ми, като преди това ме е целунал целомъдрено по челото и ми е подпъхнал завивката под брадичката като на бебе. В тона му няма нищо греховно, но дори сега, когато на главите ни тегнат толкова много грижи, намирам леко разкопчаната му риза и отпуснатата му поза за опасно привлекателни.

Кимам.

— Да, благодаря. Но усещам вина, задето ще прекараш нощта на този стол, колкото и да се опитваш да направиш преживяването приятно.

Той се ухилва и се потупва по коляното.

— Е, има достатъчно място и за теб, ако ти се прииска да смениш гледката.

Става ми хем приятно, хем страшно, че може да се шегува тъй неподходящо, и то когато на карта е заложено толкова много. Но отвръщам на усмивката му с усмивка.

— Леля Върджиния едва ли ще го одобри.

Той трогателно въздъхва и се намества на стола си.

— Много добре тогава. Отпусни се.

Затварям очи и се успокоявам само при мисълта, че той е до мен. В стаята е топло, леглото ми е безкрайно меко в сравнение със земята, на която спях през последните десетина дни. Всичко наоколо сякаш е устроено да ми действа сънотворно и не след дълго заспивам.

Но този път, не знам защо, аз не сънувам.

Димитри си почива в стаята, която леля Върджиния е приготвила за него, и аз мога само да предполагам, че Луиса и останалите момичета все още се готвят да започнат деня. Накрая ще се наложи да разговарям с Луиса, но в момента мисълта ми се върти около Соня, така че се спирам пред вратата на стаята й и вдигам ръка да похлопам.

Чудя се дали ще може да ми прости. Дали всичко ще бъде отново както преди. Но въпросите ми няма да намерят отговорите си в коридора и аз се заставям да почукам, преди да съм се разколебала.

— Рут, дали не би могла да…

Вратата се отваря по-бързо, отколкото очаквам, и Соня застава в рамката й, на лицето й е изписано удивление, а неизказаното изречение увисва във въздуха.

— Лия! Аз… Влизай! — Тя се отдръпва назад и отваря широко вратата.

Пристъпвам през прага и се чувствам смутена пред нея — за първи път, откакто се запознахме в озарената от свещи стая, където навремето провеждаше сеанси.

— Извинявай. Безпокоя ли те?

Тя тихо се смее.

— Ни най-малко. Помислих, че е Рут. Луиса вече не чука, а ти… — Гласът й заглъхва.

— Вече не те спохождам — довършвам вместо нея аз.

Тя кима бавно.

Посочвам с ръка към един стол пред камината.

— Може ли?

— Разбира се.

Приближава се да се настани до мен и аз си спомням как се втурвах в стаята и се тръшвах на леглото й, без да се церемоня. Тогава Соня седеше до мен и прекарвахме дълги часове заедно — разговаряхме, крояхме планове, безпокояхме се. Пронизва ме тъга, задето тъй често трябва да изгубим нещо, та да осъзнаем неговата истинска стойност. Горещо желая да се върна назад и отново да си споделяме, този път с повече разбиране.

Гледам към ръцете си, не знам как да започна.

— Соня…

Вдигам глава и срещам погледа й.

— Извинявай.

Лицето й не изразява нищо, чувствата й остават скрити за мен.

— Ти вече ми се извини, Лия. Неведнъж.

Кимам.

— Така е, но дори тогава сякаш частица от мен не беше склонна да ти прости.

— Напълно обяснимо е. Онова, което направих, бе непростимо.

В душата й сякаш има жива рана и болката от нея избива в гласа й.

— Не биваше да става така. — Пресягам се да я хвана за ръката. — Онова, което аз направих, бе непростимо. Не уважих приятелството ни и множеството жертви, които ти направи в негово име. Не отвърнах на отстъпките, които с готовност правеше за мен, със същата толерантност. И което е най-лошо от всичко…

Аз си поемам дълбоко дъх със съзнанието, че в следващите ми думи се крие най-много истина:

— Не бях до теб, когато ти имаше най-голяма нужда от мен.

— Същото може да се каже и за мен. Дните, в които пътувахме през горите към Алтус… — Гласът й е тих, а очите й са ясни, дори когато си припомня. — Наистина, едва си ги спомням. Едва по-късно разбрах, че се е налагало да стоиш будна, за да не позволиш на Душите да те използват като тяхна Порта. Онова бе мое дело, дори не бях в състояние да бъда до теб в страданието ти.

Мълчим и си спомняме ужасяващите дни и нощи, когато и двете бяхме безсилни пред Душите — Соня покрай своя неосъзнат съюз с тях, а аз покрай страха, че ще ме използват, докато спя.

Но миналото си е минало и такова си остава. Чака ни още много работа, за да се връщаме към него, така че аз поглеждам към Соня и се усмихвам.

— Съжалявам, че не ти бях по-добра приятелка, Соня. Но ако можеш да ми простиш, бих искала да започна отначало. Да бъдем такива приятелки, каквито бяхме навремето.

Тя се навежда към мен и ме прегръща.

— Не желая нищо повече от това.

Прислугата шушука, когато се отправям към трапезарията, това не е плод на въображението ми. Макар двамата с Димитри да направихме всичко възможно да опазим в тайна факта, че е прекарал нощта в моята стая, все някой ни е видял, неизбежно е.

Момичетата вече са насядали около масата — всички с изключение на Соня, която още се облича. Настанявам се до Бриджид, като се опитвам да не обръщам внимание на косите погледи на прислужницата, докато сипва храната в чинията ми. Ще трябва да обясня присъствието на Димитри, ала не мога да го направя пред персонала, така че седя стоически, наблюдавам ги как сервират и си казвам, че колкото по-дълго съм сред лондонското общество, толкова по-малко ми се нрави то.

— Добре ли спа, Лия? — сепва ме гласът на Бриджид, който прекъсва мислите ми; обръщам се с усмивка към нея.

— Да. Всъщност твърде добре. А ти?

Тя се усмихва.

— Прекрасно е да спиш отново в легло, въпреки че за мен беше удоволствие да прекарвам нощите по пътя на открито.

— Разбирам те.

Колебая се за миг и се мъча да измисля начин, по който да отворя дума за Димитри, после решавам да говоря направо. Вдигам ръка с чашата чай в нея и уж разсеяно изричам:

— Сигурно сте чули, че Димитри ще живее у нас.

Те се споглеждат и става очевидно, че присъствието на Димитри в къщата е било тема на разговори още преди аз да се появя на масата.

— Бриджид ни каза, че ще се грижи за теб — изрича най-после Луиса. — За да не могат Душите да те използват, докато спиш.

Кимам с благодарност, че Бриджид е проправила път за новината, която им съобщавам.

— Змийският камък на леля Абигейл е студен, а без неговата сила аз съм по-уязвима, отколкото бих искала да призная. За наше общо добро Димитри ще остане тук, въпреки че прислугата ще шушука, бъдете сигурни.

Луиса се смее и махва с ръка.

— Пфу! Ни най-малко не ме интересува какво мисли прислугата! Желанието ми е всички ние да оцелеем до края на пътуването си. Ако присъствието на Димитри увеличава тази вероятност, изцяло го подкрепям!

Вече съм обяснила положението на Соня, но чакам мнението на Хелене и Бриджид.

— Имате ли възражения?

Бриджид се усмихва.

— Ако имах възражения, щях да ги оглася много по-рано.

Обръщам глава към Хелене.

— Хелене?

Тя мръщи вежди и търси подходящите думи.

— Мисля, че баща ми не би го одобрил.

От Луисините пухкави устни се изтръгва остър смях, тя се взира в Хелене.

— Твоят баща ли? Че кой ще му каже? Докато изпратиш писмо до Испания и получиш отговор от там, всичко ще е свършило!

Хелене изпъва гръб. Внезапно приема педантичен вид, макар да не бях забелязала тази й черта преди.

— Да, така е, но и да не разполагам с достатъчно време да го уведомя, не означава, че няма да се подчиня на желанията му.

Луиса въздъхва.

— Фактът, че искаш да уважиш възгледите на баща си, е достоен за възхищение, Хелене. — Внезапно млъква и се взира в тавана, докато обмисля следващите си думи. — Всъщност това не е вярно. Според мен това е смехотворно и тесногръдо. Но моето мнение е друга тема.

Усещам как замалко ще се разсмея истерично, неудържимо, а Луиса продължава.

— Проблемът е, че тук се засягат по-важни неща, не си ли съгласна? Като например въпросът за нашето оцеляване — и тя започва да ги отброява на пръстите на ръката си, — съдбата на нашите души, бъдещето на човечеството. Такива работи. Гласувам Димитри да остане.

Тя поставя дланите си на масата, което показва, че това е краят на обсъждането, и поглежда Хелене право в очите.

— И понеже, както разбрахме, останалите са съгласни, опасявам се, че ти губиш по точки.

Опитвам се да остана сериозна, докато Хелене се извинява и става от масата, като през цялото време държи брадичката си високо вдигната. Щом стъпките на Хелене заглъхват надолу по коридора, Бриджид избухва в смях. С мъка се сдържам да не я последвам.

— Не мислите ли, че някой от нас трябва да отиде при нея?

Луиса отпъжда въпроса ми с махване на ръка и отпива от чая си.

— След час ще го е забравила. Довери ми се, двете със Соня вече знаем как да се оправяме с Хелене.