Огненият кръг

40.

Отначало се чувствам неловко. Думите на Обреда звучат в устата ми по-странно, отколкото в съзнанието ми. Ключовете и аз ги рецитираме, ала невинаги сме в синхрон и се запъваме, както сме застанали в кръг около огъня, над който се намира Камъкът. Съвсем ясно усещам хладната длан на леля Върджиния в моята от едната ми страна и Сонината, леко овлажнена, от другата.

Отсреща, зад пламъците Бриджид съсредоточено повтаря думите, а Хелене и Луиса са от двете й страни. Поглеждам към небето само веднъж и безпристрастно отбелязвам как с издигането на слънцето на хоризонта светлината става все по-ярка. След това затварям очи и се съсредоточавам в словата на Обреда. Внимавам да ги изговарям заедно с ключовете и леля ми. За да призова Звяра.

Думите зазвучават по-ритмично. Синхронът ни се подобрява, когато повтаряме заклинанието на Обреда един път, два пъти, три пъти… Материалният свят започва да се отдалечава, докато накрая единствената връзка с него са стъпалата ми върху земята на Ейвбъри, чиято древна сила пулсира нагоре по краката ми, навлиза в корема и мишците ми, докато накрая цялото ми тяло завибрира с нея. Мисля си за Алтус с желанието да стъпя на нещо древно като самото пророчество и да доловя опияняващия аромат на портокали, примесен със соления дъх на морето. Сигурна съм, че чувам как вълните се разбиват някъде долу, тъй близо, сякаш стоя на острите скали в Алтус.

Вече не мисля да отварям очи. Аз се нося в ефира, който се простира между материалния свят и Отвъдното. Отдавам се на усещането. На първичните слова, които устните ни мълвят. На топлината на огъня върху лицето ми. На свещената земя под нозете ми.

А после очите ми рязко се отварят, сякаш насилени от някого, зад клепачите ми проблясва ослепителна светлина и в следващия миг аз съзирам Камъка, осветен от единствения слънчев лъч, току-що надникнал иззад далечния хоризонт.

От центъра на кръга се дочува бучене, което пробива навън в мига, в който Камъкът, сякаш осветен отвътре, променя цвета си. Той вече не е тъмносивото камъче, а светеща зелена сфера. Не мога да откъсна поглед от него, а устните ми продължават да се движат като в тиха молитва, но с думите на Обреда. Камъкът идва при мен, зове ме и аз изпадам в странно приятно състояние, сякаш изпитвам неутолимо желание. Връзките, които ме стягат, се разпускат и аз се наслаждавам на свободата.

Ала това трае само миг, защото от Камъка изригва ослепителна светлина. Тя ни облива целите, алчно разкъсва земята между Камъка и нашия кръг. Затварям очи да се предпазя, ала светлината не изчезва, остава да осветява пространството зад клепачите ми, после я виждам да проблясва и върху други неща.

Джеймс и аз край реката в Бърчуд, и двамата невероятно млади и безгрижни.

Хенри, усмихнатото му лице, обърнато към мен, докато се смеем на някаква книга в салона.

Луиса, Соня и аз, китките ни една до друга, а на гладките ни кожи се виждат почти еднаквите отпечатъци.

Аз, на канарата до езерото, където майка ми е пожертвала живота си в името на пророчеството.

И накрая лика на Димитри, тялото му, което се движи върху моето, осветено от огъня в малката ми стая в Ейвбъри.

После пада черен мрак, аз се впускам в него и в душата ми настъпва мир, а аз се питам дали най-после не съм мъртва. Но, разбира се, да умреш не е толкова лесно и миг по-късно отварям очи и виждам, че стоя на същия плаж, където за първи път научих за странностите на Отвъдното и за силата на мисълта. Океанът се плиска и се пени в нозете ми, от лявата ми страна са подредени същите скални пещери, които скриват всичко от погледа, с изключение на плажа.

Оглеждам се и за миг усещам несигурност. Сега, когато съм тук, нямам представа какво трябва да направя, за да се сложи край на пророчеството. След всичко, което се случи, след неимоверните усилия, които полагах, за да се крия от Душите в Отвъдните светове, изглежда някак странно сега да ги диря, но мисля, че тъкмо това трябва да сторя. Ако всичко беше толкова просто, че да се свежда до едното желание да затворя Портата, досега то щеше да е изпълнено. Но аз се намирам тук, в Отвъдното, в съответствие с въздействието на Камъка, Обреда и ключовете. Мога само да предполагам, че в материалния свят другите здраво стискат ръцете ми. Че продължават да повтарят словата на Обреда. Това е тяхното задължение в нашата сделка и аз за кой ли път осъзнавам, че моето е да призова Звяра, въпреки че всеки миг през последните две години бе посветен на това, да го прогоня.

Тутакси осъзнавам, че плажът, ограден от едната страна от вода, а от другата от пещери, не е подходящо място за целта. Но пък не желая да се срещна с Душите в Пустошта, тъй като може да ми е съдба да бъда погребана там, а не искам да улеснявам действията на Самаил.

Не, бих искала да се срещнем, да го срещна на позната почва и в същия миг се сещам къде точно ще отида. Спомням си Сонините думи от много, много отдавна, когато пътуването в Равнината бе странно и непознато за мен.

„Мислите въздействат на Равнината, Лия.“

Мисля си за Бърчуд. За хълмовете наоколо, които се извисяват във всички посоки. За гората, застилаща като килим полето, за реката, която тече зад голямата каменна къща. За гробището, където Хенри почива до баща ми и майка ми.

Чувствам и покой, и болка едновременно. Подходящ край за бремето на пророчеството.

Само след миг аз съм във въздуха, нося се над пещерите край плажа, пясъчните дюни и морските треви отстъпват място на сиво-зелени поля, които скоро се превръщат в яркозелени морави. Под себе си виждам същества, множества, които тичат откъм посоката, в която летя, като преследвани от пожар. Дори животните не искат да останат там, накъдето съм се понесла. Единствена аз летя към Звяра, докато всички останали бързат да се отдалечат от него.

Ала няма време за размисли. Започвам да се спускам към земята, като за пореден път се възхищавам на мощта на Равнината. Достатъчно е да си помислиш за човека, когото искаш да видиш, или за задачата, която трябва да изпълниш, и тутакси си на точното място, понесен единствено от силата на мисълта.

Докосвам земята и очаквам да усетя меката пролетна трева под нозете си. Ала нещо грапаво дере нежната ми кожа. Поглеждам надолу и с почуда виждам, че тревата е изсъхнала и мъртва. Разбирам всичко, щом вдигам поглед и съзирам сиво-черния пейзаж около мен. Той имитира полята край Бърчуд, ала аз разпознавам в него мъртвото поле, на което преди време бях призована да се срещна с Алис.

Този пейзаж е нещо повече от трева и дървета, в които липсва живот. Самият въздух сякаш е лишен от кислород. Сякаш този свят е бил изоставен. Сякаш всички в Отвъдните светове знаят, че ако останат тук, няма да последва нищо добро, затова са избягали. Правя малък кръг, като се оглеждам за някакъв знак, оставен от Душите.

Чувам ги — не, първо ги усещам.

Долавям нещо като тътен под земята, сякаш някое огромно животно се търкаля към мен и всеки миг ще изскочи измежду дърветата. Пулсът ми се ускорява, аз чакам и се ослушвам и никак не се изненадвам, когато осъзнавам, че тътенът всъщност е тропот от конски копита в далечината. Много повече на брой от когато и да било. Несъмнено Звярът е изпратил всяка една от своите креатури да се присъедини към преследвачите в последния етап от залавянето на призваната да го въведе в света, в моя свят.

Конете им се приближават толкова бързо, че Хрътките изглеждат тромави в сравнение с тях, и аз се обръщам към дърветата, където е най-силният грохот, като се стягам да посрещна Душите и техните жребци. От шума, който вдигат, е видно, че те прииждат от всички страни, ала аз мога да съсредоточа погледа си само в една посока. И само след миг съм щастлива, че съм избрала тъкмо тази.

Душите се изливат на талази от гората, а в ръцете си размахват огнени мечове с кървав отблясък. Бях забравила чудовищните им размери, тъй като дори Пазителите не са по-едри от човеците в материалния свят. Душите обаче са два пъти по-големи и всички са възседнали по една планина, пред която Сарджънт изглежда като джудже. Като ме виждат в полето, те не намаляват скоростта си, нито се двоумят, а с още по-голяма енергия се втурват напред, сякаш се боят, че ще избягам, преди да ме заловят.

Но аз не помръдвам. Не си правя труда да извадя лъка си или друго средство за отбрана. Времето ми за защита отдавна е отминало. Сега аз трябва да ги призова при себе си.

И да се боря с тях със силата, завещана ми от моите предци — от Общността на Сестрите.

От леля Абигейл. От леля Върджиния. И от майка ми.

Но в момента това няма значение, защото те напират към мен под строй, прииждат от всички страни и ме наобикалят като хищници, нахвърлили се на малко животинче. Когато вече няма откъде да се промуша, Изгубените души, които са тъй многобройни, че не виждам докъде се простират редиците им, вдигат мечовете като един и от гърлата им изригва силен рев. Не са ми нужни думи, за да разпозная в него победния вик на Душите.

Разтрепервам се, не мога да скрия страха си. Те са огромни, тромавите форми на туловищата им пращят от мускули, които подскачат под дрипите им, изразът на лицата им под сплъстените им бради е ужасяващ и отблъскващ.

Те стесняват кръга около мен, като се приближават с конете си, огромните животни щракат с оголени зъби насреща ми, а Душите ги наблюдават с нескрито удоволствие. Започвам да мисля, че няма да стигна до Пустошта. Че ще умра тук, задушена до смърт под конските копита, преди да имам възможност дори да се опитам да затворя Портата.

Но в същото време усещам как пулсът ми сякаш внезапно се учестява. Отначало туптенето идва отдалеч, дори не съм сигурна, че изобщо го чувам, но само след миг то се усилва. Усещам приближаването му и извън мен, и вътре в мен, докато накрая то обхваща и тялото, и душата ми. Изгубените души се отдръпват на една страна с вдигнати мечове и склонени глави. Туптенето става все по-силно, изостава само с половин такт от моето, и Душите отстъпват назад, за да сторят път на Звяра.

Той се изправя пред мен, целият облечен в черно. Също като при Душите размерите му са ужасяващи. Ала има лице на красив мъж и аз пазя смътен спомен за онзи миг в Равнината, когато ликът му се промени и се превърна в страховит звяр, който ме преследваше през горите и щракаше с острите си като бръснач нокти след мен. Не бива да го забравям. Не бива да се оставя да ме заблуди с измамното си очарователно лице. С туптенето на сърцето си, което всеки миг ще забие в такт с моето.

Той се изправя пред мен. Ако иска да ме нападне, аз ще съм като песъчинка пред него. Но той не се приближава яздейки. Изненадва ме, като с едно бързо движение скача от коня си, по-грациозно от което и да е смъртно същество въпреки своите размери.

— Господарке. Оказала си ми честта да дойдеш.

Гласът му е изкривен и деформиран като гласа на животно, което се мъчи да изтръгне звук от гърлото на друго животно.

Аз преглъщам и се надявам гласът ми да звучи непреклонно.

— Не ти оказвам подобна чест. Дошла съм от името на Сестрите да затворя Портата и да те прогоня завинаги от материалния свят.

Гласът ми звучи по детски, дори на самата мен ми се струва така, но само това мога да измисля.

Той се приближава с огромни крачки. Стъпалата му карат земята под нозете ми да трепери и отеква далеч, далеч от нас.

— Не си довела Бранителката.

Вирвам брадичка нагоре.

— Може би, но аз ще затворя Портата, защото в пророчеството се казва, че това е мое право.

Той се приближава още повече, присвива очи и аз забелязвам, че в средата те са почти златни, обрамчени с червено.

— Ти си вироглава господарка.

Гласът му сякаш влиза през порите ми и се разпространява по цялото ми тяло. Чувам пляскането на крилата на гърба му.

— Ще намериш покой едва когато се откажеш от измамните си разбирания.

Той отново се приближава и спира на сантиметри от мен, като се взира в очите ми. Започвам да губя точна представа за околния свят. Мъртвото поле, Душите… всички те избледняват, щом призрачният му глас пролазва във вените ми, а думите му се разтягат и се превръщат в отвратително съскане.

— Мястото ти е при мен, Господарке, знаешшш го. Чувствашшш го.

Той яростно се разтриса и разперва крила от двете страни на тялото ми и те закриват дори гледката към Душите зад него. Крилата ме призовават, плътните им пера лъщят като полиран оникс и ми обещават покой и сигурност. Предоставени от Самаил и, което е по-важно, от самата мен.

Поклащам глава и се улавям за последната читава вейка от своята воля.

— Не. Това не е вярно.

Ала сърдечният ритъм в главата ми се е усилил. Той вече не е половин такт след моя. Сърцата ни туптят в пълна хармония и аз усещам как решителността ми намалява.

— Дааххх — казва той и прави последната крачка към мен, като докосва лицето ми с опакото на облечената си в ръкавица длан. — Напълно естествено е да почувстваш как двамата с теб се привличаме един друг. В това няма нищо срамно. Ти си родена, за да ме въведеш в материалния свят. Да царуваш заедно с мен.

Поклащам глава, за да отхвърля твърденията му, но в съзнанието ми нахлува апатия, така че всичко, което той изрича, има странна логика за мен. Когато крилата му ме обгръщат с топлина и нежност, в мен се настанява успокояващо усещане за правота. Ритъмът се усилва. Сега нашите сърца бият като едно — нашето сърце.

Всичко става толкова просто.

Ние сме едно, както се казва в пророчеството. Не ми е съдено да му отказвам. Това ми носи само тъга, загуби и мрак. Същите неща, които искам да избягна, като му отказвам достъп в моя свят.

Настанявам се в чувствените крила, търкам бузата си в перата им, оставям се на пълния синхрон на биенето на нашите сърца в мига, в който душата ми сякаш се къса на две.

Изкрещявам, вдигам глава от мъхестите гърди на Звяра. Едно дръпване на астралната нишка, която ме свързва с тялото ми, ме вдига от обятията му и аз отново се мятам в мрака на мълчанието. Пропадането ми се струва безкрайно, после първото съзнателно нещо, което усещам, е звукът на далечни гласове, които повтарят в унисон някакви думи, едновременно странни и до болка познати. Навестява ме усещане за нещо здраво зад гърба ми, което ми подсказва, че вече не пропадам, така че с усилие отварям очи, сякаш се будя от дълъг сън.

Фигурите около мен са изкривени и безформени, вместо лицата имат черни дупки. Трябва ми малко време, за да разбера кои са силуетите, загърнати в одежди и забулени с качулки, ала скоро аз си спомням за ключовете. Те все още повтарят словата на Обреда, ала аз лежа на земята до огъня — някак си съм разкъсала кръга. С копнеж си спомням за Звяра, когато още едно подръпване болезнено пронизва тялото ми, като ме кара да викам в нощта. Китката ми гори, сякаш е в пламъците, и аз с усилие повдигам ръката си, като се питам дали само си въобразявам, че белегът се стопява заедно с медальона и се врязва в плътта ми, а белег и медальон се сливат в едно.

Мятам ръце встрани, сякаш се предавам, защото осъзнавам, че Звярът идва. Накрая той идва пред мен и аз се предавам на болката, като се освобождавам от задължението да се бия. Потъвам в мир и хармония както в мига, когато Звярът ме обгърна с крилата си.

Тъкмо се отпускам в това си успокоително усещане, когато до ушите ми достига тропот от конски копита. Досещам се, че са Душите, идващи на помощ на Самаил. Пристигащи да ми донесат покоя, който съм заслужила в ролята си на негова Порта.

Ала тропотът не долита от онази далечна моя част, намираща се все още в Отвъдните светове. Не. Тези коне са тук, при кръга на загърнатите в одежди фигури, и аз обръщам поглед към тях, твърде слаба, за да повдигна главата си.

Зад безликите фигури около мен чувам високи мъжки гласове. Сред тях се извисява един по-женствен, но извън кръга.

Тъкмо той взема превес над останалите.

— Пуснете ме да вляза! Трябва да помогна на сестра си.

И неочаквано зървам Алис, коленичила до мен, стиснала ръцете ми в своите. Извън сигурността на нашия кръг аз виждам още фигури на коне. Всред мрак ми се явява ликът на русокосия Пазител, изкривен от собствената ми болка и припламването на огъня; когато гледа Алис, изражението му е гневно.

Вече знам. Пазителят е участвал в преследване. През цялото време е имало преследване. Този път не са искали да спрат мен. Този път не мен.

А моята сестра.

— С мен ли си, Лия? Тук ли си, или си там?

Аз се мъча да отворя уста и да й отговоря, ала от гърлото ми не излиза и дума. Тя не чака да й отговоря и продължава:

— Няма значение. Където и да си, не го слушай. Той лъже.

Тя сяда на земята до мен, пресяга се и взема ръката ми.

От очите й бликат тъга и още нещо. От дълго време не съм го съзирала там. Това е любов.

— Мислиш ли, че така отново ще стана добра?

Нямам време да й отговоря. Щом ръката й се докосва до моята, аз усещам още едно мощно придърпване и този път започвам да се въртя около себе си в мрака заедно с Алис.