Огненият кръг

3.

Аз не съм от жените, които припадат лесно. Изминах много пътища — и ужасяващи, и пълни с опасности. Защитавах живота си, както и живота на обичаните от мен същества. Пожертвах всичко в името на пророчеството и световните съдбини.

Ала това тук ме кара да преклоня глава.

Не забелязах пристигането на Димитри, ала той е тук, докосвам го, когато несъзнателно протягам ръка, за да се уловя за нещо, което да ме задържи на крака.

— О! — възкликва Алис. — Това ли е любимият ти?

Не мога да погледна към Джеймс, но когато се обръщам към Димитри, виждам, че на лицето му е изписано объркване и той се взира ту в Джеймс, ту в мен; не издържам тази гледка. Спирам поглед върху Алис и се боря с неустоимия пристъп на смях, тъй неподходящ за случая. Щом предпочитам повече да гледам към сестра си, вместо към който и да е мъж, значи положението е наистина потресаващо.

— Това е Димитри. Димитри Марков. — Преглъщам срама си и продължавам; дължа им го — и на Димитри, и на Джеймс. — Да, това е моят любим.

Алис протяга ръка към Димитри.

— За мен е удоволствие да се запознаем, господин Марков. Аз съм Алис Милторп, сестрата на Лия.

Димитри изобщо не е учуден от думите й, защото кой друг би имал лице досущ като моето? Ала не поема подадената му ръка. Вместо това се навежда, така че близкостоящите до нас да не чуят какво казва:

— Не мога да разбера какво правите тук, госпожице Милторп, но ви предлагам да стоите далеч от Лия.

В гласа му прозвучава непривична за него рязкост.

— Хей, слушайте — намесва се Джеймс. — Няма нужда да се държите невъзпитано. Бих искал да си продължим по пътя — въпреки странността на положението, — ала не мога да отмина с пренебрежение факта, че обидихте годеницата ми.

Гласът му излиза на пресекулки, той е объркан. И в същия миг аз разбирам защо.

„Той не знае — казвам си. — Алис не му е казала нищо за нас. За пророчеството. Нито за онова, което стои помежду ни.“

Фактът, че Джеймс е сгоден за сестра ми, е достатъчно шокиращ, за да го приема на мига; но той е сгоден за сестра ми, без да знае за опасността, в която сам се е поставил, и това е невероятно.

Обръщам се към Алис, търся с поглед да открия на лицето й зла умисъл, която съм сигурна, че ще видя. Тя е съблазнила Джеймс, довела го е в Лондон и запокитва новината за техния годеж в лицето ми без каквото и да е предупреждение. Направила е всичко, това, за да ме ядоса. Единственият смисъл да се сгоди за човека, когото съм обичала, за когото щях да се омъжа, е да ми отнеме онова, което навремето дълбоко съм ценила. Сякаш вече не ми бе отнела достатъчно.

И все пак, когато тя вдига поглед към Джеймс, аз не виждам и следа от злост. В очите й има само нежност.

Но после си спомням за Хенри. Зървам кротката му усмивка, усещам момчешкия аромат, който излъчваше, и отново виждам онова, на което е способна Алис. Изправям се и хващам Димитри за ръката.

— Бих искала да си тръгнем, моля те.

Той кима и поставя длан върху моята.

Обръщаме се да си вървим и гласът на Джеймс прозвучава зад мен:

— Лия.

Поглеждам назад, за да го погледна в очите, и виждам, че в тях се отразява моето собствено безсилие.

— Радвам се, че си добре.

Единственото, което мога да сторя, е да кимна. После Димитри ме повлича към предната част на залата.

— Но каква работа има тя тук?

В каретата е тъмно по обратния път към Милторп Менър и Сониният глас се носи в мрачината към мен. Димитри предложи да ни придружи до къщи, но и бездруго ми е достатъчно трудно да посрещам въпросите на Соня и Луиса. Никак не ми се вярва, че ще имам смелост да реагирам и на тези в погледа на Димитри. Не и тази вечер. Благодарна съм на Луиса, когато тя се намесва, преди да съм готова с отговора си.

— Сигурна съм, че Лия няма никаква представа какво прави Алис тук. Как би могъл някой да знае какво е намислила Алис? Нима някога сме знаели?

— Мисля, че не — казва Соня.

— С всяка своя постъпка Алис преследва определена цел — обаждам се аз. — Просто още не знам каква е тя.

— Не мога да повярвам… — захваща Луиса, но рязко спира.

Поклащам глава в тъмнината, докато се взирам в опушените улици и безликите силуети, движещи се по тях.

— Нито пък аз.

— От Алис всичко може да се очаква, но… да се омъжи за Джеймс? — забелязва Луиса. — Как би могла! Как би могъл и той?

— Аз заминах.

Измърморих го под нос и се запитах дали изобщо искам Соня и Луиса да ме чуят. Дали имам желание някой да чуе истината за това, как напуснах Джеймс.

— Заминах, без да му кажа и дума. Дори не отговарях на писмата му. Той не ми дължи нищо.

— Може и така да е — отвръща Соня. — Но от всички момичета в Ню Йорк как е могъл да избере точно Алис?

Извръщам глава от прозореца. Зад стъклото има само мрак.

— Той не знае.

Тутакси усещам почудата на Луиса — още преди тя да заговори:

— Защо си толкова сигурна?

— Сигурна съм. Той няма представа какво е застанало помежду Алис и мен. Няма представа за живота, който ще трябва да води с Алис, ако тя не промени своя.

Соня се навежда напред и копринените й поли прошумоляват, а уличните фенери осветяват лицето й.

— Трябва да му кажеш, Лия. Трябва да му кажеш, за да го спасиш.

Облива ме вълна на разочарование.

— Ами ако не ми повярва?

Соня се пресяга и ме сграбчва за ръката.

— Трябва да го накараш да ти повярва. Длъжна си.

Поглеждам надолу към нашите преплетени ръце, които изглеждат бледи на фона на синята Сонина рокля и червения цвят на моята. Облягам глава на седалката и затварям очи. Затварям ги и виждам Алис да стои като кралица в смарагдовозелената си рокля, контрастираща напълно с виненочервената коприна, надиплена върху раменете и бедрата ми.

„Разбира се — мисля си аз. — Разбира се.“

Облечена в тъмнозелената си рокля, хванала Джеймс под ръка, Алис е такава, каквато можеше да бъде Лия. Виждам и двете ни, застанали една до друга на Маскарада, и съзнанието ми с трудност определя коя от двете е сестра ми и коя съм аз.

Застанала пред вратата по нощница и халат, аз усещам как студът от пода прониква в чехлите ми и съм разтърсена от гласовете, които чувам отвътре.

Търпеливо изчаквам къщата да утихне, преди да тръгна към стаята на леля Върджиния, но, изглежда, не съм чакала достатъчно. Ала не искам да се върна в стаята си. Имам нужда от лелиния съвет. Нещо повече, нуждая се от нейното разбиране, защото само леля Върджиния може истински да разбере моя ужас, докато стоях до Алис, а тя обясняваше обвързаността си с Джеймс. Вдигам ръка и чукам колкото е възможно по-тихо на вратата. Гласовете секват и след миг леля Върджиния отваря с почуда, изписана на лицето.

— Лия! Мислех, че си в леглото!

Разпуснала си е косата и тя пада разбъркана чак до кръста й. Изглежда съвсем млада и в съзнанието ми нахлува образът на майка ми от картината, окачена над камината в Бърчуд Менър.

— Влез, скъпа.

Отстъпва назад и придържа вратата, докато аз влизам в стаята и търся с очи собственика на другия глас. Щом го откривам, чувствам се повече от изумена. Не знам кого очаквах да видя, но в никакъв случай не и Едмънд, който се е настанил удобно край огъня в стол с висока облегалка, покрит с плътно виненочервено кадифе.

— Едмънд! Какво правиш тук?

Леля Върджиния тихо се смее.

— Едмънд тъкмо ми разказваше за появата на Алис на Маскарада. Радвам се, че си тук. Несъмнено ти ще можеш да ми разкажеш повече.

Тя хвърля поглед към Едмънд и аз оставам с впечатлението, че не за първи път разговарят в стаята на леля Върджиния в нощната тъма.

Минаваме по-навътре и сядаме на малкото канапе пред камината. Не проговаряме веднага, всеки е вглъбен в собствените си мисли. Леля Върджиния нарушава мълчанието, а гласът й прелива от нежност.

— Съжалявам, Лия. Знам колко много означаваше Джеймс за теб.

— Означава за мен — поправям я аз, вторачена в огъня. — Макар да бях принудена да го освободя — тъй като в живота ми влезе Димитри, — все пак се интересувам какво ще стане с Джеймс.

— Разбира се — казва тя и взема ръката ми в своята. — Не знаеше ли за връзката му с Алис? Не ти ли е споменавал за това в писмата си?

Поклащам глава.

— Спряхме да си пишем доста отдавна, още преди да тръгна за Алтус… Не мога да си обясня как е могъл да се сгоди за Алис. Последния път когато я видяхме, преди да тръгнем за Лондон, едва успях да й кажа две думи.

— Джеймс Дъглас е добър човек. Умен — обажда се Едмънд. — Но е мъж. Алис прилича на теб, Лия. А когато ти замина, Джеймс бе много самотен.

В погледа му няма укор. Той просто поднася фактите.

— Едмънд тъкмо ми казваше, че според теб Джеймс не знае за пророчеството — обяснява леля Върджиния. — Защо мислиш така?

Поглеждам към огъня и си спомням за Джеймс. За милата му усмивка, когато докосваше с уста устните ми. За готовността му да ме защитава от всяко зло. За неговата доброта.

Обръщам се отново към леля Върджиния, сега вече с още по-голяма увереност от преди:

— Джеймс не би участвал в такова нещо. Не и на страната на Алис.

Леля Върджиния кимва.

— Щом той не знае, не можеш ли да му кажеш? Разкажи му всичко и го помоли да стои колкото е възможно по-далеч от Алис за свое собствено добро.

Притеснено прехапвам долната си устна, като се мъча да си представя как бих казала на Джеймс за пророчеството.

— Мислиш, че няма да ти повярва — обажда се Едмънд.

Поглеждам го в очите:

— Ти би ли повярвал?

Той говори бавно и обмисля всяка своя дума:

— Ти не му се довери навремето и по всичко личи, че и досега не намираш покой заради това. Може би е време да опиташ да го направиш, но по друг начин.

Поглеждам надолу към дланите си, към омразния знак на едната ми китка и медальона на другата.

— Може би.

Седим мълчаливо и след миг леля Върджиния отново проговаря:

— Какво ще правим с Алис? Не мислите ли, че е дошла, защото сме на път да съберем и четирите ключа?

— Дори да го знаеше, това е твърде дребно нещо, за да я накара да бие целия този път до Лондон. Фактът, че разполагаме с почти всички ключове, едва ли би разтревожил Алис. Може да минат години, преди да открием последния, да не говорим за Камъка.

— И за Обреда — добавя леля Върджиния, като има предвид ритуалната церемония, която трябва да сложи край на пророчеството в Ейвбъри, обред, за който, изглежда, никой не е чувал. — Утре ще пием чай с Елспет в Дружеството, където ще прегледаме някои стари книги за магьосници. Може би в тях ще открия нещо за Обреда.

— Надявам се — казвам и се изправям, за да си тръгна, защото внезапно се чувствам изтощена и напълно смазана при мисълта за задачите, които ме чакат. — Артър Фробишър ми даде адреса на човек, който може да знае нещо за местонахождението на Камъка. Двамата с Димитри ще видим какво ни чака там и дано заедно с адреса Артър да ни е дал и име. Бих искала да знам предварително с кого ще се срещна.

— Е, и да не знаеш, когато се срещнеш с тези хора, аз ще съм до теб — заявява Едмънд. — Не мога да позволя да се мъкнеш с непознати без закрила, особено сега.

Не му напомням, че победих Пазителя в Шартр. Вместо това му се усмихвам в знак на благодарност, пожелавам им лека нощ и се отправям към вратата.

— Лия? — спира ме гласът на леля Върджиния, преди да изляза в коридора.

— Да?

— Какво ще правиш ти с Алис? Тя несъмнено очаква някакво действие от твоя страна.

Преди да й дам отговор, обмислям възможностите.

— Нека помисля още малко — твърдо изричам накрая аз. — Няма да позволя на Алис да ме тласне към решение, което не съм готова да взема.

Леля Върджиния кима.

— Може би утре и двете ще решим нещо.

— Може би.

Излизам от стаята и затварям вратата, без да изричам на глас мисълта, която ми хрумва. „Трябва. Ние трябва да решим нещо още сега. Каквото и да ни струва.“

4.

На следващата утрин дъхът ми замръзва на студения лондонски въздух и тъкмо се каня да затворя вратата, когато зад себе си чувам гласа на Луиса:

— Накъде в този ранен час?

Тя е застанала на най-долното стъпало на голямото стълбище, на фона на мастиленосинята й рокля нейните пухкави устни изглеждат още по-алени от друг път. Опитвам се да отмина без внимание нотката на укор, скрита в гласа й.

— Трябва да свършим нещо с Димитри — усмихвам й се аз с леко чувство за вина. — Набързо. Ще се върна навреме за чая с теб и Соня и тогава ще поговорим за утрешното посрещане на Хелене.

— Работата ви свързана ли е с пророчеството?

Внезапно възмущението й става очевидно и аз губя самообладание.

— Има ли някакво значение, Луиса? Ако се отнася за теб и Соня, по-късно ще ви го кажа.

Знам колко дълбоко се засяга от думите ми, знам колко много ще ме нарани това още в мига, в който го изричам.

От гърлото й се изтръгва горчив звук, който няма нищо общо с обичайния й безгрижен смях.

— Дали има значение ли? Не мога да повярвам, че го казваш, Лия. Има значение, защото преди споделяхме всичко, свързано с пророчеството. Преди ти признаваше, че пророчеството е бреме за всички ни, и търсеше начин да облекчиш и нас, и себе си.

Думите й пробиват доспехите, с които съм бронирала сърцето си. Колкото и да искам да ги отрека, аз знам, че са самата истина.

— Лия? Какво е станало? — вика Димитри откъм каретата.

Обръщам се към него с благодарност за няколкото секунди, които ми дава, преди да отговоря на Луисините обвинения.

Вдигам ръка, като му правя знак да почака.

Обръщам се към Луиса и й казвам само:

— Извинявай. Опитвам се да простя на Соня и отново да бъдем приятелки като преди. Това не… — Хвърлям поглед надолу към ботите си и се мъча да намеря подходящите думи. — Това не е толкова лесно.

Тя слиза от стълбището и тръгва към мен. Очаквам да се държи мило. Да ме прегърне приятелски както винаги.

Ала търпението й е изчерпано.

— Аз не съм Соня. Не съм те предала. Нямам нужда от прошката ти. — Гласът й е леден като вятъра, който идва от лондонските улици и брули Милторп Менър. — Но ако не внимаваш, ще се наложи ти да ме молиш за прошка.

Тя се обръща и тръгва към салона, като ме оставя сама в мразовитата утрин. Думите й падат като камък в душата ми и въпреки студа страните ми пламват от срам.

Изправям гръб, затварям вратата и тръгвам по пътеката към каретата.

„Тя не разбира — казвам си аз. — Пазя някои неща в тайна за нейно добро. За да е спокойна и защитена.“

Ала още докато си го мисля, знам, че това не е истина.

Едмънд направлява каретата през града, а двамата с Димитри седим един до друг и мълчим. Минава доста време, преди Димитри да заговори:

— Разбрах за предишната ти връзка с Джеймс Дъглас, когато те наблюдавах седмици наред в Ню Йорк по поръчение на Григъри.

Аз кимам, вперила поглед през прозореца.

— Знам.

— Няма защо да се срамуваш, нито да се смущаваш — казва той.

Обръщам се и го поглеждам с възмущение.

— Не се срамувам, нито съм смутена. Обидно е да мислиш подобни неща. Нима би трябвало да се срамувам, задето съм обичала друг преди теб? Или да съм смутена, че не съм нежното английско цвете, което не познава мъжете?

Думите ми го хапят в полумрака. Той не се изненадва от избухването ми и аз се ядосвам, задето ме познава толкова добре.

— Разбира се, че не. Никога не съм очаквал от теб да бъдеш… как го каза? — Ъгълчетата на устните му започват да се извиват нагоре в самодоволна усмивка. — „Нежно английско цвете, което не познава мъжете.“

Нещо в начина, по който произнесе думите, ме кара да се съсредоточа, за да не се разсмея. Ала напразно. Той вижда как усмивката се прокрадва по устните ми въпреки усилията, които полагам, за да остана сериозна. Скоро раменете ми се разтрисат от напъна да потисна смеха си.

— Трябва да призная — казва той през чистосърдечен смях, — че никога не съм те поставял в подобни категории!

Сега и двамата се кискаме истерично и аз понечвам да го плесна по ръката.

— Ами много ти благодаря! Сигурно… — Не мога да спра да се кикотя и едва произнасям думите. — Сигурно го казваш на всички момичета!

Отново ме напушва смях и се хващам за корема, но след няколко секунди веселбата ни отминава.

— Лия. — Димитри се премества по-близо до мен, задъхан от смеха си преди миг; хваща ме за ръката. — Исках само да кажа, че съжалявам за снощи. За онова, което е станало между сестра ти и Джеймс. Сигурно ти е много тежко. А аз не искам нищо да ти тежи.

Улавям погледа му.

— Благодаря ти, но… Така де, отдавна отмина времето, когато мислех, че бъдещето ми е свързано с Джеймс.

Той вдига ръката ми до устните си, разтваря свитите ми пръсти и ме целува по дланта. От усещането стомахът ми се свива и изпраща топли вълни към гръбнака ми.

— Да, но мисля, че не е толкова лесно да загасиш стария огън. За мен би било непосилно да забравя какво съм чувствал към теб. Завинаги. Не бих те укорявал, ако все още усещаш частица от чувствата си към него, макар че е минало толкова време, през което са се случили много неща.

В гласа му усещам колебание, грижливо прикрито като разбиране. Издърпвам ръката си от неговата, хващам с две ръце главата му и го поглеждам в очите.

— Наистина, аз обичах Джеймс. Но тази любов почиваше върху част от мен, която вече я няма. Дори да завърша пророчеството, аз няма да съм същият човек. Никога не мога да бъда онази Лия от миналото. Настъпиха твърде много промени. И Лия, която бродеше по хълмовете на Алтус и те целуваше в горичките, която лежеше с теб под разцъфналите дръвчета… Е, тази Лия не би била щастлива с Джеймс.

С удивление усещам, че говоря самата истина. Удивлявам се, защото се чувствам тъй уверена в думите си, въпреки че все още изпитвам привързаност към Джеймс.

Облекчението в погледа на Димитри е очевидно и аз се навеждам и докосвам с устни устните му. Целувката ни, която би трябвало да е като нежно напомняне за моята вярност и обич, бързо прераства в огнена страст. Полюшването в каретата и сенките вътре в нея ме пренасят извън действителността, някъде далеч, където не съществува нищо друго освен устата му върху моята и тялото му, което се притиска към моето, докато накрая аз почти лягам на задната седалка и времето спира своя бяг, усещам как каляската намалява скоростта си и това бързо ни връща към реалността. Откъсваме се един от друг, бързешком оправяме дрехите и косите си тъкмо навреме, преди Едмънд да спре конете.

Димитри се навежда към мен и ме дарява с последна целувка точно преди Едмънд да отвори вратата. Излизам от каретата и го заговарям в опит да се отърся от усещането, че той отлично знае какво се е случило по време на пътуването ни.

— Къде сме, Едмънд?

Той поглежда с неодобрение прашната улица и грубияните, които се въртят наоколо.

— Не сме на хубаво място. Но това — и кима с глава към сивата каменна постройка пред нас — е адресът, изписан на бележката, дадена ви от господин Фробишър.

Вглеждайки се в сградата, аз мога да се закълна, че е малко килната надясно. Но дори да е така, след всичко, което ми се бе случило, една стара сграда и съмнителна компания трудно биха накарали сърцето ми да се свие от страх.

— Ами добре. Предполагам, че тъкмо тук трябва да дойдем.

Хващам се за Димитри и тръгваме след Едмънд по мръсната улица, изкачваме се по паянтовите стълби към дървена врата, боядисана в изненадващо хладен нюанс на червеното. По нея няма и драскотина, никакъв белег, че някой влиза и излиза, тя е пълна противоположност на запуснатите сгради наоколо.

Въпреки безупречния вид на вратата Едмънд е недоволен.

— Господин Фробишър не биваше да изпраща почтена млада жена на такова място само с едно име, записано на листче — мърмори той и вдига ръка, за да почука на вратата с кокалчетата на пръстите си.

Никой не реагира на почукването му и той отново вдига ръка, когато от вътрешността на къщата долавяме стъпки да се приближават към входа. Шумът сега е по-силен и аз хвърлям неспокоен поглед към Димитри. Вратата внезапно се отваря и пред нас се появява елегантна дама, облечена като за чай. Тя ни оглежда с усмивка, ала не казва и дума.

Само след миг я разпознавам. Усмивката й се отразява в моята.

— Мадам Берие? Наистина ли сте вие?