Огненият кръг

12.

— Какво мислиш толкова съсредоточено?

Сепвам се, като чувам гласа на Димитри до себе си. Говори тихо, ала думите му ехтят в тъмната нощ, която ни обгръща.

Вдигам поглед и поставям длан на гърдите си така, че усещам препускащото си сърце под пръстите си.

— Защо го правиш?

— Кое? — Той сяда до мен върху поваления дънер до огъня.

— Това — отвръщам аз. — Промъкваш се незабелязано до мен.

Той вдига рамене.

— Не исках да те стресна. А ти бягаш от въпроса ми.

Тихо се смея, гласът ми е като неканен гост в нощта.

— Не бягам от въпроса. Просто си мислех за каменните грамади и се питах дали Камъкът наистина ще е там.

Той въздъхва.

— Е, няма да сме сигурни, докато не отидем и не видим с очите си, но откритието на Виктор е нещото, което свързва най-близко местата от нашия списък с пророчеството.

— Локру — мълвя думата аз като молитва в мрака. — Портал към Отвъдните светове.

— Да — изрича тихо Димитри и аз долавям надеждата в гласа му.

Умелата изследователска работа на Виктор заедно със списъка на деветте вероятни местонахождения дадоха резултата, който седмиците на хаотични и спорадични проучвания, извършени от Димитри и мен, не успяха да постигнат: навремето наричахме Локру „Портал към Отвъдните светове“. Не можем да сме сигурни, че наименованието обозначава нашите Отвъдни светове, а не някоя абстрактна митична представа, ала не можем и да го отминем с лека ръка.

Въпреки всичко не ми се ще да изкажа страха си на глас. Сякаш ако изговоря думите, те ще се материализират. Бързо ги отпъждам от съзнанието си. Бъдещето е пред нас и няма никакво значение дали ще назовем онова, което ни очаква, или не.

— Ами ако не това е мястото, което трябва да посетим? — питам.

Той не отвръща веднага и аз знам, че обмисля такъв отговор, който ще съдържа в себе си надежда.

Накрая избира честна позиция:

— Не знам. Мисля, че трябва да открием отговора, щом той се появи пред очите ни. Ала едно е сигурно.

— Кое е то? — поглеждам към него аз.

— Всяка крачка, направена от нас, е имала цел. Дори онези действия, които преди са ни изглеждали погрешни, са ни отвеждали до нещо важно. — Той извръща глава и говори към огъня. — Независимо дали ще открием Камъка в Локру, или не, това ще бъде още една стъпка напред в нашето пътуване към завършека на пророчеството. И с всяка следваща крачка ние се приближаваме все повече към края на тази история.

В лагера е тихо и аз се мушвам под одеялата. Сянката на Димитри, разкривена от палатката и пламъците на огъня отвън, внася в душата ми спокойствие, макар че предпочитам той да е до мен. Поспорихме по въпроса — Димитри настояваше да остане на пост, а аз възразих относно способността му да изкара цялото пътуване без почивка — и накрая се спряхме на следното решение: Димитри ще остане буден и ще охранява до ранни зори, след което ще поспи малко, преди да развалим лагера си. Това означава, че всяка сутрин ще тръгваме по-късно, но дори Димитри има нужда да си почине, а опитите ми да го убедя да си легне и спи до мен се оказаха безрезултатни.

Тялото ми е схванато от непрекъснатото яздене и знам, че трябва да минат дни, преди отново да свикна с неудобствата на продължителното пътуване е кон. Доста седмици отминаха от пътешествието ни до Алтус и въпреки че излизах и сама с коня си в Уитни Гроув, това беше, за да се упражнявам с лъка и стрелите.

Посягам към змийския камък на шията си, за да проверя дали е топъл. Опитите да преценя колко още сили са останали в камъка ми действат ужасно. Правя ги дори когато става все по-трудно да кажа дали змийският камък е станал по-студен от вчера или от онзи ден. Сигурно е, че е много по-студен, отколкото беше, когато се събудих в Алтус, а той трескаво гореше на гърдите ми, ала да усетиш всекидневната промяна е почти невъзможно. Но аз продължавам да опитвам, сякаш като получа потвърждение, че силата му се топи с всеки изминал ден, това ще ме подготви за мига, в който тя ще изчезне завинаги.

Махам ръка от камъка на врата си и плъзвам пръстите на дясната си ръка около медальона на лявата. Змийският камък ми напомня, че съм Сестра. Че светлината на Сестрите от Алтус и на многото преди тях тече във вените ми.

Ала не мога да отмина и медальона, тъй като и той е част от мен. Медальонът нашепва на онази част от моята душа, която е скрита най-дълбоко и която не показвам на никого от страх, че ако някой я зърне такава, каквато е в действителност — ако ме види такава, каквато съм наистина, — съдбините на света никога повече няма да бъдат поверени в моите ръце.

Осъзнавам, че мечтая дори когато спя. Стоя в средата на един кръг, а в ръцете си усещам топлината на други ръце. Фигурите от двете ми страни са облечени в туники, качулките им са нахлузени върху главите им и покриват всичко освен плоските им лица.

От гърлото ми се изтръгват странни думи. Тялото ми се разтърсва и от страх, и от вълнение, а туниката ми се издува около краката, щом горещият вятър духне откъм центъра на кръга. Принудена съм да спра напева си, защото нещо ме дърпа от самото ядро на същността ми, извива се и рязко се освобождава, сякаш е било дълго кътано, смълчано, дремещо в мен. Аз извиквам и пускам ръцете на тези до мен, въпреки че някой ме предупреждава от много, много далеч:

— Не нарушавай кръга!

Но аз го нарушавам. Победена от страховете и болката си, аз нарушавам кръга. Залитам към центъра му и виждам как ръцете зад мен се съединяват и фигурите преливат една в друга и се сливат в едно.

Сякаш никога не съм била между тях.

Дърпат ме дотогава, докато усетя, че ще ме разкъсат на две — сякаш ме раздират отвътре навън. Падам на земята, а черното небе, осеяно с блещукащи звезди, които не си знаят годините, се разпростира над главата ми в мига преди нещо да ме стегне за китката. Обръщам се на една страна и вдигам ръката си, за да видя белега.

Змията.

Тя се гърчи и се извива, провира се все по-надълбоко в кожата ми, докато накрая аз усещам как се стопява напълно в плътта ми.

Крещя й да престане, ала тя продължава. Гори ме, гори ме, гори ме.

— Лия! Събуди се, Лия.

Отварям очи и виждам Димитри, надвесен над мен.

— Викаше насън — обяснява и отмахва кичура коса от челото ми.

Пръстите на дясната ми ръка са се сключили около китката на лявата и аз вдигам ръце пред очите си, като се опитвам да различа белега на слабата лунна светлина в палатката. Белегът не е станал по-дълбок. Нито по-тъмен. Усещам горенето от съня си, ала не се доверявам много на себе си и не му обръщам повече внимание.

Поемам си дълбоко въздух и се мъча да укротя препускащото си сърце, преди да му отговоря:

— Аз… извинявай.

— Извиняваш ли ми се? — чумери се той. — Лия, повече не се извинявай. Никога.

От съня все още ми е останал спомен за кръга, за облечените в туники фигури, за собствения ми глас, с който изричам непознати думи.

— Сънувах кошмар.

Лицето му придобива нежно изражение, той се навежда, изтяга се на земята до мен и ме взема в прегръдките си, а главата ми се притиска към гърдите му.

— Разкажи ми — казва той. — Разкажи ми за своя кошмар.

Мълчанието помежду ни тежи на сърцето ми и ми напомня за друг случай по друго време, когато също така се чувствах принудена да говоря за страховете си. За нещата в моето съзнание, които растяха и подивяваха, които притъмняваха зловещо, зазидани здраво между крепостните стени на душата ми. Алис е права, и двете взехме решения, които определиха местата, заемани от нас в момента. Навремето Джеймс ми бе дал възможност — и то не една — да му разкажа какво става с мен.

Ала аз не му се доверих. Не повярвах в любовта му.

Димитри мърка в ухото ми и разсейва колебанията ми:

— Обичам те, Лия. Не си го казваме много често, но не се съмнявай в това. Трябва да си сигурна в мен и да ми разкажеш за страховете си, за да мога да те отърва от тях.

Поемам си дълбоко въздух, поемам аромата му. Същият е като аромата на Алтус. Ароматът на най-красивия от Отвъдните светове. На моето минало и моето бъдеще. Той ми дава сили да се взра в очите му и да му кажа всичко.

Разказвам му за своите кошмари. За това, че напоследък зачестяват. За невъзможността да простя на Соня — да открия дори и най-малка частица от обичта си към нея след предателството й. Разказвам за изчезващата топлина и сила на змийския камък, даден ми от леля Абигейл. За посещението на Алис в Милторп Менър. За нейното твърдение, че всъщност не е по-различна от мен.

После му разказвам за най-големия си страх: че Алис може да е права и че е само въпрос на време пророчеството да ме обърне срещу всичко, което ценя, което ми е скъпо.