Огненият кръг

5.

Тя ми се усмихва вече по-широко.

— Но разбира се. Някого другиго ли очаквахте да видите?

Мадам Берие отстъпва назад и ни пропуска вътре, а очите й проблясват, сякаш тайно върши някаква пакост.

— Влезте. Господата на улицата няма да ви сторят нищо лошо, но все пак е по-добре да сме сами, нали така?

— Да, да, разбира се. — Продължавам да съм объркана от факта, че мадам Берие е дошла от Ню Йорк чак в Лондон и в момента стои пред мен.

Влизаме в къщата, а тя затваря и заключва вратата след нас. Едмънд е изгубил и ума, и дума и не казва нищо, а аз се питам дали си спомня мадам Берие от времето, когато се срещнахме с нея за първи път и когато тя разкри самоличността ми като Ангела на Портата. Мадам Берие се обръща отново към нас и кима с подобаващо уважение към Димитри.

— Кой ли може да е този човек? Хм?

— О, извинете, мадам Берие, това е Димитри Марков. Димитри, представям ти мадам Берие. Тя много ми помогна да определя точната си роля в пророчеството.

Отново се обръщам към мадам Берие.

— А оттогава насам Димитри ми помага непрекъснато.

Тя се усмихва многозначително.

— Сигурна съм в това, скъпа.

Лицето ми пламва при този намек, но нямам време за остроумен отговор, защото мадам Берие се обръща и тръгва по главния коридор към задната част на къщата.

— Елате. Чаят сигурно вече е готов.

Нейният глас, тайнствената смесица от френски акцент и още нещо, което все още не мога да определя, постепенно отслабва, когато тя се отдалечава от нас.

Едмънд, Димитри и аз бързаме да я настигнем и аз се надявам, заради мадам Берие, останалата част от къщата да е по-подредена от коридора. Той е мрачен, стените са облепени с лющещи се тапети и единствената светлина идва от стаите в съседство.

Но няма нужда да се тревожа. Мадам Берие се обръща и влиза в един салон вдясно и на мен ми се струва, че внезапно попадам във вълшебна приказка. Стаята е осветена от няколко лампи, нанизани на гирлянда, както и от огъня в камината. Мебелите са доста поизносени, но очевидно мадам Берие се чувства много удобно тук.

— Господи, чаят ухае прекрасно! — Тя се отправя към малката масичка пред канапето, върху която са подредени чаши и чинийки. — Колко мило, че вече е готов!

Коментарът й ме заварва неподготвена и по смущението, изписано по лицата на Едмънд и Димитри, ми става ясно, че не само аз съм неподготвена. Докато мадам Берие се настанява на дивана, ние се споглеждаме. Тя се кани да налее чая от чайника върху сребърната табла в чашите, сякаш няма нищо странно в това, да благодариш на някого, който не присъства тук.

Ала щом се взирам малко по-внимателно в сенките, изпълнили ъглите около нас, разбирам, че всъщност не само ние сме в стаята. В единия ъгъл до полицата с книги, чиито рафтове са се прегънали под тежестта на многобройните томове и неразпознаваемите предмети с най-разнообразна форма и големина, съзирам леко прегърбен силует. Едмънд и Димитри поглеждат в същата посока и застиват, когато виждат, че в гостната има още някой. Мадам Берие обръща глава към фигурата.

— Остави тези мухлясали книги и ела при нас, моля те! Сигурна съм, че госпожица Милторп е дошла да се срещне именно с теб, въпреки че и аз съм възхитена от нейната компания.

Фигурата кима с глава и се обръща.

— Ах! Извинете грубостта ми.

Мисля, че едва ли е възможно Едмънд и Димитри да се вкаменят още повече, но щом фигурата излиза на светло, усещам почти физически как се напрягат, за да ме защитят от евентуална беда. Прехапвам си езика, за да не заявя, че в Шартр се защитих сама и че няма нужда да искам да ме спасяват всеки път, щом някой непознат влезе в стаята.

Явно фигурата принадлежи на мъж: той се размърдва и бавно тръгва към нас, а щом се приближава до една от масичките, над която виси лампа, лицето му се осветява.

— Ето ви и вас най-сетне! Измина доста време и извървях дълъг път, за да ви видя!

Премигвам на парцали, чувствам се така, сякаш съм пуснала корени в земята — трудно ми е да понеса още една изненада.

— Господин Уигън? — питам с писклив глас и ми се струва, че приличам на пълна глупачка, защото това, разбира се, е господин Уигън.

Смехът му внася ведрост в тишината.

— Наистина съм аз! Прекосих океана със скъпата ми Силвия, направих го!

Той продължава към дивана, настанява се удобно до мадам Берие, която му подава чашка горещ чай.

Димитри и Едмънд стоят сковано и вежливо, а мен изненадата ме е лишила от дар слово. Тръгвам към господин Уигън и мадам Берие и без да кажа и дума, се отпускам на стола срещу тях.

— Опасявам се, че я изненадахме, скъпи. — В гласа й звучи закачливост. — Струва ми се, че в Ню Йорк бяхме доста недискретни.

— Недискретни ли? — повтарям аз. — „Скъпи“?

Преди да отговори, тя отпива от чая си и нещо в направата му я разсейва.

— Алистър, скъпи, какъв е този вкус днес?

По широкото му лице се разлива усмивка.

— От бадемите е, любов моя. Добавил съм и малко шоколад.

Мадам Берие кима одобрително.

— Много е вкусно.

После среща погледа ми и продължава:

— Никога не съм обичала чай. Но Алистър е истински вълшебник в приготвянето му. От известно време сме… заедно. Това бе една от многото причини, поради които хората в онова малко еснафско градче Ню Йорк ме отблъскваха. Както и една от многото причини да търся промяна.

Тя изненадано вдига поглед към Едмънд и Димитри, сякаш е забравила за тяхното присъствие.

— Сядайте де. Според мен е ясно, че не сме на официален прием.

Те сядат като по команда и аз се обръщам към Димитри, като посочвам към дребния мъж, който доволно си сърба чая срещу нас.

— Това е господин Уигън. От Ню Йорк. Той ни помогна да разберем, че Луиса и Соня са два от ключовете.

Хвърлям поглед към господин Уигън.

— А това е Димитри Марков, господин Уигън. Той е… приятел.

Мадам Берие лукаво поглежда към господин Уигън.

— Осмелявам се да забележа, че и те са „приятели“ също като нас, скъпи!

Страните ми пламват от смущение и аз не смея да погледна Едмънд в очите, въпреки че той със сигурност разбира естеството на отношенията ни с Димитри по-добре от всеки друг, тъй като е пропътувал с нас цялото разстояние до Алтус.

— Радвам се да видя и двама ви — казвам с желанието да сменя темата, — но не разбирам защо Артър ни изпрати тук.

Мадам Берие поставя чаша чай пред мен, поднася и на Димитри и на Едмънд. Мълчаливо наблюдавам как им подава млякото и захарта, защото не се съмнявам, че щом се почувства готова, тя ще продължи.

Но не тя, а господин Уигън проговорва пръв:

— Не бих желал да ви подразня, но може да се окаже, че тъкмо аз съм човекът, който ще ви помогне. Сиреч твърдя, че знам неща, които не всеки знае.

Като чувам възмущението в гласа му, аз си давам сметка, че съм наранила неговата гордост. Оставям чая си на масичката и се усмихвам.

— Но, разбира се, вие сте прав, господин Уигън. Всъщност, ако знаех, че сте в Лондон, най-напред щях да се обадя на вас, за да получа интересуващите ме отговори.

Той скромно навежда глава.

— Не че знам всичко. Но специално този въпрос… е, може да се каже, че е в сферата на моите познания.

— Не се и съмнявам — отвръщам аз. — Какво ви разказа Артър? И как попадна на вас?

— Откри ме чрез стар колега — казва господин Уигън, захапва бисквитата си и се обръща към мадам Берие. — Много са вкусни, сладка моя. Много.

Едмънд неспокойно се размърдва на мястото си до мен.

— Господин Уигън? — обаждам се аз.

Той вдига поглед, ала очите му бягат встрани.

— Да?

— За Артър. Какво ви разказа той за нашите търсения?

— О, да. Да! Така е! — Налапва цялата бисквита, предъвква, преглъща я и чак тогава ми отговаря. — Не съм говорил с господин Фробишър. Не и пряко. Виждате ли, той направи проучвания по въпроса, съвсем дискретно. Ала никой не можа да му помогне. Всеки, към когото се обърнеше, предаваше въпроса на някого другиго, докато накрая попадна на мен. Щом чух какъв вид информация се търси, тутакси разбрах, че зад въпроса със сигурност стоите вие и всичките ви дела в Ню Йорк.

Мадам Берие се навежда към него.

— Искаш да кажеш, скъпи мой, че веднага го разбрахме, нали?

Господин Уигън енергично кима с глава.

— Съвършено вярно, прекрасно мое цвете. Съвършено вярно.

— Значи можете да ни предоставите нужната ни информация?

Изненадвам се, като чувам гласа на Димитри. Почти бях забравила, че и той е в стаята, дотолкова бях съсредоточена в размяната на реплики между господин Уигън и мадам Берие.

Господин Уигън клати глава.

— О, не, опасявам се, че не мога.

— Не разбирам. — Опитвам се да си припомня разговора си с Артър, в който той ми каза, че е открил човек, който би могъл да отговори на въпроса ми. — Артър ме увери, че вие можете да ни помогнете.

Мадам Берие кима.

— Разбира се, че можем.

— Тогава не… не разбирам.

Чувствам се безпомощна и изгубена, сякаш съм попаднала в непозната страна, където всички говорят на чужд за мен език и ме гледат така, сякаш би трябвало да разбирам безпогрешно думите им.

Господин Уигън се навежда напред. Заговаря с конспиративен тон, сякаш се страхува да не го чуят.

— Не казах, че не мога да ви помогна. Намекнах само, че все още и аз не знам отговора.

Мадам Берие става и приглажда полата си.

— В миналото търсихме отговори другаде и това ни помогна, нали така?

Вдигам поглед към нея и се питам какво ли възнамерява да направи.

— Така мисля.

— Елате тогава. Предполагам, че сте с карета?