Огненият кръг

21.

Тръгваме към малка кръчма в покрайнините на града и поръчваме храна за себе си и за Мейв, която явно е гладна. Седим и мълчим, докато тя ревностно и съсредоточено изяжда две паници гореща супа. Проговаря едва когато й донасят чаша прясно приготвен чай:

— Не съм луда.

Погледът й е ясен и аз не мога да не се запитам дали господин О’Лиъри не ни е излъгал относно умственото състояние на Мейв, за да ни отклони от поетия път.

Димитри не реагира веднага на думите й, а кима към празната паница пред нея.

— Искаш ли още супа?

Мейв поглежда към паницата, сякаш обмисля отговора си, и върти глава в отговор — не.

— Макар че е приятно да се чувстваш сит.

И като среща очите му, тя кима:

— Благодаря.

— Няма защо — кима й в отговор Димитри и се усмихва.

Известно време седим и мълчим, преди да се осмеля да й задам въпроса, който е на устата ми, независимо че изглежда толкова груб:

— Защо твърдят, че си луда? Нали не си?

С облекчение виждам, че тя не се обижда.

— Защото съм навън по всяко време на деня и нощта. Защото обичам каменните грамади. И защото… — Тя млъква и свежда поглед към мръсната си пелерина и скъсаните си панталони, които не се различават от моите по нищо друго, освен по това, че са доста протрити. — Ами защото не се обличам като останалите дами, така мисля.

Усмихвам се и помежду ни се появява усещане за близост.

— Добре разбирам какво имаш предвид.

Усмивката, с която ми отвръща, не е съвсем сърдечна, но мисля, че в очите й се чете дружелюбност.

— Защо се промъкваш сред каменните грамади, макар господин О’Лиъри да те е предупредил да не навлизаш в територията им? — питам аз вежливо, за да не помисли, че я обвинявам или заплашвам. — Може да пострадаш.

Тя свъсва лице от отвращение.

— Пфу! Старият Фъргъс нямаше да стреля. — Тя смръщва вежди, обмисляйки думите си. — Поне се надявам да е така.

— Няма значение — казва Димитри. — Какво толкова важно има там, че да си заслужава риска?

Тя обгръща чашата пред себе си с изненадващо малката си длан.

— Не че е кой знае колко важно, но е нещо специално — мърмори.

— Кое е специално? — предпазливо подхващам аз, защото не искам да настоявам и да я стресна. — Възвишенията ли?

Тя кима, сякаш сама на себе си.

— Възвишенията, разбира се, но не е толкова просто — изрича думите тихо със странен ритъм, сякаш ги повтаря.

Осъзнавам защо невежите й съграждани я вземат за луда, ала не смятам, че преценката им е точна.

— Само едно от тях. Само едното възвишение е специално.

Димитри среща погледа ми и аз разбирам, че и двамата си мислим за хълма, който не е обозначен върху картата на господин О’Лиъри.

Отново обръщам очи към нея.

— А каква е причината, Мейв? Защо е толкова специално?

Тя докосва с пръсти лъжичката до чашата си върху масата. Трудно ми е да запазя спокойствие. Усещам, че сме много близо до нещо — нещо, което ще внесе ред във всичко, ала се боя да не прекаля в стремежа си да получа отговор на въпроса и да не изгубя и слабото надмощие, което имам над нея.

Най-после тя започва да говори, без да откъсва поглед от чаената лъжичка.

— Невъзможно е да се опише с думи. Наистина.

— Защо? — Гласът на Димитри е настоятелен, но благ. — Някаква тайна ли е?

От устата й се изтръгва кратък и писклив смях и неколцина от посетителите, насядали край околните маси, вдигат тъмните си очи и ни гледат подозрително.

— Нещо като тайна е, правилно.

Поемам си дълбоко въздух.

— Ще ни кажеш ли каква е?

Дъхът ми секва, щом тя вдига поглед, присвива очи и се взира в мен. Очи, които знаят твърде много.

— Защо не попитате Фъргъс О’Лиъри?

Димитри не откъсва поглед от нея.

— Питаме теб.

Тя поглежда към китката ми, после се взира в лицето ми.

— И преди са идвали и са го търсили. — Изражението й се помрачава от нещо по-силно от страха. — И ти ли си от тях?

Не знам кого има предвид. Не съм съвсем сигурна. Дори не съм убедена, че мисълта й е ясна. Но знам какво виждам. Знам, че тя се бои от онези, които са идвали тук преди нас.

Поклащам глава.

— Не. Не съм от тях.

Тя се обляга назад, оглежда Димитри и мен, после започва да говори:

— Ще трябва да отидем там тази вечер. Чаках, но досега не стана. Ще се случи всеки момент.

— Замръзвам! Ще ми кажеш ли защо трябва да чакаме тук цяла нощ?

Мейв настоя да чакаме вътре в пещерата до сутринта и отначало това ми се стори интригуващо, ала часовете, които прекарахме, свити в тъмнината в дъното на пещерата само с малката факла, на която се топлим, попариха ентусиазма ни.

— Заради зората. Не е съвсем точно. Обаче ако го изпуснеш, ще трябва да чакаш цяла година.

— Ти цяла година ли го правиш? Сядаш в пирамидата и чакаш слънцето да изгрее?

Скептицизмът в гласа на Димитри е очевиден.

Мейв клати глава. Черната коса, падаща безредно по раменете й, й придава вид, сякаш е наистина луда.

— Само през март.

Повдигам вежди.

— Само през март ли? И защо?

Тя въздиша и започва да ми обяснява като на малко дете:

— Защото тогава става. Ей Богу, задаваш твърде много въпроси! Почакай малко и ще видиш за какво говоря.

Успявам да запазя мълчание само за миг.

— Прощавай, но…

— Брей! — вдига ръце във въздуха тя. — Сега пък какво?

Изправям гръб, като се старая да запазя достойнство дори когато самата аз се чувствам глупаво заради нетърпението си.

— Чудех се откъде може да си сигурна, че това… събитие… или както го наричаш, ще се случи точно днес при изгрев слънце?

Тя се обляга на студената каменна стена.

— Нищо не е съвсем сигурно, но аз съм сигурна дотолкова, доколкото е възможно да бъда.

— Ясно — обажда се Димитри, а гласът му прикрива колебанието, което би накарало Мейв да се вбеси. — Но защо? Защо си толкова сигурна, колкото е възможно да бъдеш?

Когато Мейв заговаря, очите й са затворени:

— Защото днес е двайсет и втори март, а не се случи нито вчера, нито оня ден, така че трябва да стане днес или утре.

Разсеяно рисувам с пръст в прахта.

— Винаги ли се случва в един от тези дни?

Става все по-трудно да не полудеем, докато се въртим все около събитието, за което Мейв е тъй сигурна, че ще се случи, ала колкото по-дълго стоим и мръзнем в пещерата, толкова по-нелепо ни се струва то.

— Е, не точно. Преди две години се случи на деветнайсетия ден от месеца, но то си беше наистина необичайно. Сега идвам по-рано, за всеки случай.

— Разбирам. Разкажи ми пак за другите. За онези, които са идвали преди нас.

Страхувам се да я попитам, но по всичко изглежда, че ще чакаме дълго. По-добре ще е да оползотворим времето и да научим всичко, което можем.

Мейв вдига главата си от каменната стена, на която се е облегнала. Очите й, тайнствени и горящи, се насочват към моите в мъждивата светлина на факлата.

— Не ми се говори за тях.

Кимам и въздъхвам.

— Тъй да е, Мейв.

Млъкваме и аз се сгушвам до Димитри, като се мъча да поема от топлината на тялото му. Подир малко той започва да диша по-бавно и само след секунди сънят натежава и на моите клепачи.

— Събудете се! Ето го!

Събуждам се от грубо разтърсване и като отварям очи, точно пред себе си виждам изцапаното лице на Мейв. Няма смисъл да питам какво има предвид. Дори в полудрямката съзнанието ми будуваше нащрек в очакване на събитието, заради което Мейв ни бе довела на това място.

Димитри тутакси скача на крака и посяга към мен, за да ме вдигне от пода.

— Къде е? — пита Мейв той и докато ме изправя на крака, се оглежда.

— Точно тук. Точно тук! — Тя не може да сдържи вълнението си и аз поглеждам навътре в пещерата, като се чудя какво толкова пропускам. — Елате! Насам!

Тя ме дърпа настрана и обръща тялото ми така, че да съм с лице към задната част на пещерата и каменната стена, която се издига от самия й под.

— Стой и чакай.

Думите излизат като въздишка от устата й и аз съм сигурна, че каквото и да очаква, то ще дойде.

Започва със слънцето — Димитри е застанал зад мен, и двамата сме от страната на тясната пътека, която прекосява цялата пещера и отвежда на мястото, където се намираме в момента. Вътрешността на каменната грамада, досега тъмна, осветена само от слабата светлина на факлата, започва да просветлява бавно, бавно, заедно с идването на зората.

Изгряващото слънце, което се вдига в небето някъде там, извън грамадата, хвърля лъчи право в пещерата и върху задната й стена, която е най-далеч от входа, се появява правоъгълник от златисто сияние. На пръв поглед не е кой знае какво, ала никак не мога да си представя как светлината, изпращана от милиони километри разстояние, си проправя път из завоите и чупките в пещерата така, че да грейне в задната й стена.

И това не е всичко.

Докато наблюдаваме, светлината се движи от ляво на дясно, като расте с всеки миг и изпълзява към дъното на грамадата. Щом стига до средата, задната стена заприличва на буен огън, сложните рисунки изпъкват в целия си свещен и тайнствен блясък. Не е възможно да си представиш как хората, създали каменната пирамида преди хиляди години, са могли да подредят всичко по този начин. Фактът, че целта им е била да се освети задната стена, и то само веднъж годишно, е още по-голяма мистерия, ала само след миг думите напират в главата ми сякаш от мъглите на Алтус: Пролетно равноденствие.

Грамадата е така конструирана, че слънцето да осветява задната каменна стена само в деня на Пролетното равноденствие.

В този миг усещам всичко с по-голяма острота. Димитри зад мен, телата ни, които се докосват достатъчно плътно, че да усетя забързаното му дишане, докато наблюдава как слънцето пълзи по грапавините и извивките на пещерната стена. Подът на пещерата, който е на стотици години, е студен и здрав под ботушите ми. Усещам металния мирис на плесен и камък в пещерата и на пръстта отдолу.

Само след няколко минути светлината се измества от центъра на задната стена надясно и намалява. Стоим безмълвни и неподвижни и наблюдаваме пътуването й по скалата, докато накрая вътре отново става тъмно, осветеният правоъгълник намалява размерите си и се превръща в малка точица, бляскава като звезда, точно в мига, преди да изчезне напълно.

Известно време не помръдваме. Когато най-после откъсвам взора си и обръщам глава, за да погледна към Димитри зад себе си, виждам, че той се е втренчил в очите ми. В погледа му съзирам общата ни история, историята на нашия народ и, да, бъдещето, което и двамата си представяме заедно. Усмивката му е обещание и аз съм сигурна, че от този момент насетне ние сме обвързани и чрез времето и пространството.