Огненият кръг

37.

На другия ден препускаме, колкото ни сили държат, макар че на мен все не ми се струва достатъчно бързо. Едмънд язди най-отпред, като поддържа темпото, имайки предвид факта, че Хелене не е опитна ездачка, а леля Върджиния е уморена.

Белтан е само след три дни и аз се чувствам изключително уязвима. Нервите ми са изопнати до скъсване от очакването, но въпреки всичко ми липсва усещането за спешност, изпитано във Франция, когато бягах от Пазителя на Самаил. Трудно е да напрягам тялото си, след като едва подремвам между кошмарите, в които Душите — и все по-често самият Самаил — ме следват по петите. Те ме гонят дори след като се събудя, и това не е само в откъслечни мигове. Различно е. В кошмарите ми Самаил ме приветства.

Приветствам го и аз.

Това е израз на най-мрачните ми страхове: че няма да съм достатъчно силна. Че ще допусна да бъда използвана като оръжие, за да може хаосът да навлезе и властва в света.

Не искам другите да усетят как съдбините им се определят от личност, която вече се съмнява във волята си за борба. Затова пазя страховете си в тайна, скътани в най-тъмните дебри на сърцето си.

Намаляваме скоростта, за да намерим удобно място за лагеруване през нощта, леля Върджиния изостава и започва да язди до мен. Очевидно има нещо да ми каже, но продължаваме мълчаливо напред, докато тя най-сетне отваря уста и изрича:

— Извинявай, Лия.

Поглеждам я учудено.

— Да те извиня ли? За какво?

Усещам умората във въздишката й.

— Задето настоях да тръгна с вас. Задето те бавя, след като не можеш да си го позволиш.

— Не ставай глупава. Хелене е десет пъти по-бавна от теб. Ако ти беше останала в Лондон, ние нямаше да се придвижваме по-бързо. И бездруго ще продължим с досегашната си скорост. — Усмихвам й се. — Освен това присъствието ти ми действа успокоително.

„А това може да са последните ни дни заедно — мисля си. — Благодарна съм за всеки миг от тях.“

Тя кима с глава и оглежда заобикалящата ни гора.

— Дори да не е възможно да затвориш Портата без Алис, като Сестра и бивша Бранителка аз бих желала да застана до теб в Огнения кръг. Бих искала да вложа силата си — колкото и малко да е останало от нея, — за да затвориш Портата. Затова настоях да дойда с теб.

Не отговарям веднага. Не е възможно да забравя усещането, което изпитвах, когато сънувах Обреда при Ейвбъри. Усещането, че ме разкъсват на две половини. Че Самаил ме разцепва по средата, докато се мъчи да ме използва като вход към нашия свят. При спомена в душата ми се спуска мрак. Не искам да подложа леля Върджиния на подобно нещо.

— Опасно е — казвам й аз. — Мощта на Самаил е… Усетих я в кошмарите си през изминалите седмици и смятам, че това ще навреди на здравето ти.

В очите й засиява усмивка. За миг сякаш пред мен застава сянката на майка ми.

— Лия, нима мислиш, че не знам какъв риск крие това? Вярно е, че летвата не бе на Такава височина за майка ти и за мен. Ние бяхме просто Бранителката и Портата, каквито са били стотици Сестри преди нас. Ти си Ангелът на Портата и това ти носи… донесе ти доста затруднения. Много повече, отколкото мога да си представя. — Очите й, зелени като моите, стават сериозни. — Но няма по-висша цел от тази и въпреки че съм завещала на Алис титлата си „Бранителката“, все още ми е останала малко сила. Не ми се ще да живея със съзнанието, че съм била до теб, а съм те оставила да се бориш сама.

Тя отново се усмихва.

— Ние сме повече от леля и племенница, дете мое. Ние сме Сестри, свързани чрез пророчеството. Мой дълг е да бъда до теб.

В очите й се появяват непознати искрици. Те говорят за скрита сила и решимост и аз знам, че няма да отхвърля помощта й. Няма да бъда причина очите й да помръкнат.

— Много добре — отвръщам. — Приемам силата ти, лельо Върджиния.

Тя леко прекланя глава и аз разпознавам в нейния жест знак на преданост към мен като потенциална Стопанка на Алтус.

— Благодаря ти.

Навеждам глава в отговор, премълчавайки молитвата, която звучи в съзнанието ми: „Нека Боговете, Григъри и Сестрите да са ни на помощ.“

Тази нощ ми е много трудно да пусна Димитри да си тръгне от палатката ми. Когато той понечва да седне на леглото, придърпвам го към себе си и се притискам към тялото му над одеялата. Мушвам глава под брадичката му и отпъждам от съзнанието си всичко — остават само дъхът му в косата ми и туптенето на сърцето му до моето ухо.

Въпреки че няма и помен от Пазителите, знам, че Душите са наблизо. Не мога да кажа дали се приближават, или вече са проникнали в моето съзнание, но едно е ясно: те се спотайват в сенките на най-интимните ми мисли.

Дори в часовете, когато се събуждам, усещам тежестта на тяхното убедително присъствие. Коварни са, защото не ме притискат открито. По-скоро ми внушават, че през цялото време досега съм била на погрешни позиции. Че съм предизвикала съдбата и съм нарушила равновесието, като съм се борила с отредената ми роля — тази на Портата.

— Какво има? — пита след малко той.

— Нищо — лъжа го аз.

Гърдите му се повдигат, той си поема дълбоко дъх.

— Не ти вярвам, но ако промениш решението си и искаш да ми кажеш, аз съм тук.

Щом се размърдва, бързо се притискам към него.

— Не си отивай.

— Никъде не отивам, Лия. Тук съм. — Навежда глава и докосва устата ми с устните си. — Но трябва да поспиш. Утре пристигаме в Ейвбъри. Ще имаш нужда от всичките си сили.

Успокоявам се, когато той потъва дълбоко под завивките и очевидно няма намерение да помръдне от там. Не ни е грижа какво си мислят другите за нас. Придърпва ме към себе си с наново бликнала нежност и аз си мисля, че и той е на път да се сбогува.

Дълго лежа в тъмнината с глава на гърдите му, докато дишането му позатихва и става равномерно. Не е спал както трябва, откакто настоя да ме пази нощем, така че сега сърце не ми дава да го събудя. Тук съм, в обятията му. По-добре така, отколкото да крачи буден из палатката, докато аз се мъча да спя сама; търкам лицето си в меката тъкан на ризата му и се наслаждавам на усещането. Повдигането и отпускането на гърдите му ме успокоява и не след дълго клепачите ми натежават. Колко е хубаво да лежа с Димитри в мрака, да знам, че е до мен. И миг преди най-после да потъна в празнотата на съня, в душата ми няма вече страх.

Дори в съня си аз се намирам в обятията на Димитри. В полусъзнателното си състояние, което е най-близко до заспиването, аз съм благодарна за неговото присъствие. Чувам туптенето на сърцето му до ухото си и се унасям в дрямка в тъмната палатка.

„Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп.“

То е като приспивна песен и аз си позволявам да се понеса през мрака. Да не мисля за нищо, освен за ръцете на Димитри около мен, за уютната непоклатимост на гърдите му под моето ухо. Вече не сме на твърдата почва под брезентовия покрив на палатката, а сме заобиколени с възглавници от алена коприна и кадифе. Поемам си дълбоко дъх, пулсът ми приятно се ускорява, започва да бие в ритъм с неговото и една ръка ме милва по косата.

— Да — прошепва той. — Да.

Ръката му се придвижва от главата към шията ми, като спира точно на трапчинката, където пулсът ми бие току под кожата. Пръстите му се задържат там, сякаш се опияняват от топлината на кръвта, стичаща се по вените ми, после продължават пътешествието си до извивката на рамото ми и милват кожата в горната част на ръката ми.

Протягам ръката си до неговата и дланите ни се опират една в друга. Сплитаме пръсти и аз се чувствам доволна и предоволна. В безопасност. Сигурна за мястото, на което се намирам.

Дори когато пръстите му се отделят от моите и леко се плъзгат по дланта, докато стигнат до китката ми, нямам желание да се помръдна. Само кожата му събужда тревога някъде дълбоко в съзнанието ми. Защото не е мека и топла, каквато винаги е била, не е загрубяла от дългите часове, в които е държал конските юзди, поводите, пушката.

Тя е… различна.

Суха и студена.

Едва сега долавям пърпоренето. Слаб звук, шумолене, ала когато вдигам глава, за да видя откъде идва, погледът ми среща преграда. В съня ми Димитри внезапно е станал толкова висок, че тялото му ми пречи да виждам каквото и да е. Мъча се да го отместя настрана, да зърна лицето му, ала колкото повече го бутам, толкова по-здраво се държи той. Обзема ме паника, когато започвам да разбирам.

Пърпоренето продължава и отначало напомня за шума на събиращи се в небето птици, после сякаш птиците стават цяло ято. Силно го блъскам, залитам назад и хватката му отслабва. Вдигам поглед покрай масивното туловище, за да погледна лицето му.

Толкова е красиво. Лицето на бог.

Но не.

Лицето на бог, ала само за миг. Само докато потреперва и се изкривява в нещо гнусно. Нещо ужасяващо. Челюстите му са масивни, острите му зъби измамно лъщят в избледнелия вече спомен за красивото мъжко лице.

Аз обаче съм омагьосана от крилете му. Когато преди време в съня си зърнах Самаил до реката, те бяха само загатнати, докато сега той ги е разперил широко. Те са огромни и се извисяват от двете страни на странно промененото му тяло.

Не мога да откъсна поглед от тях. Не искам да откъсна поглед от тях. Те излъчват уют и удобство. Обещават избавление. Да се отпусна в тях едва ли е решение, което трябва да се вземе. Дори не се замислям. Пристъпвам напред и въздъхвам с облекчение, когато копринените криле ме обгръщат.

За миг ме пронизва неосъзната паника. Миг, в който усещам отслабването на астралната нишка, а остатъците от материалното ми съзнание се мъчат да се уловят за Равнината. Същинското ми тяло сякаш е далеч, далеч и аз се напрягам, защото долавям ехо от някакъв глас, който ми казва, че са ме затворили. Че Самаил ме е заловил. Че няма да имам възможност да се завърна в тялото си и когато Димитри се събуди на заранта, спящото ми тяло до него ще бъде само куха черупка.

Борбата ми не трае дълго. Облекчението, което ми носи прегръдката на копринените криле, сърцето на Самаил, туптящо едновременно с моето — това е твърде много за апатичния ми дух и аз преставам да се боря. Усещам още едно придърпване на астралната нишка, зова на света, който винаги е бил мой.

Дърпам я на свой ред и пристъпвам към Звяра. Към единственото спокойно място, което бих могла да нарека свое.

После се оставям на течението.

Не мисля, че е възможно чувството ми за срам да стане още по-силно. И все пак, когато на сутринта Димитри ме събужда от пътуването, по време на което бях готова да се отдам на Самаил, аз се чувствам опозорена повече от всякога. Няма значение, че другите не са запознати с подробностите. Аз съм лоша. И докато препускаме към Ейвбъри, ненавистта, която изпитвам към себе си, се издига до нови, по-големи висоти и аз започвам да вярвам, че изобщо не заслужавам да получа възможността да затворя Портата.

Цяла сутрин поглеждам към Димитри в очакване да зърна съжаление в очите му. Стягам се, защото знам, че това ще ме отблъсне повече, отколкото каквато и да е негова преценка.

Ала нищо подобно няма.

Очите му, излъчващи единствено любов и решимост, са ясни като лазура над нас.

Това не допринася с нищо към объркването, проникнало в душата ми в мига, в който се събудих, защото е очевидно, че Димитри е същият човек, който е бил винаги, и през по-голямата част от деня аз се мъча да се отърся от спомена за познатото лице, превърнало се в ужасяващия лик на Звяра.

Малко след като спираме, за да закусим, аз усещам, че сме близо до Ейвбъри. Костите ми започват леко да вибрират, сякаш в потвърждение, вибрацията нараства и се превръща в бръмчене, щом печалните сиви камъни, изправени като стражи в концентрични кръгове, най-после се появяват пред погледа ми. Белегът на китката ми се надига и дълбоко пулсира, и аз поглеждам към медальона, чувствайки притеглянето на свещеното място откъм центъра на Йоргуманда.

На няколко пъти спираме сред дърветата и се оглеждаме за някой знак, че Пазителите са били тук преди нас. През това време аз усещам привличането на Ейвбъри все по-силно. С неимоверни усилия на волята се възпирам да не се втурна напред.

Най-после се отправяме към малка къща близо до центъра на местността.

Утробата на змията.

Наоколо всичко е спокойно, но в това спокойствие аз не разпознавам покоя на приближаващия край, а по-скоро началото на края.