Огненият кръг

24.

Господин О’Лиъри не се и опитва да убеди дъщеря си да не идва с нас в Лондон. Изглежда, Душите преследват и Бриджид в сънищата й и границата между земното й съществуване и Отвъдните светове става все по-незабележима. Тя знае онова, което вече всички ние осъзнаваме: в нашия свят няма да има живот, докато Портата не се затвори завинаги.

Приготвяме се за обратния път до Лондон и тръгваме от Локру със запаси храна и още един човек. Бриджид лесно свиква да става рано, да разчиства лагера, да язди и да спи на коравата земя под брезента на палатката. Не се оплаква, но макар да съм й благодарна за лекотата, с която върши всичко, откривам, че я гледам с прикрито подозрение. Спомням си лицето й от съня си за Ейвбъри, ръцете й, вплетени в ръцете на останалите ключове и оформящи кръг заедно със сестра ми. Спомням си всичко това и се питам дали Бриджид ще се обърне срещу мен.

Дали сънят показва какво ще се случи в бъдеще.

Вероятността да полудея изглежда по-сигурна от всякога. Опитвам се да се успокоя, да си внуша, че не е възможно всички и всичко да се превърнат в мой враг. Дори Соня, колкото и действията й да се отразиха на приятелството ни, не може да се нарече мой враг.

„Това е заради пророчеството — мисля си аз. — Душите. Самаил. Собствената ми слабост. Собствената ми тъмна страна.“

Сънищата ми станаха по-интензивни след онази нощ, в която видях Ейвбъри. Започвам да получавам пристъпи на клаустрофобия поради мрака, който ме притиска от всички страни, сякаш вече съм в гроба и се мъча да си пробия път навън, ровейки в пръстта с голи ръце.

Сякаш вече няма никаква надежда.

Бриджид се отърва от Камъка и сега, когато го намерих у нея, аз го нося в торбичката на шията си. Надявам се, че ще ми даде допълнителна сила, след като вече съм загубила мощта на змийския камък от леля Абигейл, но уви — той си остава все тъй студен и тежък и мъчително виси на шията ми.

Вече свикнах да стоя изправена и скована със спокойно изражение на лицето, лепнато върху изтощението и страха, разяждащи ме отвътре. Но все пак една част от мен осъзнава, че хитрината ми е израз на моята гордост. Колкото и да се представям за силна, очевидно е, че Димитри вижда моите терзания. Тъкмо той бърза да влезе при мен в палатката, щом чуе писъците ми. Тъкмо той ме държи в ръце, докато отново потъна в сън.

Но въпреки това аз не дръзвам да се отпусна и да заспя дълбоко, макар отчаяно да се нуждая от сън, а съзнанието ми да остава нащрек и в най-черния мрак на нощта. Независимо че лъкът и кинжалът са ми винаги подръка и готови за ползване, тяхното присъствие ни най-малко не ме успокоява. Ставам все по-убедена, че някоя сутрин ще се събудя и ще открия, че черното кадифе на медальона е преплетено върху китката на другата ми ръка, а Йоргумандът върху металния си диск се мъдри върху знака на кожата ми.

Следобед на четвъртия ден от пътуването ни ние излизаме от гората и се озоваваме на някакъв път, лъкатушещ из полето, който тук-там изчезва и се появява кръчма или хан. Във въздуха се носи мирис на море и не след дълго стигаме в полите на едно възвишение и виждаме в далечината Дъблин и голямата вода.

Аз се обръщам към Димитри:

— Пак ли Гарет ще ни придружава по морето?

— Ако всичко е наред — казва Димитри и пришпорва коня си.

Няма защо да го питам за несигурността в гласа му. И двамата знаем, че когато човек е изпратен да върши нещо, свързано с пророчеството, всичко може да се случи. Мъча се да отпъдя страховете си, отнасящи се до Гарет, ала сърцето ми е свито чак докато стигаме до пристанището и го виждаме при познатото корабче в далечината. За пръв път през последните няколко дни устните ми се разтягат в усмивка.

— Гарет!

Отвеждаме конете при него на пристанището и приветливата усмивка на лицето му се стопява. На нейно място се настанява нескрита тревога.

— Стопанке моя… Добре ли си? Да не би да се е случило нещо?

Аз изправям гръб на седлото, смутена от обръщението му към мен още при появата ми.

— Уморена съм, това е. Сънят бяга от очите в този студ.

Той кима бавно.

— Така е, Стопанке моя. Ти, разбира се, си красива, както винаги. Всеки би се уморил след подобно пътуване.

Думите му трябва да ме успокоят, ала аз улавям погледа, който той хвърля към Димитри, и разбирам, че по-късно, когато не съм около тях и няма да се обидя, двамата ще си поговорят за здравето ми.

Бързо сменям темата и простичко обяснявам подробностите около присъствието на Бриджид в нашата компания.

— Сигурна съм, че помниш госпожица О’Лиъри. Тя ще ни придружава до края на пътуването.

Осъзнала, че тя няма представа каква е ролята на Гарет в групата ни, аз се обръщам към нея:

— Гарет е приятел на Димитри от детството и ни е водил при не едно опасно пътешествие. Сега ще ни преведе през морето.

Гарет кима с глава към Бриджид.

— За мен е удоволствие да ви видя отново. Простете ми, но искам да отбележа, че сега изглеждате доста по-дружелюбна от преди.

Страните на Бриджид порозовяват.

— Извинете ме за предишното ми грубо държане. Получи се малко объркване относно доверието ни един в друг.

Усмихвам й се с благодарност за дискретността й, а Гарет кима разбиращо.

— Времената, в които живеем, са страшно объркващи.

После се обръща към мен:

— И като стана дума за объркване, мисля, че трябва да те коригирам.

— Мен ли? За какво?

— Одобрен съм да ви ескортирам и след акостирането ни в Англия. Всъщност ще бъда с вас през целия път до Лондон.

По изражението на лицето му си личи, че е много доволен от развитието на събитията.

— Наистина ли? — И продължавам, без да изчакам отговора му. — Това е най-хубавата новина, която можеше да ми съобщиш!

— Ще се съглася с Лия — кима Димитри. — Нямаме по-доверен водач или приятел от теб. А се нуждаем от всяка помощ, която ни се предлага.

Гарет ни маха с ръка да се качим на лодката.

— Елате. Настанете се удобно, а в това време аз ще се погрижа за конете ви.

Скачаме от седлата и Гарет прави знак на двама мъже, които са се облегнали на стената на опушената сграда отсреща. Те идват при нас, хващат юздите и свалят шапки пред Бриджид и мен, после се отдалечават по мръсния път.

— Не са много разговорливи, нали? — кикоти се Димитри.

Гарет се приближава до ръба на дока и протяга ръка към Бриджид.

— Това е най-доброто при настоящите обстоятелства, не си ли съгласен с мен?

— Няма никакво съмнение — отвръща Димитри и ме хваща за ръката, а аз изчаквам Бриджид и също стъпвам на палубата.

Само след няколко секунди Гарет и Димитри отвързват лодката от кея. Аз внимателно наблюдавам водата, докато се отдалечаваме от пристанището и характерните му шумове остават далеч зад нас.

Бриджид се надвесва през палубата и се вторачва във водата, сякаш очаква да открие нещо, скрито в дълбините. Казвам си, че трябва да я закрилям. Да я предупредя да внимава. Да стои по-навътре в лодката и никога, ама никога да не потапя ръка във водата.

Ала не го правя. Просто се обръщам и се потътрям по палубата, без да се опитвам да търся причината за предателското си поведение.

Пътуването ни по водата е еднообразно и нищо не нарушава неговата монотонност, освен клатушкането на лодката и раздаването на храна и вода. Вързопите съдържат толкова продукти, колкото са ни нужни, за да стигнем до Лондон, ала въпреки това ги използваме пестеливо.

Чувствам се като уловена в клопка, сякаш Душите следят всяко мое движение, макар наоколо да не се вижда друг плавателен съд. Въпреки люшкането на лодката сънят бяга от очите ми. Притискам се до тялото на Димитри, защото нощта е невероятно студена, макар че не съм сигурна дали ми е нужна физическата му топлина или силата на духа му. Ту губя съзнание, ту пак идвам на себе си в очакване някой чудовищен морски звяр да изскочи от дълбините и да ме дръпне във водата. Казвам си, че няма да се боря със съдбата, ако тя е решила, че животът ми трябва да приключи в черната вода.

Когато на сутринта зърваме английския бряг, на мен ми е вече все едно. Докато плавахме, поне не усещах толкова осезателно бремето, което с цялата си тежест се стовари на плещите ми още щом тръгнахме да се връщаме.

Трудно подреждам мисли и стремежи в главата си. Как тогава ще успея да събера Соня, Луиса, Хелене, а сега и Бриджид заедно? И как бих могла да го направя, когато отношенията ми със Соня и Луиса са пред разпад? Как ще ги отведа в Ейвбъри, за да изпълним Обреда, което съм задължена да направя според пророчеството?

И най-после, как бих могла да привлека Алис на наша страна, след като в пророчеството е заявено ясно и недвусмислено: Бранителката и Портата трябва да работят заедно, за да затворят Портата веднъж завинаги?

Ето какви въпроси се блъскат в главата ми, докато Димитри и Гарет насочват лодката към брега. Гарет я направлява към едно свободно място и не след дълго ние несигурно стъпваме на кея.

— Ще имаме ли коне? — задава въпрос Бриджид, без да се обръща към някого определено.

Гарет оглежда бреговата ивица.

— Със сигурност.

Димитри ме хваща за ръката, двамата тръгваме след Гарет и Бриджид по изгнилите дъски на пристана и излизаме на пътя, който минава досами водата.

— А, ето ги там! — Гарет крачи към двама млади мъже, всеки от които е хванал по два коня за поводите.

Тутакси разпознавам Сарджънт, ала това не ми носи същото удовлетворение както преди. Чувството, което изпитвам сега, сякаш не докосва сърцето ми и аз се насилвам да се усмихна, докато го потупвам по шията.

Гарет тихо говори нещо на младежите. Те му подават юздите на конете и изчезват в оживената улица. Хората около нас се бутат и се блъскат и за миг ме обзема паника — внимателно ги оглеждам, за да видя дали някой не носи знака на Пазителите на врата си.

— Всичко е наред, Лия — успокоява ме Димитри, поема юздите на Сарджънт от мен и докосва с ръка шията му. — Качи се на коня си, за да не те изгубя в тълпата.

Не разбирам как е усетил паниката ми, но препускащото ми сърце се укротява. Облекчението ми е твърде голямо и аз не се срамувам, задето присъствието му ми действа тъй успокояващо; опирам се на седлото и се мятам на гърба на Сарджънт. Фактът, че съм над хорската маса, ми дава чувство за сигурност. Грабвам юздите от Димитри и си поемам дълбоко дъх, като се старая да изляза от състоянието, обзело ме преди секунди.

Бриджид се качва на коня си — петнист бял жребец — леко и без затруднение, и скоро всички се отдалечаваме от морския бряг. Щом оставяме зад себе си миризмите и боклуците и излизаме в откритото поле, където се мержелеят околните гори, паниката ми изчезва.

Ала това е временно и аз знам, че няма да продължи дълго. След по-малко от седмица аз ще съм отново в Лондон, в компанията на непознати хора, на ключовете — и на моята сестра.