Огненият кръг

14.

Брегът не е такъв, какъвто си го представях, ала съм твърде уморена, за да се безпокоя. Деветте дни езда и осемте студени нощи на непълноценен сън са ме довели до ръба на изтощението. Докато предаваме конете си на хората, предварително наети за целта, аз копнея омръзналата ми околна обстановка да се промени и изгарям от желание да се кача на корабчето, което ще ни отведе в Ирландия. Целувам Сарджънт по муцуната, потупвам го за последен път по гладкия хълбок и хващам Димитри за ръката.

— Трябва да се срещнем с водача си до кея — казва той и ме повежда покрай изхвърлената мъртва риба и бездомните хлапета, които обитават крайбрежните улици.

Вонята е невъобразима, но аз правя всичко възможно да запазя самообладание. Не всички хора живеят, заобиколени от лукс, както е в Милторп Менър. Ето че мъжете с вид на грубияни ме проследяват с гладни погледи и аз започвам да се притеснявам за нашата безопасност. Стискам по-здраво дръжката на торбата си, а близостта на лъка и камата в нея ми дават спокойствие.

Вдигам поглед към Димитри, който крачи до мен.

— Но как ще разпознаем водача си? — питам тихо аз. — Откъде да сме сигурни, че няма да има нещо общо с Душите? Толкова е лесно да приемат външния вид на обикновен човек!

— Довери ми се — усмихва се лукаво Димитри. Въздъхвам, когато малко момченце на не повече от шест години се приближава към нас с протегната ръка.

— Дайте ми нещо, госпожице!

Страните му са хлътнали, дрехите висят на раменете му като на закачалка, ала очите му блестят. Бъркам в джоба си и му подавам парче изсушено месо, останало ми от обяда. Очаквам ръката му да е мръсна, но тя е гладка и суха.

— Благодаря ви много, госпожице!

Гледам го как бърза да офейка и си мисля за Хенри. Въпреки многото привилегии, на които се радваше в живота, съдбата му бе нанесла удар, като го бе направила мой брат. На сърцето ми е болно и аз никак не се учудвам. Загубата на Хенри винаги ще ми тежи.

— Той ти липсва — прекъсва Димитри мислите ми. Поглеждам го в очите.

— Откъде разбра?

— Просто разбирам — прошепва той и стиска ръката ми. Извръщам поглед от изпълнените му с нежност очи и се възползвам от възможността да огледам кея, на който сме застанали. Стар и ерозирал е, дървените му пилони са се сцепили от многото бури, които са го връхлитали. Вървим по него натам, където той се спуска право във водата.

— Сигурен ли си, че ще…

Димитри въздъхва:

— Ще разпознаем водача си, Лия, обещавам ти.

Сдържам раздразнението си, макар да не съм сигурна дали е породено от прекъсването на мислите ми за Хенри, или от факта, че очевидно е очаквал моя въпрос.

Спираме и аз се надвесвам над водата. Виждам малка лодка, привързана за кея, собственикът се е навел над носа й, потънал в мисли. Щом ни чува, той се изправя и тутакси всичко ми става ясно.

— Гарет! — Усмивка озарява лицето ми.

Усещането ми се струва чуждо и непознато — по дългия път от Лондон до крайбрежието нямаше много поводи за усмивки.

— Какво правиш тук?

Дори на оскъдната светлина косата му блести като злато, той е загорял и тенът му е тъмен, какъвто беше по време на пътуването ни до Шартр. Отново се питам как може да има такъв загар, когато слънцето с мъка се провира през облаците, които сякаш завинаги ще останат надвиснали над Англия.

Неговата усмивка е още по-широка и по-лъчезарна от моята.

— Брат Марков съобщи, че има нужда от доверен водач, който да ескортира важна Сестра отвъд водата. Няма по-важна Сестра от теб, Стопанке моя, нито по-доверен Брат от мен.

Заливам се от смях, когато той допълва декларацията си с намигване.

Димитри кръстосва ръце на гърдите си.

— Хм.

Гарет вдига ръка.

— С изключение на присъстващите, разбира се.

Димитри остава сериозен и аз се питам дали искрите на ревност от предишното ни пътуване до Шартр не са се разпалили отново. Ала само след миг той се хили и се пресяга, за да се ръкува с Гарет.

— Радвам се да те видя, Братко. Благодаря ти, че дойде.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — потрива, ръце Гарет, а после стабилизира лодката, като се улавя за кея. — Хайде, качвайте се. Чака ни доста път през морето. Нека използваме дневната светлина.

Вторачила съм се в протегнатата му ръка и не помръдвам. Лодката не е голяма — в нея са само въжетата за платната, има и няколко талпи за сядане, — а водата под нея е смръщена и черна. Водата винаги ме кара да поспра, защото времето, когато плавахме с лодка към Алтус, още не е забравено. Не е възможно да си помисля за плаването ни, без да си спомня за водния дух и за моето падане в черните води, когато се протегнах, за да докосна лъскавата му кожа.

Очите на Гарет излъчват мекота.

— Хайде, Стопанке моя. Твърде смела си, за да отстъпиш пред Душите и техните чудовища. При това — продължава той — Стопанката на Алтус е длъжна да превъзмогва страховете си.

Поемам ръката му и предпазливо стъпвам на палубата.

— Още не съм приела поста — мърморя аз.

— Да, да — отвръща Гарет и ме отвежда навътре в лодката да седна. — Мисля, че го спомена.

Димитри също се качва и само след секунди Гарет отвързва въжетата и ние се отблъскваме от кея. Понасяме се напред, Гарет и Димитри са заети с платната и аз се питам дали има нещо, което Димитри да не може да върши.

Седя възможно най-далеч от борда и гледам водата. Мисля си за кристално-чистото, гладко като огледало море, което обгръща Алтус. Това е съвсем различен океан. Не мога да надзърна отвъд покритата с отпадъци повърхност и разпилените боклуци зад борда, за да видя как водата се движи под нас. Нямам голямо желание да узная какво има там.

Минава пладне, когато се откъсваме от пристана. Най-после Димитри и Гарет сядат и всички се наслаждаваме на спокойната закуска, докато двамата си говорят за Алтус. Гарет чул, че Урсула води кампания, за да получи подкрепа, с надеждата, че аз няма да успея. Като далечна роднина тя е следващата по ред, в случай че аз няма да мога да поема ролята, овакантена от леля Абигейл след смъртта й. Не е тайна, че Урсула ламти за поста, който по право се пада на мен, и желае младата й дъщеря Астрид да го наследи.

Загрижено прехапвам устни, когато чувам новините от Острова, който вече обичам. Става ми неспокойно, като си представя как Урсула се домогва до властта, въпреки че аз рискувам живота си и този на други хора, за да докарам пророчеството, обвързало всички нас, до неговия завършек.

Ала това е тъкмо нещото, от което имам нужда.

Не мога да си позволя да се поддам на страховете си за чудовищата Самаилови, за Душите или пък за собствената ми тъмна природа. Залогът е твърде голям и въпреки че мога и да се усъмня в решението на съдбата да държи тъкмо мен отговорна за всичко, в себе си аз съм убедена, че отговорността наистина е моя.

И ще я поема, каквото и да се случи.

През останалата част от деня наблюдавам как Димитри и Гарет действат с платната и с интерес слушам обясненията им за начина, по който се използват различните въжета. Казвам си, че някой ден и аз мога да поискам да поплавам, и си представям как двамата с Димитри се носим по кристалнобистрата вода край Алтус.

Курсът на лодката ни е фиксиран и докато свършим оскъдната си вечеря, ние се движим равномерно по вятъра. Става все по-студено и аз се облягам назад, като търся топлина в Димитри и гледам как небето постепенно притъмнява. Пътуването с лодка ми омръзва бързо и се замечтавам за удобствата у дома.

Изпъвам шия и поглеждам към Димитри.

— Знаеш ли какво ми се иска в момента?

— Хм? — мързеливо отронва той.

— Кокошка. Огромна печена кокошка с хрупкава кожичка и толкова сочно месо, че да се отделя от костите.

Усещам смеха в гърдите му и се извръщам към него.

— Какво смешно има? Нима не искаш да похапнеш нещо по-различно от изсушено месо и хляб?

— Да, да, искам. — В тона му се долавя веселие. — Просто никога не съм те чувал да мечтаеш за храна.

Закачливо го удрям по ръката.

— Гладна съм!

— Тя има право — обажда се Гарет от другия край на лодката. — На мен ми се ще да похапна ябълков пудинг от Алтус, току-що изваден от пещта и толкова горещ, че да опари устата ми.

Поглеждам към Димитри.

— Ами ти? Какво искаш ти?

Гласът му става сериозен.

— Нямам нужда от нищо повече. Всичко, което искам, е тук, до мен.

Вдигам поглед към него и се усмихвам. Нещо безмълвно, но дълбоко преминава между нас точно преди той да отвори отново уста.

— Макар че печената кокошка и ябълковият пудинг ще ми дойдат много добре.

Сега е мой ред да се засмея и аз отново се облягам назад, като се наслаждавам на усещането за силното му тяло, опряно в моето. Докато плаваме към Ирландия, а небето над нас става все по-дълбоко, не осъзнавам умората си. Безкрайно съм доволна и миг преди тъмата на съня да ме обори, нямам време да се чудя как така намирам покой по средата на Атлантика, сама в компанията на двама способни мъже, единият от които вече ми е приятел, а другият — нещо много повече.

Очаквам, че при пристигането си в Ирландия ще бъда предадена в ръцете на друг водач, но с радост научавам, че Гарет ще ни придружава по време на цялото пътуване до каменните пирамиди край Локру. Той умело маневрира с лодката, вкарва я в малка вдлъбнатина в пристанището и ние тръгваме по ширналия се бряг, където Сарджънт, Блекджак и един друг кон, който разпознавам като коня на Гарет, ни биват предадени от млад червенокос господин. Щом среща погледите ни, устните му се раздвижват в свенлива почтителна усмивка и аз се питам дали и той не е Брат от Алтус. Не си правя труда да питам как така конете ни също са прекосили морето. Вече съм свикнала с множеството мистерии около Общността на Сестрите и Григъри и предпочитам засега да не се занимавам с това.

Качваме се на конете, преминаваме през тълпящия се на брега народ и се насочваме право към Дъблин. После градът остава зад нас, а наоколо във всички посоки се простира безбрежната сочна зеленина на ирландската провинция.

Димитри и Гарет преценяват, че е по-безопасно да избягваме главните пътища, и ние цял ден прекосяваме злачни ливади и хълмисти местности. Въпреки че е студено, денят е приятен за езда, а дивата, открита красота на пейзажа хвърля светлина и в най-затънтените мрачни кътчета на душата ми.

Обръщам се към Гарет:

— За колко време можем да стигнем до каменните грамади?

— За около ден, при положение че по пътя си не се натъкнем на нещо непредвидено.

Кимам и разочарованието попарва ведрото ми настроение.

— Мислиш ли, че скоро ще вземеш решение? — пита Гарет миг по-късно. — За поста си като Стопанка на Алтус?

Хвърлям поглед към него и предпазливо заобикалям подробностите от пророчеството, неизвестни за него.

— Би било безразсъдно да мисля за това, когато имаме толкова несвършена работа.

Чувствам мълчанието на Димитри като огромна тежест и избягвам погледа му. И двамата сме наясно, че моето решение не засяга само мястото ми на Острова. Все още не съм приела официално предложението на Димитри да останем заедно, ако оцелея в пророчеството. В началото причината се криеше в Джеймс и моята несигурност в чувствата ми към него. Сега това е несигурността в моето собствено бъдеще, както и суеверните ми страхове, че вземам твърде много неща за даденост.

Гарет смръщва вежди.

— Деянията на Общността на Сестрите и на Григъри си остават пълна мистерия дори за мен. Макар често да ме товарят с жизненоважни поръчения, не ми казват всичко докрай. И все пак…

Той се колебае и аз му напомням:

— И все пак?

— Изглежда, щом приключим с тази работа, доста бързо ще вземеш решение, нали?

Кимам бавно.

— И аз така мисля.

— Е, в такъв случай… с цялото ми уважение, разбира се… не бива да вземаш решението си предварително, така че, щом настъпи часът, да можеш да приемеш или отхвърлиш поста!

Мъча се да се усмихна.

— Много мъдро, Гарет. Ще си помисля по въпроса.

И през целия ден мисля. Предишното чувство за покой изчезва, защото Гарет е прав: глупаво е да се криеш от истината. В миналото често допусках тази грешка — криех от себе си истината за Алис, Соня, за собственото си семейство. Това ми докара само беди и много скоро си извадих едно заключение.

Когато всичко е речено и сторено, има само два възможни изхода: или да доведа пророчеството до край и да взема решение, което ще промени хода на живота ми завинаги, или да загина, докато се опитвам да го направя.