Огненият кръг

23.

— Баща ти е бил много по-умен, отколкото си мислех в началото, а аз наистина го смятах за изключително интелигентен — очите на Димитри ме следят над струйката пара, която се извива от чашата с чай пред него.

Измина по-малко от час, откакто господин О’Лиъри свали пушката си. През това време двамата с Димитри запознавахме семейство О’Лиъри с подробности за пророчеството, Отвъдните светове, Душите, останалите ключове. Не очаквах Бриджид да ни повярва. Мислех, че ще отхвърли нещата, които все още звучат като измислена приказка, щом се изрекат на глас.

Нищо подобно. Тя просто седи, слуша съсредоточено, сякаш през всичкото време ги е знаела.

Поглеждам я:

— И ти си родена в Англия като останалите, нали? Как така се озова в Локру, точно там, където се крие Обредът?

Отговаря ми не Бриджид, а нейният баща:

— Виждате ли, съпругата ми почина при раждането. Бяхме в Англия, за да може близките й извън Нюбъри да са до нея, когато ражда детето, но и това не помогна.

Бриджид се пресяга и го милва по ръката.

— Останахме там известно време, така че семейството на майка ми се грижеше за мен, но когато станах на десет, ни посети един човек и това промени всичко.

— Баща ми.

Спомням си многобройните му пътувания и се питам кое от тях ми бе дало възможност да открия последния от ключовете след толкова много години. Питам се какво ли съм правила, докато той е подготвял събитията, които щяха да осигурят вероятното ми бъдеще.

Господин О’Лиъри кима.

— Предполагам, че е бил той. Отначало възможността да бъда пазач на това пусто и безлюдно място никак не ми се понрави, но Томас ми обеща да живея в хубава къща, където да отгледам дъщеря си, както и пенсия до края на живота ми. Стори ми се добра възможност за ново начало и благодарих на Бога, въпреки страховитите неща, които ми наговори той.

— И какво ви каза? — пита Димитри.

Господин О’Лиъри свежда поглед към надрасканата маса.

— Белегът на ръката на детето ми означавал, че някакво зло ще я сподири. Че единствената ни надежда била да изчезнем. — Той вдига поглед към мен. — Да изчезнем и да те чакаме.

Поклащам глава.

— Защо не ни казахте? Помислихме, че сте… питахме се дали не работите за другата страна.

Господин О’Лиъри се кикоти.

— И ние си мислехме същото за вас. Баща ти не ни каза името ти. Смяташе, че ще е опасно, ако някой… или нещо… се опита да… — Той се върти на стола от неудобство. — Ако бъдем притиснати да разкрием коя си всъщност.

— Откъде бяхте сигурни, че ще дойдем? — пита Димитри.

Седнала на стола до баща си, Бриджид отговаря:

— Беше ни съобщено само, че ще дойде жена. Че тя ще има белег на китката и ще търси Камъка. Но той не ни каза, че може да дойдат и други. И че трябва да се страхуваме от тях. — Тя поглежда към Димитри. — Не ни спомена, че жената ще е придружавана от мъж, а през годините досега сме били посещавани от доста съмнителни „изследователи“. Изследователи, които прогонвахме, за да запазим Камъка в очакване на твоето пристигане. Научихме се да сме бдителни и след като не се върнахте от пътуването си в Олдкасъл, приехме, че сте открили нещо, което да ви помогне в търсенето на Камъка, особено в деня на равноденствието.

Преди да погледна към Бриджид, хвърлям поглед към китката си с белега.

— Толкова внимавах да не разкрия белега си пред теб!

— И аз — усмихва се Бриджид.

Усещам внезапно вълнение при мисълта, че сме намерили и последния ключ, както и Обреда. Че сме с две стъпки по-близо до приключването на пророчеството, и то завинаги.

Ала победата ни е вгорчена от факта, че Камъкът не е у нас.

Сякаш прочел мислите ми, Димитри казва:

— Сигурно знаеш, че Камъкът не е в пещерата? Тази сутрин бяхме там заедно с Мейв Маклафлин, точно по време на равноденствието. Беше ясно, че Камъкът е трябвало да бъде там, за да бъде осветен от лъчите на слънцето, както става веднъж на всяка година, но не беше.

Господин О’Лиъри не изглежда изненадан.

— Мейв е съвсем безобидна, но има лошия навик да привлича вниманието към онази грамада всяка пролет, когато очаква равноденствието. Не можехме да рискуваме и да й позволим да отведе неподходящ човек при Камъка.

— Ето защо — казва Бриджид и бърка в корсажа на роклята си — вече няколко години го пазя с цената на живота си.

Тя грабва сребърната верижка, издърпва я навън и в края й се появява черна сатенена торбичка. Бриджид измъква завързаната около шията й верижка, взема торбичката и я отваря. Обръща я с дъното нагоре и в ръката й пада голямо скално парче.

Очаквам да е красив. Силно да искри и проблясва. Оказва се обаче най-обикновен сив камък, макар и със съвършена овална форма.

— Ти… сигурна ли си, че е точно този? — Не ми се ще да обиждам двамата О’Лиъри, но ми е трудно да повярвам, че подобен камък, отронен сякаш от най-обикновена скала, който изобщо не се различава от останалите камъни в пирамидите при Локру, притежава силата, която ще ни помогне да затръшнем Портата пред Самаил.

Бриджид се усмихва и аз осъзнавам, че усмивките, докосвали устните й до този миг, са били само отблясък от тази, истинската.

— Повярвай ми — когато върху него падне слънчев лъч, той грейва тъй ярко, че околните скали навеждат засрамено глава. Така го открихме. Така разбрахме, че е той. Но има и друга причина. — И тя ми го подава. — Виж сама.

Протягам ръка да го взема и не чувствам нищо друго, освен равнодушие, но щом се приближавам до Камъка, той силно ме привлича. Когато пръстите ми се сключват около него, усещам силата му. Не е като силата, която ме обливаше цялата от змийския камък на леля Абигейл, но жуженето, енергията, напрежението, които долавям под гладката му хладна повърхност, са същите.

Поглеждам с усмивка към Бриджид.

Тя ми кима.

— Той е много, много по-мощен — и по-горещ, — когато е огрян от слънцето. Аз… — Тя навежда объркано глава. — Всъщност в онази сутрин, когато го намерих, той ме опари. Беше толкова красив!

Щом започва да разказва, гласът й сякаш зазвучава някъде отдалеч.

— Не можех да се спра, трябваше тутакси да го грабна, ала щом го взех, когато най-после го видях върху дланта си, тялото ми се разтресе до мозъка на костите от неговата мощ и тя прониза дланта ми миг преди да го изтърва на земята.

Бриджид обърна дланта си, за да ни покаже изпъкналия бял белег от изгореното.

Обгръщам с пръсти Камъка.

— Той… Безопасно ли е да го нося в ръка?

Тя кима.

— Вече много години го крия под роклята си. Сгорещява се само в мига, в който го озари изгревът, и то само по време на равноденствието. Защо питаш?

— Защото трябва да го отнесем в Лондон. — Поглеждам към Димитри, после се обръщам с гръб към нея и си поемам дълбоко дъх. — А ти трябва да дойдеш с нас.

За пръв път след лудото препускане към Шартр пътувам през гората без Димитри.

На кон съм и се нося между дърветата, а Пазителите са по петите ми. Гората се намира в Англия, знам го, макар нощта да е толкова тъмна, че едва различавам шията на Сарджънт под себе си.

Пазителите са все още на разстояние зад мен, но аз долавям тропота на конските копита, макар да се стремя да увелича разстоянието между нас. Ниските клони на дърветата ме шибат по лицето и се заплитат в косата ми, сграбчват ме като гладни зверове, които искат да нахранят с мен Пазителите на Самаил. Лягам още по-ниско върху шията на Сарджънт и отчаяно го пришпорвам напред, забивам пети в хълбоците му, нашепвайки окуражителни слова в ухото му.

Втори шанс няма да имам.

Започвам да мисля, че няма надежда, защото мракът е безбрежен, а конете зад мен се приближават с всеки изминал миг, когато внезапно се отскубвам от дърветата и излизам на една поляна. Усещам полето, простряло се пред мен, но огънят в далечината ме призовава като сигнален фар.

Пламъците сякаш ближат небето — те са единствената светлина сред студената пустош на безкрайното поле. Убедена съм, че това е целта на моето нарочено пътуване. Впускам се нататък тъкмо когато Пазителите изскачат от дърветата и излизат на поляната.

Колкото повече се приближавам към огъня, толкова повече около него се надигат тъмни силуети, най-напред се подреждат в малък кръг съвсем близо до пламъка, после се появяват и отвъд този кръг и формират по-широк, който се затваря около по-малкия. Когато се приближавам до първата група, всичко ми става ясно.

Ейвбъри. Намирам се при Ейвбъри.

Огромни каменни блокове стоят като стражи около огъня и още щом ги отминавам, разбирам, че съм в корема на змията. Сякаш в отговор на моите догадки огънят изпращява и се издига високо в небето. Достига го, когато вятърът донася шум от бръмчене през полето, носи го право към мен.

Около по-малкия кръг се издува някаква тъкан и аз замалко да се блъсна във фигурите, бръмченето става все по-силно и накрая разбирам какво е това.

Щом се приближавам, фигурите се разделят и Сарджънт влиза в средата на огнения им кръг, преди да успея да му дам друга команда. Паниката сключва студени пръсти около гърлото ми, когато кръгът отново се затваря и аз не мога да изляза от него, а заобикалящите ме продължават монотонната си песен.

Ала нямам време да участвам в странната им церемония.

Тропотът, идващ изпод копитата на конете на Пазителите, е като грохот на гръмотевица, паднала върху земята — конете се прегрупират и оформят друг кръг, извън кръга, в чийто център съм аз.

Не забелязвам, че небето е просветляло, докато облечените в тоги фигури пред мен вдигат ръце към качулките си, покриващи лицата им. Когато първата фигура отмахва качулката си, с изумление и притаен дъх виждам, че в мен се взират тъмните очи на Хелене. Останалите бързо се сменят една след друга — Бриджид, Луиса и най-накрая Соня, чиито студени сини очи ме изгарят със своя нагорещен до бяло гняв.

Видяното е достатъчно, за да ме накара да изохкам на глас. Но дори това не ме подготвя за следващата картина. Остава само една фигура. Фигура, която още не се е разкрила, Фигура, чието лице остава забулено в тайнственост.

С нежните си ръце тя докосва плата, закриващ лицето й. С мъка поглеждам към нея, когато тя отхвърля качулката от изящните си скули. Но не мога и да не я гледам.

Замръзвам на място, когато огънят и нежно озареното небе осветяват чертите й.

Пред мен е Алис. Тя е заедно с ключовете, докато аз стоя сама, заобиколена не само от омразните Пазители, а и от хората, с които съм работила рамо до рамо, за да доведа пророчеството до неговия край.

Само че това не е всичко.

Соня вдига ръце, хваща ръката на Алис от дясната си страна и тази на Бриджид от лявата. Останалите правят същото, улавят се за ръце и подновяват кръга си. Белезите им се виждат на изгряващото слънце и този факт ми подсказва колко много съм грешала, защото, щом Алис хваща Соня за ръката, китката й привлича погледа ми.

Това не е гладката неопетнена китка на моята сестра.

Не.

Тя е белязана със знака. И не с какъвто и да е знак. А с моя.

Дори на призрачната утринна светлина аз виждам как змията се увива около буквата „Х“ в средата.

Без да мисля, аз се свличам надолу по хълбока на Сарджънт. Залитам към огъня, дърпам ръкава си нагоре и отчаяно търся знака, който винаги съм ненавиждала, но който в момента искам да видя повече от всякога, за да докажа на себе си, че това съм все още аз.

Ала знака го няма. Пред очите ми е само гладката кожа на китката ми.

След миг слънцето изминава още милиметър по небесния свод. Тогава най-после забелязвам Камъка, положен върху дървен триножник над огъня. Това е същият обикновен сив камък, който ми показа Бриджид.

Слънчев лъч леко го докосва с нежните си пръсти.

В същия миг Камъкът издава остро свистене и бръмчене, което сякаш е в унисон с песента на облечените в тоги фигури около мен. Вибрациите, идващи от Камъка, ме разтърсват цялата, аз се свличам на земята и се превивам от болка, докато всички наоколо предпазливо се дърпат встрани. Конете на Пазителите сякаш препускат през самия ми мозък, ала не това смразява от ужас кръвта в жилите ми.

Причината е, че без да искам, аз осъзнавам ставащото около мен.

Знакът върху китката на сестра ми. Усмивката на лицето й, щом разбира, че аз вече знам.

Както и осъзнаването от моя страна на факта, че тъй както Алис е застанала на моето място в кръга, аз съм заела нейното. Този път аз не съм спасителка за Сестрите.

Аз съм техен враг.

Сядам в леглото, като сдържам писъка в гърлото си, а сърцето ми бие тъй ожесточено, че едва си поемам дъх. Нямам представа какво означава сънят ми. Наистина не знам. Но се досещам защо съм го сънувала още преди да вдигна длан към гърдите си.

Колкото и да е изчезнала, топлината на змийския камък винаги е била налице, откакто преди много месеци се бях събудила в Алтус. Сега аз сключвам пръсти около него и се опитвам да изтръгна и най-незначителното количество топлина отвътре.

Ала той остава студен.

Силата на леля Абигейл е само спомен. Душите го знаят. Самаил и неговите Пазители също го знаят.

И сега те ще дойдат да ми отмъстят.